ПЪТЯТ КЪМ БЕЗДНАТА

От ИЛИЯ ИЛИЕВ

Полетът щеше да бъде тежък. Космическият ферибот лежеше на космодрума, готов да тръгне към Земята.

Бордовият инженер на ферибота Лефтер Гечев гледаше с навлажнени очи огненото кълбо, изгряващо от запад. То изглеждаше ярко червено и значително по малко от това, което бе свикнал да вижда от Земята. Мисълта за нея не му даваше покой. Вълнуваше се , защото след шест месеца полет, му се полагаше четири години домашен отпуск .

„Какво ли правеше брат му Чавдар сега? Приет ли е в института по гравитационна физика? Дали неговото откритие е утвърдено като такова?” – Той не знаеше. Предстоеше, те първо да разбере като се върне.

Жена му не го интересуваше. Преди години Жанета го изостави и замина на Марс с един член кореспондент на „Франс прес”, като негова помощничка. Чудеше се: „Какво може да хареса толкова една жена в един драскач.”

Дългът към човечеството, му бе по-скъп от дългът към семейството. За това, не се отказа от извънредните два полета до Сатурн, рискувайки семейното си щастие.

В момента се чу писклив сигнал и на екрана се появи командира на ферибота.

-Тридесет минутна готовност до полета!

- Термоядрените реактори са готови за синтез сър. Системите работят нормално. – Бе отговора на бордовият инженер.

- Двадесет минутна готовност до полета!

-Термоядрен синтез в първи енергоблок, включвам втори за термоядрен синтез.

Бордовият инженер следеше контролните параметри и охотно манипулираше с пулта за управление на реакторите. Компютрите отчитаха последователността на включване на системите. Инженер Лефтер Гечев и да искаше не можеше да допусне грешка. Системите на реакторите имаха абсолютна защита , на която нито обективен нито субективен фактор можеше да повлияе.

Единадесет хиляди тоновият ферибот по Сатурнско притегляне започна бавно, но сигурно да се отделя от Сатурнската повърхност. Небето на запад пламтеше в пурпурно-червена зора. Космодрумът под тях беше доста оживен. Непрекъснато излитаха кораби с ценни суровини за Земята и кацаха с важни машинни детайли. Човечеството превръщаше Сатурн и неговите спътници в бездънен извор на материални блага. От тук се вземаха важни енергийни суровини за майката планета и най вече втвърден тежък водород. Земята се готвеше да посрещне четвъртото хилядолетие от новата ера. Отдавна се забравиха враждебните настроения между народите. Капитализмът си замина окончателно и за винаги в началото на втори век от третото хилядолетие след шест световни войни довели до почти цялостно изтребление населението на земята с биологични оръжия.

Благодарение борбата на всички народи по земята, сега човечеството живее в мир и благоденствие.

Законът на материалният свят: „Ненаситност на човешката душа към материални блага и власт”- беше преодолян със създаване на перфектно световно законодателство и правов ред. Работната седмица на трудещите се вследствие пълната автоматизация и роботизация на производствените процеси стана двудневна. Останалите пет дни хората спортуваха и се забавляваха. Държавните граници отдавна не съществуваха и териториално разпределение на нациите трудно се правеше. На Земята се сформира една обща нация от стотици народности.Световната организация на Обединените Нации, ръководеше и контролираше начина на производство, базата и надстройката на обществото практикувайки Хоопонопоно – древно Хавайско учение за всемира. Партиите отдавна не съществуваха, както и класите. Цялото население на Земята членуваше в една обща партия и представляваше една обща класа.

Термоядреният синтез беше овладян за мирни цели.

Космическият ферибот натоварен в пълният си капацитет с втвърден тежък водород пое курс към земята . – Приличаше на гигантска пура.

Бордовият инженер погледна енергийният капацитометър и доложи: - Пълна мощност на енергоблоковете, ускорение едно цяло и две жи.

Екипажът на ферибота се състоеше само от петима – четири мъже и една жена. Командирът Франсоа – французин, боцманът Фредерик – испанец. Втори бордови инженер Алекс – грък и инженерът по компютри и роботика Ермила – чехкиня. Разбира се петият е първият бордови инженер Лефтер Гечев.

Вратата се отвори и в операторската зала на енергоблоковете влезе Ермила.

Следеше с интерес бързите и точни движения на бордовия инженер.

Лицето й пламтеше както изгрева на слънцето, очите й излъчваха безумна радост, тялото й потръпваше в гащеризона.

Ермила беше красива жена, с особено женствена стройна осанка. Млада със сини очи и златисто-руса разкошна коса, падаща на раменете. Изящно изваяна физика на тялото от природата. Физика, с която малко жени могат да се похвалят след първото раждане, а тя имаше две деца.

Омъжи се твърде млада. Едва на 19 години, но не случи със съпругът си. Вярно е, омъжи се за артист от театъра. Едно е обаче да играеш на сцената, а друго е да играеш в живота. - Не можа да изиграе ролята си на истински баща. Децата не го интересуваха, проблемите в семейството също. Смяташе , че кариерата му е най важна, а не любовта към нея и децата. Нощем ходеше и играеше на ролетка , по разни игрални зали. С действията си не даде сигурност на семейството.

Четири години след брака се разделиха и тя твърдо реши, че ще дойде ден, когато ще му натрие носа. Неговите постоянни подмятания, че тя няма висше образование и не може да му прави забележки я вбесяваха.

Годините мимолетно отлетяха в гледане на деца и задочно обучение. Дипломира се като компютърен робото инженер. Вече втора година работеше на космическия ферибот. Следеше работата на компютрите ремонтчици и за тяхната изправност. От нея зависеше полетът да се осъществи по план. Програмите за полета бяха заложени още от Земята. Не можеше и не биваше да има и най малка грешка.

Лефтер с облекчение въздъхна. Най после излетяхме!- Помисли си той.

Обърна се и застина от възхищение. Ермила стоеше като изваяна невероятно красива. Цялото й тяло излъчваше енергия заслепяваща дори изгрева на слънцето.

Здравей Лефтер! – поздрави Ермила.

Ела, седни миличка – покани я той. – Зная за какво си мислиш.

