Тя лежеше в леглото си и премисляше отново всичко. Беше както винаги сама- сама със себе си. Нямаше кой да пречи на мислите ѝ, които се изливаха в главата ѝ като порой. От къде ли идваха тези мисли? Защо ли отново се терзаеше за нещо, което не е станало или е станало, или пък е трябвало да стане, а не е? Мисълта ѝ пак беше за него и това непрестанно „Защо?“ измъчваше душата ѝ. Къде ли е той сега? Какво ли прави? Дали е добре? Дали е здрав? Да така е, любовта е необяснимо нещо. От както се бе появил в живота ѝ, мислите ѝ летяха все към него. Безсмислен полет ли бе това? Дали някога щеше да получи този отговор?
Нейното момче, твърде късно дойде в живота ѝ, но както са казали мъдрите хора „По-добре късно, отколкото никога“. Той дойде като отговор на стона ѝ отправен към вселената. Отговор на воя на вълчицата, в която тя се превръщаше нощем. И какво ли не преживяха те заедно за тези няколко години. Едно непрекъснато лутане, игри на търсене и намиране, гонитба, която и тя не знаеше дали ще ...