Радиостанция „Дюлино“

Когато направих левия завой, нямаше как да знам, че само аз щях да оцелея. Мислите ми се разхождаха по отстоящия само на два часа път див плаж. Чувах симфония от разбиващи се в скалите вълни. Пясъкът изгаряше белите ми стъпала, слънчевите лъчи рисуваха по трептящата морска повърхност. А тя, тя тичаше полугола пред мен и вятъра си играеше с косите й.

Трябва да разберете, че сега, когато си припомням всичко, главата ми е устремен към земята цепелин. Неистовите писъци на пасажерите, погледнали смъртта в лицето, извикват пред очите ми всяка една дума, изречена от нея през онзи ден. Дали можеше да я спася? Бях ли жертвал Десо, за да спася нея? Защо, по дяволите, се радвам, че съм жив, а те са мъртви? Въпроси и отговори се разиграват в главата ми, извратена театрална постановка, на която съм режисьор. Дърпам конците на всички актьори, но каквото и да кажа или направя, в края на втората част и двамата умират. Разигравал съм всеки един възможен сценарий, който въображението ми може да роди и нищо. Може би го правя, за да облекча съвестта си, а може би съвсем полудявам и искам да ги спася поне в сънищата си, но така и не успявам да заспя. Лежа на твърдото легло и обхождам с поглед стените. Търся пукнатини, пролуки през които може да се промъкне някой слънчев лъч. Залостих отдавна единствения прозорец в убежището си.

Убежище!

Думата ме накара да се ухиля в тъмното. Не излизам никъде и не се виждам с никого. Превърнал съм стаята си в килия на самотата и мрака. Не помня кога за последно спах непробудно цяла нощ. Страх ме е да затворя очи. Знам, че ако само за миг спра да разхождам поглед по стените, лилавите облаци ще прогорят тавана на стаята ми и ще ме върнат там, където тя умря.

Безсънни нощи и студени стени, ден след ден. Но не това ме притеснява. Скоро ще дойдат за мен и няма да мога да избягам. Ще почукат по металните решетки на вратата и ще ме вземат. Ужасявам се от идеята, че новото ми жилище няма да е така обезопасено, както това тук. Е, със сигурност ще е по-топло, но студените стени ме държат буден. Опипвам фугите, галя с нежност камъка все едно е тя, докосвам устни до студената повърхност и за миг забравям всичко. Точно тогава се разнася стържещ звук от развалена радио станция. Напрягам слух и успявам да доловя само ....Дюлино... Дюлино...

***

В маслено зеленото Пежо бе осмия кръг на Ада. Радиаторът отказа на около тридесет километра от град Айтос. Тъкмо бяхме минали през никому неизвестното село на име Горица, когато пред очите ни изникна съдбовната табела:

Варна - Ахелой: 117 км

Варна - Дюлино: 83 км

Миг по рано не беше там, но отдадох тази странност на жегата, изморените ми очи и отшумяващото главоболие, сковало тила ми. Спуснатите прозорци и слънчевите очила не облекчаваха пустинния въздух, който изсушаваше устните ни. По тази причина никой не говореше, освен ако не бе наложително. Свършващата топла вода на задната седалка само правеше близката плажна идилия по-недостижима и съответно по-бленувана. Спрях колата и запалих цигара.

- Знаеш ли го този път – обърнах се към Десо.

- Не – машинално отвърна. Нямаше разум зад тъмните стъкла на очилата му.

Потта се стичаше обилно по лицата на всички ни. Бяхме раздразнени, а на всичкото и отгоре, от близо час не можехме да хванем на радиостанция. Жаркото слънце връщаше болезнения от тази сутрин махмурлук, когато напуснахме Стара Загора. Застанах зад волана като най-трезвен и сега на мен се падаше да взема решение. Иска ми се да мисля, че чисто човешкото любопитство ме накара да направя левия завой, а не, че нещо ме теглеше натам. Седяхме известно време на пътя, на границата между познатия и непознатия свят, когато мръснобяла кола с варненски номер профуча покрай нас в посока Дюлински проход. Никой не видя, откъде се появи и за миг ми изкара ангелите. Извиках от изненада. Стори ми се, че и другите изкрещяха, но в следващия момент ме гледаха с уморени и безизразни лица. Отдадох краткия си миг на изолация от света на жегата. Запалих и потеглихме към Дюлино.