Знам,че рано или късно, тази остаряла бричка ще ни дотътри до земята. Зная, че очакваш това с нетърпение. Там те очакват две малки невинни душици, които бог знае колко са пораснали за тази година. Завиждам ти миличка, защото има за какво да се бориш в живота и какво да дадеш, а аз вече нямам. Коя ще ме вземе при тези далечни полети и отсъствия? Жените търсят сигурност и постоянно обгрижване. Каквото трябваше дадох! Освен да ходя на риба като се върна, друго не ми остава. – Знаеш ли, колко много риба има по нашите реки? – запита я той. – През зимата ще ти дойда на гости с цяла пържина сушена риба. Знам, че бирата Ви е ненадмината през последното хилядолетие. Тя е алкална, за разлика от другите, които са киселинни. Хубаво ще бъде да я опитаме с нашенска риба.

-Лефтери, ти никога не си говорил така песимистично за същността на своя живот. Нима смяташ, че вече си ненужен за планетата и най вече на себе си? – Не мога да повярвам! Ти който на дело показваш твърдостта и волята на човешките същества в редица полети, ти мислиш да се откажеш?

- Да Ермила! Стига ми толкова, време е да помисля за себе си. Да… не съм чаровен, но трябва да създам истинско семейство. Душата ми искрено го иска. С тези полети, това е невъзможно. Искам да се радвам на деца. Да ги виждам как растат щастливи в присъствието и на двамата си родители. Вече пет години живея без жена, която да мисли за мен, която да споделя с мен, която да изживява всички радости и неволи с мен. Да знаеш, че някой се страхува за теб да не те загуби, а и ти за нея. Да знаеш, че някой те подкрепя в твоите начинания. Знам, че такава връзка в съвременният забързан свят е почти невъзможна, но съм длъжен да опитам. – мисълта му секна, въздъхна и като пое дълбоко въздух лицето му придоби мъчителен израз.

  -Как добре ги редиш, а казваш, че не си чаровен. –възкликна Ермила. -Защо се подценяваш? Ти си по добър от всички останали, които притежават способност да очароват нежния пол със своята външност и хиляди комплименти. Комплименти изказани лицемерно.

- Нима! Такъв особен комплимент, не помня жена да ми е правила някога.- с миловиден поглед я погледна в очите.

Писъкът на зумера ги върна в реалността. Лефтер Гечев натисна светещата табелка и на екрана се изписа – повреда в компютъра водещ полета. Нов писък на зумера огласи залата. Лефтери се вбеси. Натисна енергично бутона и прочете на глас написаното на екрана.

-Повреда в компютъра отремонтирващ главният компютър.

Ермила пое удара спокойно.

-Нима е възможно! – възкликна той.

-Всичко е възможно скъпи мой, но сме излизали и от по критични ситуации. Заемам се с ремонта веднага.

Разкопча колана и напусна залата. Инж. Гечев, натисна бутона на монитора и осече:

-Фредерик, проблем с компютъра водещ полета. Дай ми координати. Къде се намираме? Ермила се зае с ремонта. – видя на монитора Фредерик както обикновено приведен над някоя любима книга с криминално съдържание. Фредерик бавно и меланхолично изви врат към светлинния индикатор и доложи:

- Намираме се на милиард сто и тридесет милиона километра от Земята и на двадесет и една светлинни години от съзвездието на Орхидея.- уточни Фредерик.

- Слушай Фредерик, бъди на щтрек! Информирай ме за всяко отклонение от маршрута!

-Лефтери, нещо не е добре! Индикаторите сочат промяна на маршрута.

-Естествено, главният компютър е извън строя и корабът е неуправляем на практика. Ако имахме ръчно управление щеше да е друго. Изкуствен интелект ще ни управлява! Виж до къде стигнахме!

-И ти казваш на това „естествено”! Намираме се в близост до опасна зона. Черната дупка Янакис е само на четиридесет и три светлинни години и най вероятно сме прехванати от нейното мощно магнитно поле. Ако до няколко часа не отремонтираме компютъра водещ полета не знам дали бог ще ни помогне.

-Е.. хайде, хайде, не дразни Всевишния. И без него ще се оправим.

Космическият кораб вече три часа се движеше неконтролируемо поел път към бездната. Ускорението му достигна пет жи и нарастваше.

Фредерик събуди Франсоа и за секунди му наговори толкова много неща, че същият първоначално не осмисли нищо.

-Слушай Фредерик, така хубаво ми се присъни Земята с нейните прелести, а ти ги отпъди. Върви по дяволите! Докато ти и Лефтери не въведете кораба в маршрута, аз и Алекси няма да поемем вахтата. А сега ме остави да спя.

-Добре Франсоа, наспи се добре, но гледай да не заспим всички така ,че никога да не се събудим - обърна се и с мрачен поглед напусна каютата му.

Ермила работеше усърдно. С осилографа изследваше платка по платка блока на отремонтирващият компютър.

Най сетне, след двучасово изследване откри повредената платка. Смени я бързо и задейства обслужващият компютър. Ахна от изненада! Някъде в системата имаше късо съединение и защитите на микропроцесора заедно с него се повредиха отново.

Интересно- помисли си тя.- Как може, когато всички платки са защитени от претоварване? Улисана в откриването на повредата не разбра, кога Лефтери дойде при нея.

-Поостаряла е техниката и вече не издържа. Като се върнем на Земята ще е необходим капитален ремонт – възкликна той.

-Не приятелю мой! Не е от остаряването. Тук има нещо, което и аз не мога да проумея- извърна глава Ермила. – Ще са ми необходими най малко десет часа за да открия повредата.

-Нима е толкова сериозно? – притесни се инженера.

-За съжаление да! Такава загадъчна повреда не ми се е случвала. Пълна загадка. Нарушена е работата на отремонтирващия компютър, а защитата беше здрава. Сега и защитата изгърмя заедно с новата платка на чипа. Ще трябва да сменя отново микропроцесора и то на самата платка, защото системата за възстановяване на микропроцесорните интеграли ще ми произведе такава платка чак след десет часа. Надявам се за това време да открия причината за тази бъркотия.

-Срещата с без известното започна Ермила. Идвам от залата за управление на полета. Корабът е получил ускорение шест жи прихванат от гравитацията на черната дупка Янакис. Положението е много тревожно, защото и да включим реактивните спирачки, това няма да ни помогне много. Не можем да определим дори координатите къде се намираме. Околните планети, така хаотично са се разместили. Имам чувството, че се намираме в шест мерно пространство.

-Инженер Гечев, защо не сте на работното си място? – на входа бе застанал командирът Франсоа – премигвайки сънено с намръщено лице.

-Вече то не е от значение. С реактори или без тях, ние се движим, за да дойде ден, когато ще изчезнем, като одушевени лица – ехидно отвърна Лефтери.

