Тя лежеше в леглото си и премисляше отново всичко. Беше както винаги сама- сама със себе си. Нямаше кой да пречи на мислите ѝ, които се изливаха в главата ѝ като порой. От къде ли идваха тези мисли? Защо ли отново се терзаеше за нещо, което не е станало или е станало, или пък е трябвало да стане, а не е? Мисълта ѝ пак беше за него и това непрестанно „Защо?“ измъчваше душата ѝ. Къде ли е той сега? Какво ли прави? Дали е добре? Дали е здрав? Да така е, любовта е необяснимо нещо. От както се бе появил в живота ѝ, мислите ѝ летяха все към него. Безсмислен полет ли бе това? Дали някога щеше да получи този отговор?

Нейното момче, твърде късно дойде в живота ѝ, но както са казали мъдрите хора „По-добре късно, отколкото никога“. Той дойде като отговор на стона   ѝ  отправен към вселената. Отговор на воя на вълчицата, в която тя се превръщаше нощем. И какво ли не преживяха те заедно за тези няколко години. Едно непрекъснато лутане, игри на търсене и намиране, гонитба, която и тя не знаеше дали ще има край, дали някога ще се срещнат двамата и ще останат заедно завинаги. Често се чудеше, защо той не идва открито при нея, защо просто  не я хване за ръката, за да я поведе на където и да е, без значение, и без посока. С него тя би живяла и в дървена барака. Достатъчна ѝ беше неговата прегръдка – единствения дом, за който бе мечтала от самото ѝ осъзнаване като човек. Никой мъж не беше я карал да се чувства така, като истинска жена. Осъзнаваше, че не е била щастлива, до мига, в който не срещна него – мъжът, който изпълни дните ѝ с поезия, с мечти за утрешния ден и с копнежи, които не бе изпитвала никога в живота си. Сродна душа ли ѝ бе той? Да - тя бе убедена в това. Нейната сродна душа, толкова дълго чакана и търсена. И най-интересното беше, че те дори не бяха се докосвали, а само си бяха говорили по телефона и си бяха писали известно време. Но тези мисли в главата ѝ- еротични и възбуждащи – от къде ли идваха? Тя бе убедена - от него са. По някакъв странен начин тя го усещаше, четеше мислите му, усещаше сексуалното му желание ѝ това я възбуждаше, караше я да копнее за него и да го желае още повече. Понякога се чудеше дали той не е демон, който я бе завладял, който бе способен да я измъчва по този странен начин.  Той наистина го умееше, имаше някаква странна свръх-способност  да човърка в главата ѝ.  Питаше се какво искаше той от нея? Дали само секс – без ангажименти или нещо повече. Какво ли би бил секса между тях? Дали някога щеше да го преживее? Но тя не искаше само секс от него. Тя желаеше да осъществят онова, съвършено сливане между тях, в което участват не само телата, но  ума и самите им души. Това сливане наречено с думата любов, съвършеното, при което душите на двамата влюбени получават онова мистично преживяване, което ще ги свърже с вселената. Ще ги отведе в миналото от началото на времето, за да открият, че те винаги са били едно цяло, че е било писано да бъдат заедно и да се сливат отново и отново когато правят любов, когато общуват по между си, под каквато и да е форма. А когато са разделени те просто бавно умираха, измъчвани от терзание по другия. Измъчваха сърцата, телата и душите си. Щеше ли да има щастлив край това тяхното или като голямата любов възпята от поети, щеше да завърши трагично? Тя искаше отговори. Искаше да разбере – Защо? И трябваше да узнае това, за да може да бъде с него, или да напусне земното си тяло и след време да се върне в ново такова, за да го намери отново и да бъдат заедно.

Знаеше как да го направи. Изчака да наближи полунощ и всички да заспят. Облече се, препаса ножа на кръста си и излезе. Тръгна към гората. Там щеше да намери своите сестри самодивите, които щяха да ѝ помогнат в намирането на отговора. Какво си помислихте, че тя е обикновена жена като всички останали. Не, тя бе самодива. Самодива, чиято бяла роба бе отнета преди години от зъл магьосник. Но отнемайки ѝ ризата той не беше ѝ отнел всички способности. Тя притежаваше сили, които биха уплашили обикновените хора. Понякога се чудеше дали тези ѝ способности не бяха уплашили и него и не бяха го накарали да се отдръпне от нея.

Вървя дълго. Наближаваше полунощ. В небето проблясваха призрачните проекции на звездите. Защо призрачни ли? Звездите са талкова далеч, че на светлината излъчена от тях ѝ е необходимо време от милиони години, за да стигне до нас. Може звездата отдавна да е умряла, а светлината излъчена от нея все още да пътува. Луната беше пълнолика и осветяваше пътя   ѝ  – пътя на познанието. Познанието, което щеше да ѝ даде отговорите или може би – Не. Може би тя вече отдавна знаеше отговора, че живот без нейното момче – единственото – момчето, което беше превърнало живота   ѝ  от пуст и сив в шарен, момчето, което   ѝ  беше подарило дъгата, не би бил възможен.

