Пътувам... и аз не знам накъде, помня, че е свързано с някакво семейно събиране, но това е толкова далеч от моята същност... пътувам и знам, че посоката е грешна... не пътувам към себе си, а срещу... мразя този път, мразя и причините, поради които съм в прашния автобус... мирише ми на гадно, сякаш душата ми вони, разлагаща се на седалката... отнякъде във мен се опитва да поникне спомен, но като че ли бурените са завзели почвата му... спомен за едно друго пътуване, към един друг свят, всъщност към себе си... защо си причинявам всичко това – въпрос, на който едва ли някога ще успея да си отговоря.
Беше преди по-малко от година, когато се чувствах силна и уверена да тръгна към мечтите си, да тропна с ръка по масата и да разпилея по земята цялата тази помия, която сама си сервирам... Но всичко се срина отведнъж, Вселената се разкъса и цялата пепел на собственото ми отчаяние се изсипа на главата ми, ослепи очите ми и ми метна въжето на шията. Гадно ми е, оковано ми е, безкрило ми е... и сяк ...