-Какъв е този недвусмислен отговор?- озъби се Франсоа. – Тук аз съм командир и никой няма право да нарушава космическият правилник.

-А съгласно правилника ли си поспахте четиринадесет часа? Алекс зае моето място, Вие дори не се интересувате какво става? Щом живота не Ви интересува, може пак да си легнете.

-Какво дрънкате инж. Гечев? Как смеете да се подигравате с мен! – избухна Франсоа.

-Слушайте Франсоа, хайде да се махнем от тук. Ермила си има достатъчно работа, за да ни слуша крясъците. С нерви работа не се върши.

Напуснаха компютърния комплекс и се отзоваха в залата за управление на полета. Завариха Фредерик втрещил поглед в ускореномера.

-Фредерик, какво става?

-Ускорение седем жи. Отиваме при ангелите! – иронично отвърна той. Господ знае с каква скорост се движим. Увеличаваме обемът си. Сигурно се доближаваме до скоростта на светлината и като я достигнем обемът ще ни бъде безкраят. Трябва спешно да измислим нещо.

-Франсоа се доближи до ускореномера и лицето му прижълтя.

-Лефтери! Фредерик! – изплаши се Франсоа. Нима нищо не може да се направи?

-Помощ от никъде не може да очакваме. Според мен най важното е да помислим как да избегнем анихилацията и прекратим ускорението. Предполага се, че черната дупка е портал към антиматериалният свят, а ускорение над тринадесет жи ще размаже телата ни, а за увеличаване на обема ни до скоростта на светлината , не искам и да мисля – делово отвърна Фредерик.

Лефтер Гечев бавно се движеше из пункта. Ускорението скоро ще вцепени телата им и те ще са безпомощни. Съзнанието му работеше трескаво. Той си спомни, че преди хиляда години в неговата родина се е издавал вестник „Направи си сам”. Може би именно това „Направи си сам” като девиз е дало импулс за мислене на древните жители на Земята да развият техническият си прогрес. За разлика от днешните времена, когато всичко е даденост. Хората са забравили да мислят, а само се придържат към готови протоколи за всяко тяхно действие. Най трудният процес на съвременните хора е мисловният процес. Всеки иска някой друг да мисли вместо него. Например: Работа – Работа ли? Какво ще работя утре? О..о… да, имам си ръководител, нека той да му мисли. Или пък : Здраве - здраве ли? О..о..да, имам си лекар, нека той да му мисли като се разболея. И те така Ви мислят, че просто нямам думи.

Но какво можеше да направи той? Какво имаше под ръка като материя в наличност?- Изведнъж се сети – водород. Едва ли съществува във света на антиматерията толкова много тежък водород на едно място та да анихилира веднага. Освен това имаха и реактивни спирачки през чиито сопла ще изкарат твърд водород на порции и той ще детонирва периодично връщайки обратна тяга на гравитацията. Да това беше безумие, но трябваше нещо да се предприеме. Дано кораба да издържи. Соплата на реактивните спирачки винаги дават обратна тяга на гравитацията. Просто никой не знаеше с какво обратно ускорение тежкият водород ще запрати обратно кораба при серията детонации.

-Сетих се!- извика Лефтер- По бързо Фредерик! Заемете се с универсалната матрица и моделирайте към скафандрите с външен слой пет сантиметра втечнен тежък водород. Не забравяйте и стъклата им.

Вие шефе се заемете с главният корабен инструмент за моделиране и програмирайте кораба да се защити с външен слой тежък втечнен водород 10 сантиметра под бронята му. Аз с Алекси ще направим пластичен тежък водород и ще го програмираме периодично да детонира в реактивните сопла. Нямаме време за губене. Всички на работа! Дискусиите в движение. Франсоа, моля те! Знам че си шефа!..............................................................................................................

Алекс следеше работата на реактора. Тя беше не стабилна. Нещо се случваше с „токамака” на първи реактор. Запалката му не сработваше. Периодично сработваше, но нещо нарушаваше тази периодичност. Той изгаси реакторите и се зае с пластифицирането на тежкия водород. Дали соплата щяха да издържат той не знаеше. Някъде там дълбоко в себе си се молеше на твореца създател на всичко видимо и невидимо да го направлява и спасят ферибота и себе си. Роден беше в Гърция остров Корфу. Майка му бе Кипърка. Детството си изкара в Кипър – островът на тамплиерите и богинята на любовта Афродита. От дете усещаше , че някаква висша сила бди над него. Усещаше го със сърцето си. В много трудни моменти от живота си винаги е вземал адекватни решения. Смяташе че Лефтер е прав и идеята му трябва да се реализира. Прекрати зареждането на енергоблоковете. Препрограмира системата на реактивните спирачки, пластифицира тежкият водород от реакторния контейнер и го свърза автоматично със реактивните сопла. Остана му само да отвори ръчно крана от контейнера към соплата. Стана и тръга залитайки към реакторният блок за да превключи крана. В коридора залитна рязко и се удари в противопожарното табло. Удари се лошо и падна на пода. Започна да лази. Не можеше да стане. Ускорението го залепи за пода.

Чу се писклив сигнал и след него гласът на Франсоа. – Защитният слой на кораба с течен водород е завършен. В момента програмираме скафандрите. Инж.Гечев сега е ваш ред. Чувате ли ме? Чувате ли ме Гечев?

Лефтер се появи в коридора залитайки.

-Лефтери остана само да се превключи крана на контейнера към соплата. Пусни крана и водорода ще потече към соплата. Аз не мога. – Алекси бавно с напрежение изговаряше думите. Челюста му блокира.

Инж.Гечев се втурна към реакторния блок и със сетни сили пълзейки превключи крана.

На високоговорителите се чуваше гласът на Франсоа, издаващ нечленоразделни животински звуци.

Ускорението беше вече не човешко и всички припаднаха.

…………………………………………………………………………………………………………………..

На Земята, центъра за водене на полети намиращ се в Австралия констатира, че ферибот с номер 02548 летящ по линията Сатурн –Земята се е отклонил от маршрута. Поел курс към черната дупка „Янакис” и всички сигнали изпратени до кораба не са стигнали, поради гравитационното изкривяване на пространството и времето.

Централният съвет за водене на полети към ООН на събрание с протокол номер 2749 от 12.10.2987г. констатира; -Ферибот с номер 02548 е навлязъл в опасната зона на черната дупка „Янакис”. Причина – неконтролируем полет. Спасяването му е невъзможно. Изпратеният космически кораб - влекач се е отказал от изпълнение на задачата поради губене на пространствена ориентация в гравитационното поле на „Янакис”.