Стигна мястото, онова място край реката под старата върба, където тя ходеше, за да говори с него, ходеше и да го чака, но той никога не идваше при нея.

-   Защо?- чудеше се тя – Защо не идва?

Сега може би вече знаеше отговора. Тогава в него момент той все още не я беше осъзнал достатъчно. Все още не беше я възприел като неговото единствено момиче.

Седна на тревата и извади пред себе си магическите топки, подарени ѝ от нейните сестри самодивите. Раздели ги на три купчини минало, сегашно и бъдеще.

Сегашното бе ясно - една топка – тя застанала в поза лотос, търсеща отговори на въпросите си.

Поза лотос – тази поза заемана от древните хора, изпадащи в състояние Сомати. Що за състояние ли бе това? Състояние, в което водата, в тялото на човека, приема четвърто агрегатно състояние. Превръща се в желе и тялото е способно да издържи милиони години така, при определена температура от 4 градуса. Тогава душата скита там някъде във времевия континуум на вселената –минало, сегашно, бъдеще – и търси своите отговори.

Към топката на бъдещето тя не искаше да посяга, за сега то трябваше да си остане мечта, която знаеше, че ще се осъществи по един или друг начин.

Миналото – невъобразим хаос от пръснати топки – частици от живота ѝ, които бяха се запечатали, поради това че са ѝ донесли много силен емоционален заряд. Зарядът, който беше променил живота ѝ, беше я принуждавал да стои дълго на колене, смирена и покорна, не ѝ  позволяваше да надигне глава и да търси щастието си.    

Посегна и взе първата топка. Стисна я здраво в ръка и душата и полетя към миналото. Върна се в детството ѝ.

И ето я, тя - пет годишно момиченце изпратено на лагер без родителите си. Нещастно и самотно. Изоставено и изгубено.

-    Не я ли обичаха? – се питаше тя – Защо я бяха изоставили?

В този миг от живота си тя бе приела, че не може да бъде обичана. В този момент тя бе разбрала, че трябва да е покорна и смирена, за да получи обич. Обичта, за която чувствителното ѝ, детско сърце винаги е копняло. Детето плачеше. Душата на самодивата се приближи до него, прегърна го и го утеши. Разказа му за бъдещето и за онзи мъж – единствения, който ще я обича от цялата си душа и сърце, и ще се опита да я пази и утешава от злините, които за жалост са неотлъчна част от живота. Детето се усмихна, погледна очите на самодивата и позна в тях своите очи. 

Душата на самодивата се върна в тялото си, Беше ред на втората топка. Тя посегна и я стисна здраво в ръката си.

Пак полетя. Този път в близкото минало. Ето го и него – онова момче – единственото, за което беше разказала на детето. То стоеше до нейното минало аз и я гледаше със сияйните си, пъстри очи – красавец. Подсъзнателно тя отдавна го беше познала, та нали самодивата, нейното бъдещо аз ѝ беше говорила за него. Момчето ѝ каза „Здравей”, а тя притеснена и уплашена едва събра смелост да му отговори, а после си тръгна. Самодивата се приближи до ухото ѝ и прошепна „Той е. Това е твоето момче- единственото, което ще преобърне живота ти и ще ти даде щастието и любовта, които винаги си заслужавала, а ти ще му отвърнеш със същото, даже в повече.”    

И ето я пак на поляната. Връщайки се в миналото и окуражавайки своите минали аз, тя беше получила своя отговор. Отговора, който винаги е носила в душата си. Отговора, че трябва да приеме, че може да бъде обичана и да бъде щастлива. Отговора, че трябва да позволи на своят мъж, мъжът с пъстрите очи поет – нейното „дзън” да я обича такава, каквато е. И тя да го обича – даже повече. Така както го е обичала от самото начало на времето.

Имаше ли нужда да посяга към другите топки. Не. Тя знаеше, че те са свързани с него. С онези прекрасни мигове и изживявания, които ѝ бе подарил, с подкрепата си, която ѝ бе предоставял под прикритие. Със стиховете и разказите си, в които тя бе главната лирическа героиня – беше неговото момиче – Неговата Мим. Трябваше да се остави и да повери душата и сърцето си на него. Както той беше ѝ поверил своята душа и сърце.

Бъдещето ли!? Тя го оставя в неговите ръце. Той е мъжът и ще намери начин да стигне до нея. Как и кога тя не знаеше, но очакваше този миг със цялото си същество.

Нека да бъдат заедно! Нека любовта и щастието им да пребъдат под купола за защита, който той беше изградил за тяхната любов и бъдеще. Да бъде!