С връзка с произшествието на космическият ферибот номер 02548 съвета за водене на полети взе решение: Отменя взетото решение ном.1347 и с протокол ном. 2749 се разпорежда: - Всички космически апарати, независимо от типа и системата да се произвеждат освен с автоматичен и с ръчен режим на управление, а на действащите в момента да се монтира такова в срок от една година. Двата режима на управление да са независими един от друг, като с приоритет да е ръчният.

ЧАСТ ВТОРА

Лефтер отвори очи. Главата му се пръскаше от болка. Мъчеше да си спомни какво му се бе случило. Лежеше на пода в безтегловност. Не можеше да повярва че се движи и че съществува. Погледна часовника си и разбра, че му се губят цели четири часа. Размърда се и отиде плувайки във въздуха по коридора до залата за управление на реакторите. Завари Алекс седнал на пода с оклюмала глава. Премести го на креслото зад пулта. Поднесе му ампула амоняк към ноздрите и Алекс дойде на себе си.

- Благодаря ти брат! Ти ни спаси от гибел! – промълви Алекс.

- Ако не беше ти, идеята ми никога нямаше да се реализира – го похвали Гечев.

Двамата се засмяха изпълнени с надежда за живот и спасение.

Алекс за сетен път усети присъствието на твореца. Знаеше че има ангел хранител, който бди над него и го направлява в правилната посока.

За сетен път благодари на твореца и своя ангел хранител. Обеща си, че ако оживее и се прибере, ще отиде на преклонение на Света гора. Един от духовните центрове на Земята.

Алекс натисна бутона на монитора и видя в командният пункт как Франсоа и Фредерик идват в съзнание. Явно също бяха проспали превъплъщението си от материалния към антиматериалния свят.

В залата прозвуча гласът на Франсоа.

- Лефтери, Алекси, как сте?

- Благодаря! Добре сме ваше величество – иронично отвърна Алекс.

- Намерете Ермила и елате в командния пункт. Необходимо е да се съберем и обсъдим положението си, както и какво да предприемем – гласът му бе дрезгав и уплашен.

- „Ваше величество,,- не губете кураж. След малко ще сме при Вас. Все още има надежда, защото сме живи – Алекс се пошегува с ирония. Искаше сякаш да се надсмее над смъртта доказвайки, че е по силен от нея. Надсмиваше се дори на собственото си нещастие.

Беше висок, строен, с издължена брадичка, черна дълга права коса и очи големи като маслини. Въпреки че надминаваше 45 г. по лицето му нямаше нито една бръчка. На Земята имаше доста разбити женски сърца, поради не сериозното му отношение към любовта. И все пак веднъж се влюби в една изключително красива и интелигентна жена, която обаче го изостави безцеремонно още след първата му изневяра. Остави го с разбито сърце. Вече чувстваше , че животът му е протекъл в една празнота. Празнота, която не можеше да запълни. Нямаше деца. Родителите му си заминаха рано от този свят. Нямаше братя и сестри. Даде си обет пред твореца, че ако се прибере вече ще поеме пълната отговорност над действията си спрямо нежния пол.

Лефтер и Алекси намериха Ермила паднала в компютърния блок в тежко състояние. Погледът на инж. Гечев се спря върху електронния дозиметър, който стоеше като красяща брошка на нежната й гръд. Застина от ужас! Шестстотин и шестдесет рентгена доза на облъчване - нямаха време за губене.

Взеха я с Алекси без да продумат нито дума. Занесоха я в изолаторната зала. Дезинфекцираха залата и я преоблякоха със стерилни дрехи. - Сега и най безобидните микроби попаднали в нейният незащитен организъм вследствие левкопения могат да доведат до непоправимото. - напуснаха изолаторното с умислени лица.

В командния пункт ги посрещна Франсоа и Фредерик.

-Хайде бе господа! Къде се изгубихте? Къде е Ермила? – неспокойно попита Франсоа.

-Ермила няма да дойде – добави Лефтер. – Получила е крайно тежка доза на облъчване и е с лъчева болест. В момента е в изолатора. Явно има пробив в някой от реакторите и насоченият лъч радиация е повредил микропроцесорите и облъчил Ермила. Трябва спешно да запушим пробойната и отремонтираме компютрите. Ако не го сторим, скоро всички ще сме пътници от вторична радиация. Спасява ни само факта че в момента реакторите не работят.

- Лошо – замислено отвърна Франсоа. – В момента кораба се движи в антиматериалния свят. Черната дупка остана зад нас. Явно в антиматериалният свят тя има свойството да отблъсква. Скоростта ни намалява с всеки изминал час. Координатите все още не можем да ги определим, защото не знаем къде се намираме, поради излезлите от строя компютри. Събрах Ви, за да чуя вашите мнения, както и какво да предприемем за по нататъшното си съществуване. Било ни е писано, да сме първите човешки същества попаднали в антиматериалния свят.

- Според мен, първостепенна задача е да спасим Ермила. Без нея няма да можем да отремонтираме компютрите. Как обаче да я спасим – обърна се той към Франсоа? – Когато Ермила искаше да си вземе кучето на борда Вие се противихте. Сега то щеше да свърши добра работа.

- Добре, добре! Признавам си вината – раздразнено отвърна Франсоа. – Аз се противих да бъде извършен капитален ремонт на Сатурн, за да се върнем по скоро на Земята. Аз съм виновен за кучето на Ермила. Аз съм виновен за не колегиалното си отношение спрямо вас. Аз съм виновен за всичко което се случи, но това не оправя нещата.

- Вижте, вижте – извика радостно Фредерик с неговият енергичен испански диалект! – Скоростта вече е в обхвата на нашият скоростомер.

- Но това в дясно е Сатурн с неговият спътников пръстен – учудено възкликна Франсоа! – Не може да бъде!

- Явно е сме в антиматериалната Слънчева система – добави Алекси.

Лефтери отиде в изолаторното. Ермила лежеше на леглото. Лицето и бе пожълтяло, очите й хлътнали излъчваха студенина.

-Лефтери, Лефтери, Зная ,че не ми остава много. Няма вече да видя децата си, моите скъпи рожби – очите й плувнаха в сълзи. Та нали за тях живея, най скъпото на този свят – гласът й се сподави и тялото се затресе от ридания.

Лефтер се наведе над нея . Прегърна я и започна нежно да я целува по лицето.

- Ти ще живеш любов моя, мое нежно създание- съзнанието му работеше трескаво! Разгъна операционната маса. Знаеше, че в изолаторното е вграден робот, извършващ всякакъв вид операции на човешкото тяло. Приближи се към монитора и зададе търсене на програма за трансплантация на костен мозък. Вкара програмата в изпълнителната част. Разчете я. Коригира някой файлове и въведе допълнения. Лицето му плувнало в пот с див израз, излъчваше решителност.

Стана , взе спринцовка и я напълни с упойка. Пристъпи към Ермила.

- Лефтери, какво ще правиш?

- Нищо скъпа моя! Нищо! Само малко профилактика.

Ермила вече лежеше на операционната маса. Лефтери се самоинжектира хладнокръвно. Включи програмата и легна до Ермила заспивайки от упойката.

Роботът действаше безупречно. Многобройните му метални ръце пипаха така, както не можеше и най опитният лекар хирург. Всяка ръка бе въоръжена със строго определен инструмент. Всяка ръка си имаше предназначение, място и време през операцията.

Металната ръка с режещият лазер се допря до лявата ръка над лакътя на Лефтери и направи бавно праволинейно движение. Само след секунда ръката му се отряза.

Роботът хирург присади костен мозък на Ермила на две места – лявата й ръка и на десният крак.

…………………………………………………………………………………………………………….

-Защо Лефтери се забави? Къде се изгуби това момче?- разтревожи се Франсоа.

- Мисля, че се чувства зле. Нещо става с него. Дано се оправи – каза Фредерик.

-Според мен е в изолаторното при Ермила – добави Алекс. – Той е напълно прав. Без Ермила не можем отремонтира компютрите, а това означава, че ще сме пътници в космическата бездна без посока и цел. Ще бъдем обречени за винаги. Необходимо е да помислим как да я спасим, защото й остават само около два дни живот - дискутираха дълго положението си, но до нищо съществено не достигнаха.

-Фредерик – обърна се към него Франсоа. - Върви извикай Лефтери от изолатора, защото монитора не отговаря!

Фредерик влезе в изолаторното и застина от удивление. На операционната маса лежаха двете тела. Не можеше да повярва какво се бе случило. Каква силна воля и решителност, каква себеотрицателност и риск, за да спасиш живота на ближния си?

-Лефтери – Фредерик го разтръска за дясното рамо! Взе ампула амоняк и я поднесе към ноздрите му. Започна да му нанася леки плесници по небръснатото му лице.

Инж. Гечев се размърда. Отвори очи. Погледна Фредерик с премрежен поглед. Беше му лошо и цветни кръгове се въртяха пред очите му.

-Приятелю – сподавено смънка Лефтери! - Вземи бившата ми ръка и с универсалната матрица програмирай изкуствена. Много те моля! Побързай!

Само след няколко минути Фреди стоеше с изкуствена лява ръка пред него. Ръката му припастна с точност.

-Благодаря ти Фреди! Ще те помоля и за нещо много важно. Моля те! Не искам никой да знае че съм без ръка и най вече Ермила.

-Разбира се Лефтери. Ти наистина си гений и най хуманния човек когото познавам. Целият екипаж ще трябва да научи каво си направил, но щом така смяташ, ще бъда ням.

- Хайде, хайде! Стига приказки! Вярвам, че си дошъл за мен. В пункта сигурно ни чакат, но преди това да облечем Ермила и поставим на леглото.

Облякоха Ермила с нови стерилни дрехи. Пренесоха я на леглото и тихо напуснаха изолаторното.

-Ермила се пробуди в съзнание. Чувстваше тъпа болка в лява ръка и десен крак. Опита се да ги помръдне, но не успя. Бяха обинтовани изкусно. Не можеше да проумее, какво се бе случило. Явно ръката и кракът й имат някакво изменение. Болката се засилваше със всяка изминала минута. Опипа се с дясната ръка. Бяха я оперирали. Но защо?Болката стана непоносима. Сълзите й се търкаляха по като бисери по нежното й бяло лице. Сърцето й искаше да изхвръкне. Децата й се появиха в съзнанието. Две русокоси красиви създания й повтаряха „Дръж се мамо! Не се предавай!”

В пункта за водене на полета Фредерик и Лефтер завариха Франсоа и Алекси да дискутират положението в момента.

-Няма какво да умувате – прекъсна ги Лефтер. – Първо трябва да запушим пробива в реактора. След това ще ги запуснем и изпитаме лягайки в дрейв в космоса използвайки времето да възстановим реактивните спирачки докато Ермила се оправи. Това може да отнеме седмица. Нека бог да ни помогне да излезем от тази безизходица. Молете се защото е негова волята! Молете се дори да сте атеисти!

- Говорите фантастика инж. Гечев – осече Франсоа. - Знаете че Ермила е обречена и до два дни ще е при всевишния. До като е жива все още може да ни упъти как да от ремонтираме компютрите. За това вървете при нея Гечев и вземете необходимата информация. Грижете се за нея и не забравяйте за какво Ви пращам. Ние ще запушим пробива.

  Лефтер излезе изнервен. Франсоа, като командир на ферибота трябваше да знае всичко за него, включително и ремонта на компютрите. Явно, когато са го обучавали е спал. Да персоналът беше тесни специалисти, но по протокол командирът трябва да знае всичко за тези специалности. Някога в древността образователната система в България е била такава, че се е учило всичко, но после се е променило, както при западно-европейските държави. От една страна е добре, че изучаваш до съвършенство една специалност, но когато не можеш да я свържеш в правилна комбинация с останалите, оставаш техно инвалид. Пък и курсовете дават само основата и си длъжен да се до обучаваш следейки новостите.

Инж. Гечев се върна в изолатора и завари Ермила цялата плувнала в пот. От очите й бликаше фонтан сълзи. – Да.. какво добро сърце -мислеше си Лефтери.

Когато човек плаче сърцето му става по добро. Излъчва безкрайна любов към твореца и всемира. Само съжалява се и тогава неговите чувства са истински. Усеща че е част от твореца. Само създанията от Земята, хора и животни имат чувства, за разлика от всички останали цивилизации на всемира.

При тях всичко е баланс и даденост. Просто дълг. Както пчелите имат дълг към кошера, така и те към своя. За това не ни разбират и си останахме загадка за тях. Животът им има смисъл в състава на „кошера”. Извън него не могат да живеят. Притежават изключително развити технологии. Изминавайки за части от секундата годишни светлинни разстояния, но нямат чувства.

Доближи се до нея. Погали я по косата с върха на пръстите на дясната си ръка. Опипа лицето й и ръката му се спря на челото. Тресеше я. Потърси в описа на монитора. Погледът му проследи каталога. Откри къде е кислородната вода. Намери я в осмото контейнерче. Направи разтвор с вода и пристъпи към нея.

-Какво е това Лефтери?

- Кислородна вода с пробиотик скъпа моя - нежно прозвуча гласът му.

-Не искам! Няма смисъл! Излишно е! Не ми причинявай по вече болка! Защо си ме оперирал? Нима освен с душевна, трябва и с телесна болка да напусна този живот?

-Милата ми глупачка! – прегърна я бордовият инженер – Не се гласи да ни напускаш. Операцията протече успешно. Боли те защото така боли след всяка операция. В момента организмът ти се бори с болестта, но му трябва силен имунитет. Кислородната вода и пробиотичните бактерии ще свършат добра работа и ще създадат силен имунитет. Ти ще надживееш всички ни любов моя! – започна да я целува нежно по устните , бузите и челото. Помилва я по косата и раменете.

-А сега изпий съдържанието и спи , спи мила моя!

Ермила изпи съдържанието от шишенцето, а той и нагласи завивката удобно.

…………………………………………………………………………………………………………………

Два месеца, лежаха в дрейв в космоса. Ермила оздравя и се зае с ремонта на компютрите. От ремонтира ги само за един ден. Заредиха реакторите и поеха към Земята. Очакваха с нетърпение да се срещнат с антиматериалната цивилизация. Обратен път за сега нямаха. Черната дупка изхвърли мощен енергиен поток създавайки тъмна материя и започна образуването на няколко нови планетни системи, дни след като преминаха през нея. Наложи се да подсилят защитният слой на ферибота с още тежък водород. Това им костваше почти целият запас.. При преминаване през „Янакис”, слоят за защита се намали от десет на четири сантиметра.

Навлязоха в Слънчевата система. Полетът протичаше нормално, до момента, когато срещу тях застана някакъв летателен апарат приличащ на сфера. Различен от техният, не само по форма, но и по много детайли.

-Това не ми харесва – каза Алекс на Франсоа

- Харесва или не, длъжни сме да ги търпим. Никой не знае как ще реагират. Нямаме връзка с тях. През тъмните илюминатори не можем да видим лицата им.

- Не е ли по добре да ги унищожим? – отсече Алекс.

- Негативно мислене. От къде въобще ти дойде в главата. После какво ще правим? Ще си смигаме в тъмното ли? За сега не ни пречи. Най вероятно от Земята непрекъснато водят наблюдение върху нас - противопостави се инж.Гечев.

- Да, но от къде си сигурен, че е пратен от земята? – запита Франсоа. – Това ме безпокои.

-Слушай шефе, няма нищо сигурно на този свят, освен две неща: Да се върнеш от там от където си излязъл и че всички рано или късно се връщаме в отвъдното без тялото си. Като се базираме на тези две неща, няма защо да се безпокоим. Безпокоя се само за тези неща, които зависят от мен сега в настоящият момент. Което не зависи от мен, не ме безпокои защото нищо не зависи от мен, а само от твореца.

Компютъра водещ полета подаде сигнал за поява на нови обекти.

На монитора видяха четири големи еднотипни свери. Може би десет пъти по големи от първата, която изчезна. Летяха в каре и обиколиха няколко пъти около корабът им.

-Виждате ли как ни контролират полета , както някогашни самолети прихващачи. Работата става дебела – сподели тревогата си Фредерик. – Сигурно ще ни охраняват до Земята. Жалко, че не можем да се свържем с техните честоти. Изглежда работят с много тесен обхват на честоти, които не знаем в кой спектър на вълните е. Най вероятно, не искат да се свържат с нас или нямат обхвата на нашите честоти.

-Дали няма да ни унищожат? – пак негативно се изказа Алекс

-Едва ли! Не ми се струват войнствени – отвърна Ермила. – Ако искаха отдавна можеха да го сторят, но нямат сметка. Интересът им към непознатото е по голям. Просто им трябваме като индивиди и технология.

-Я вижте! Още прииждат. Поне са около двадесет. Това е цял ескадрон!

Инженер Гечев следеше работата на реакторите. Нещо не беше както трябва. Синтезът ту се нормализираше, ту отслабваше периодично. Това стана, след появата на непознатите космически тела. Наложи се да коригира програмата. Вече три месеца летяха към Земята и не минаваше ден без да се види с Ерма. Така съкратено я наричаше, когато са сами. Привързаността му към нея не остана скрита за останалите от екипажа. Всички се радваха на това приятелство. Те бяха най младите на ферибота.

Ермила седеше до Лефтер и следеше неговите точни движения при боравене с екрана на управление на реакторите.

-Слушай миличък! Дълго време се колебах да те питам и смятам, че сега е момента. Искам да ми отговориш на един въпрос.

-Зависи какъв е въпроса. Знаеш, че не съм компетентен много по твоята специалност – засмя се Лефтер.

-Недей да се извърташ хубавецо! Защо ме излъга, че си загубил ръката си при преминаването ни през черната дупка, когато бяхме в безсъзнание? Защо?.. Кажи ми защо?

-За теб има ли значение как съм останал без ръка?

-Глупчо! Аз знам всичко! Ходих в изолаторното и проверих каква програма си ползвал за операцията ми. Програмата е била преправена и всичко разбрах. А сега : Стани „копеле гадно!” – усмихна се тя и лицето й грейна като слънце при зазоряване. – Моля те – омъжи се за мен! - Хвърли се в обятията му и го обсипа с целувки. – Сърцето ми ще бъде само твое! Сега и во веки!

Лефтери занемя от щастие. Такива мигове в живота му почти нямаше. Сърцето му преля от щастие и сълзите му потекоха. Случваше му се за първи път от детските години насам. Стисна я в здрава прегръдка и усети учестеното и дишане и ударите на сърцето си. Да.. всевишният реши – си мислеше той. Негова е волята.

-Да мила моя! Да! За винаги! – той притихна, знаеше че думите вече са излишни.

Още на часа всички се събраха в командната зала за да празнуват.

-Да са живи и здрави младоженците! – провикна се Алекс – Ех любов, любов, ти обричаш нас на страдание!

-А ..това трябва да се полее – каза Франсоа и извади една бутилка френски коняк литър и половина от дълбоките си резерви. – Бях го скътал за екстремни случаи и ето появи се.

-Ти си бил много скътан бе шефе! – ухили се Фредерик. – Какво ще кажат пришълците?

-Да казват каквото искат! Сватба без алкохол е като целувка през стъкло. Те нека си хвъркат край нас, а ние ще се повеселим. След това каквото сабя покаже. Хайде давайте вицове за младоженци. Аз знам поне три.

-Веселбата продължи доста дълго. Всички бяха щастливи, но най много младоженците. Осигуриха им изолаторното за да се усамотят и направят опит за увеличаване на човешкият род по естествен път.

Във време, когато съдбата им граничеше с неизвестното, това веселие ги накара да се откъснат от действителността и разтовариха психически.

……………………………………………………………………………………………………………………….

Ферибота обикаляше около Земята и снижаваше орбитата. Оставаха му още няколко часа до приземяването.

Стотина от тези сферични кораби стояха в орбита и я блокираха от всички страни. Трасираха коридор по който да се движи огромната пура от друго измерение. Най вероятно жителите на Земята се вълнуваха по вече от тях.

Под тях Земята стоеше обвита в бледосинята си мантия, все така красива с ясно виждащите се континенти. Светлините от не огрятата страна отбелязваха гъсто населените райони. Като че ли всичко си е по старо му.

Франсоа натисна бутона на монитора и гласът му прозвуча в ефира.

-Слушайте всички! До кацането остава още час. Облечете скафандрите от тежък водород. Запазете самообладание. След кацането всички в командната зала. Нека бъдем заедно в критичният момент и решим по нататъшните действия.

Фериботът се приземи на неизвестен космодрум в Австралия ескортиран от десет свери очертаващи маршрута към космодрума. Всичко мина успешно.

На космодрума ги очакваха хиляди хора разноцветна тълпа.

Екипажът стоеше в предверието до изхода. Лефтер посегна да натисне бутона за отваряне след като положи ръката си върху четеца, но Франсоа го спря.

-Стойте ! Ако отворите вратата и антиматериалният въздух нахлуе вътре ,корабът може да анихилира. Дайте един от столовете да го изхвърлим навън и ще разберем много неща.

-Не смяташ ли че столът е твърде голям за този опит. Тази огромна маса ще отдели твърде много енергия при анихилацията и помен няма да остане от нас – заключи Фредерик.

-Ето дойде дълго очакваният момент – спокойно поде разговора Алекс. – Стените на предверието също са защитени, както и двете врати. Нека оставим в предверието няколко малки предмета направени от различни химични елементи.

-Смятам че автоматичната ми писалка ще е достатъчна – протегна ръка Лефтери. Това е писалка на около 800 години и в нея има най малко десет химични елемента. Била е на пра, пра дядовците ми.

-Добре - Съгласи се Франсоа и хвърли химикалката в предеверието. Затвори вътрешната врата и подаде сигнал за отваряне на външната.

Вратата се отвори но не се чу никакъв шум или взрив от анихилация.

-Няма какво да чакаме – излезе пред тях Лефтер. – Необходим е по реален опит. Ще излезем без скафандри.

- Щом като си толкова наперен, защо не влезеш във фоаето и излезеш пръв, а ние малко ще почакаме – озъби се Франсоа.

-И аз идвам скъпи – извика Ермила и с един скок се отзова при него.

-Отворете шлюза – твърдо каза Лефтер.

Вратата се отвори и всички видяха писалката здрава и читава. Лефтер и Ермила влязоха в предверието последвани от Фредерик.

-Хайде затваряйте и отворете външната врата, че хората чакат – разпореди се инж. Гечев!

Навън тълпата надаваше адски вой. Алекси без да се замисля задейства системата

и тримата се оказаха пред застлана с цветя стълба.

Каква красота, каква прелест стоеше пред тях. Празничната окраса на космодрума се сливаше с неудържимото скандиране на народа „Герои, Герои!Да живеят! Герои!” и хвърляха букети цветя във въздуха с пъстри многоцветни ленти.

Някъде от дясно се появи почетния караул и зае централно място. Земята се разтвори и пред тях изникна празнично украсена трибуна с официални лица.

-Махайте с ръка за поздрав – подсети ги Фредерик.

Тримата стоейки като хипнотизирани започнаха бавно да махат с ръка за поздрав.

Радостните възгласи на народа се сливаха с тържествения марш на духов оркестър. На трибуната излезе побелял старец. Нисък, но със стройна осанка. Енергично вдигна ръка за внимание и всичко замря в тишина. По радиоредбата прозвуча неговият глас.

-Привет на героите от космически ферибот 02548! Поклон пред вас човешки същества! Поклон пред вашата воля и саможертва!

Преди 218 двеста и осемнадесет години Вие излетяхте от Земята към Сатурн и на връщане…. И т.н. …и т.н. Започна се дълго, изпълнено с признателност слово описващо техният подвиг.

-Нищо не разбирам! – възкликна Фреди.

-Всичко е ясно Фреди! Както и очаквах, ние отново сме на земята, но в бъдещето след двеста години. Антиматериален свят не съществува Фреди.

Лефтер без да му мисли много съблече скафандъра и се провикна:

-Братя и сестри, ние сме живото доказателство, че антиматериален свят не съществува. Самите ние сме изненадани. Всичко е в наши ръце. Човечеството ще бъде вечно. Анихилация не съществува!

Белобрадият стачец спрея речта си и добави: - Дами и господа, братя и сестри! Това е братът на великият учен Чавдар Гечев оставил името си във вековете, както знаменитите Алберт Айнщайн, Никола Тесла , Нютон, Хайзенберг, Ръдърфорд, Волфган Паули, Зомерфелд, Зееман, Нилс Бор, Луи де Броил, Ферма, Майкъл Фарадей, Луиджи Галвани, Томас Едисон, Александро Волта, Хайнрих Херц, Джон Атанасов, Джон Сърл и редица други учени откриватели, довели до апогей в развитието на човечеството.

Народът избухна във радостни скандирания – Герои! Да живеят! Герои!

-Моля космонавтите на трибуната.

В този момент шлюзът се отвори и Франсоа с Алекс се истреляха навън към трибуната.

-Не мога да оставя екипажа си в беда - сконфузен се усмихна Франсоа.

Петимата започнаха безумно да се прегръщат и целуват. Сълзите им те им бликаха като на деца от радост. Качиха се на трибуната под звуците на мощен оркестър.

-Франсоа, микрофонът е ваш – смигна му Лефтери.

-Не, не, грешиш, ти си героят на кораба. Ти си най младият и най напереният. Ти ще говориш! – Заповядвам ти за последен път.

Лефтер застана зад микрофона и всички затихнаха.

-Скъпи мои братя и сестри! Човечеството измина един дълъг път на развитие. Неговата непоколебима воля, ум и енергийна мощ ще покорят вселената за наши мирни цели. Нашият екипаж е щастлив, че отново се отзова сред приятели. Ние отново стъпихме на майката Земя. Необходимоста доведе до случайността и ние сме живото доказателство, че антиматериален свят не съществува………………………………………………….

Речта му беше дълга, искрена, сърдечна. Както и на други форуми, на космодрума се бяха стекли стотици журналисти от медиите. Събитието бе с особена важност. В този момент, цялата слънчева система включваща всички нейни планети наблюдаваха огромното събитие.

След това за космонавтите се положиха големи грижи за тяхното възстановяване по методика разработена още от прочутият проф. Неумивакин. Състояха се и редица пресконференции.

Живееха в голяма и удобна вила усамотена сред природата в близост до кристално чисто огромно езеро сред борова гора високо в планинските Алпи. Ежедневно виждаха как стотици летателни сверични апарати преминаваха безшумно над тях в различни посоки, на различна височина. Електромобили се движеха само в населените места, а извън тях рядко се срещаха. Белобрадият старец следеше грижите за тях да са безупречни. Знаеше, че шокът, който изживява екипажа на ферибота появявайки се 218 години в бъдещето е голям. Липсата на близки и познати е нещо, което тегне назад във времето. Насталгия по всичко, което е влияло и ги оформило като личности.

Един ден Лефтери срещна на входното стълбище белобрадият старец и го запита: - Слушай Роджърс, така и не разбрах какво се случи с технологиите за тези двеста години? Освен това, имам ли някакви роднини наследили брат ми? Тук условията ни за живот са прекрасни, но не ми се стои още дълго. Чувствам се добре. Искам да се върна в България. Искам да видя родното си село Обнова Плевенско - река Осъм с нейните вирове и скалисти брегове обрасли с плачещи върби.

Белобрадият старец се поглади по брадата. Роджърс отговаряше за научно-изследователските космически кораби към ООН.

-Ела да се разходим из парка – подкани го Роджър.

Мирослав неохотно тръгна с него.

  -Когато Вие сте излетели, твоят брат Чавдар е създал действащ антигравитатор на база магическите квадрати. Успял е да усъвършенства и до разработи експерименталните открития на Джон Серл от двадесети век. Откритията на Джон Серл умишлено са били укрити от нефтената световна мафия по онова време. Благодарение на електромагнитните ролкови дискови генератори усвояващи енергия от етера. Днес ние живеем сред процъфтяваща природна земна красота. Сега всеки дом и всяка сграда се захранват енергийно с локален енергиен блок. Големината на които варира по обем от един до сто кубични метра. Отдавна не се ползват електропроводи за пренос на електроенергия, защото не ни е нужно. Електромобилите се задвижват с с такива енергиини малки дискови генератори . Чиста енергия благодарение на това откритие има безплатна електроенергия във всеки дом и предприятие. Самите летящи свери се задвижват от диск с диаметър от четири до двадесет метра, монтиран вътре в средата на сферата. Всеки диск е разделен на 64 сектора с три, пет и седем кръга ролкови магнити. От въртенето на диска с магнитните ролки се създава антигравитационно поле и същевременно чрез включване и изключване на различните сектори и кръгове се контролира скоростта и посоката на движение на сферата. Опасните термоядрени генератори тип „Токамак” продължават да се използват, но само за пренос на огромни товари между планетите. Разбира се фериботите вече са много по съвършени и защитени от вашият. Те също използват новата антигравитационна технология за излитане и кацане. Смятахме да изпратим експедиция към черната дупка Янакис за да я проучим, но се провалихме. Янакис се активира и започна създаване на нова планетна система. Тогава се появи вашият кораб. Появи се от нищото. Имахме станция, която 210 години следеше вашето падане в Янакис и следващото Ви завръщане. Ще имаш достатъчно време за да се запознаеш с новите ни технологии.

-А брат ми Чавдар, какво се случи с него?

-Брат ти приятелю живя деветдесет и две години. Освен научните си открития и разработки остави след себе си двама сина и една дъщеря. Те пък създадоха много на брой пра, пра внуци и пра внучки. Та сега „парадоксът на близнаците” наистина се осъществи. Ако сега искаш да посетиш всичките му пра внуци и внучки няма да ти стигне цяла година. Един от пра внуците му е голям физик и работи при мене. Кръстен е на твоето име. С голямо удоволствие ще те запозная с него. Така че хубавото предстои. Въоръжи се с търпение. Що се отнася до това, че полетът ви остава единствен в историята до сега е така. Точно Вие почти достигнахте скоростта на светлината и спряхте времето на практика. Доказахте, че антиматериален свят не съществува. Този случаен експеримент ще тласне човечеството още напред в своето развитие. Утре ще има лекарска комисия и ако всичко е наред можете с Ермила и да заживееш където намерите за добре. Организацията на обединените нации ще ти даде всичко необходимо. А сега ще ме извиниш, но работата ме зове. Желая ти щастие,здраве и дълъг живот.

-Благодаря ти Роджерс, благодаря. Желая ти крепко здраве и до скоро!

Сбогуваха се сърдечно стискане на ръцете.

……………………………………………………………………………………………………………....

ЕПИЛОГ

След пет години Лефтер и Ермила седяха на зеления килим от трева край река Осъм. Край тях припкаха Георги и Даниела. Две прекрасни лъчезарни деца. Смееха се, хвърляха камъчета в реката и крещяха от радост.

-Нещо не кълне миличка.

-Нищо, на свечеряване може да потръгне.

Георги дойде при майка си. Посочи Даниела и каза – Мамо Даниела удари една жаба. Дали ще я боли мамо?

Нищо миличък, нищо!

Даниела дотича плачейки – Мамо, без да искам я ударих. Съжалявам мамо!

Ермила ги прегърна и започна ги да целува препълнена от щастие.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Макар човечеството да знаеше че бъдещето му във вселената е със закодирана мисия, то продължаваше да се бори със себе си и да доказва на себе си, че човешкият ум е с неизвестни възможности, а човешката душа е бездънен извор от чувства.