Пътят се виеше нагоре в змиевидна нишка. Премрежих поглед и проследих как завършва в зелена паст от сплели клони дървета на няколко стотин метра надморска височина. Състоянието на настилката бе повече от трагично и много скоро изгубихме мръснобялата кола, на която никой от нас, не разпозна марката. Какво ли окачване има този, си мислех докато умело маневрирах между застрашаващите гърнето ми зейнали язви по пътя. Останалите като че ли не си даваха сметка, че се движехме с по-малко от двадесет километра в час. Залепили бяха погледи в невероятно живописната околност. Дърветата бяха толкова високи и толкова на гъсто разположени, че едва проникваше слънчева светлина, което от своя страна носеше приятен хлад, на който всички се наслаждавахме. Но и това не продължи дълго.

С всеки изминат километър все повече се убеждавах, че има нещо нередно със света около нас и което бе по-страшно - само аз го забелязвах. В началото и аз се любувах на девствените лесове. Лекият ветрец разхвърляше немирните кичури по челото ми. Бях забравил за плажовете, за изпотените бутилки бира, за голата й загоряла кожа. Гората ме привличаше по неочакван и странен за мен начин. Исках да спра колата и да почувствам с ръце кората по вековните дървета; да стъпвам по пукащи под краката ми съчки и най вече исках да прегърна което и да е дърво и да погледна право нагоре, там където върха му пробожда небесата и така докато не ми се завие свят. Докато разсъждавах над всичко това, изведнъж сноп нахални слънчеви лъчи си пробиха път през клоните и се врязоха право в очите ми. Премрежих за миг поглед и посегнах да сваля сенника над мен, когато Десо изкрещя:

- Сприии !

Инстинктивно набих спирачки и за малко не попаднах в захапката на огромна пукнатина ляво от мен.

- Защо по дяволите изкрещя така? – нападнах съквартиранта си – Не знаеш ли колко е опасно да...

Думите увиснаха на върха на езика ми, когато забелязах причината, поради която бе извикал. На по-малко от два метра от нас леко килнат на една страна бе кацнал на пътя мръснобелия автомобил. Десните му гуми бяха спукани, което определяше наклона, но това не ме притесни. Колата изглеждаше изоставена от години. Шофьорската врата бе широко отворена. Изглеждаше като застинала в предсмъртен жест човешка ръка. Излязох навън.

- Виждаш ли това? – и посочих избуялия бурен, проправил си път през ръждивия под на купето и обвил пипала около волана.

- Е, и какво от това?

- Това е същата кола, която ни задмина – и докато изричах думите, усетих студена струйка пот, стичаща се по гръбнака ми.

- Трябваше аз да карам, май – изсмя се ехидно Десо през цигарени кръгчета – Как може да е същата? Аз не запомних номера, а ти?

Не отговорих. Оглеждах с притеснение автомобила с варненска регистрация, докато форсирах изморения си мозък да роди логично обяснение. Знаех, че няма как да накарам Десо да ми повярва. Той просто си седеше и пушеше, очите му издаваха привидна отегченост и спокойствие. Обърнах се назад и видях същото в Деница, която бе се бе облегнала на колата и чакаше да решим какво да правим. Като че ли имаше какво да решаваме? Обърнах гръб на изоставения автомобил, който в момента изглеждаше като паметник на победата на гората над технологията. Погледът ми се спря върху дупката, в която за малко не пропаднахме. Изглеждаше бездънна и за миг ми се стори, че някъде дълбоко там премигна светлинка, като че ли наблюдавах пулсиращото земно ядро сред мрака на мантията. Върнах се зад волата и запалих, или поне се опитах. Нищо.

- Опитай пак – гордо ме посъветва Десо – но сега припомпай малко педала – все едно не знаех какво да направя.

Не стана. Опитах пак.

- Стани. Дай на мен.

И той не успя.

- И какво правим сега? – най-накрая се обади Деница.

Нямах отговор, затова и нервно запалих цигара. Направих няколко крачки и се заслушах в тишината на гората. И ме удари като светкавица. Как досега не го бях забелязал? Нищо не помръдваше, макар и да усещах ефирното докосване на вятъра по страните си. Листата по дърветата, клоните, всичко бе замръзнало. Почуствах, че се взирам в двуизмерен свят без дълбочина. Напрегнах очи, докато не бликнаха сълзи и накрая ужасяваща картина се загнезди в главата ми. Всичко изглеждаше като декор от стар филм. Пейзажът се върти на магнитна лента, докато главния герой (аз) се прави, че шофира. Но тогава...

Стори ми се, че чух далечен тътен. Глух и тъп звук, като от цепене на дърва. Погледнах назад към Десо, който човъркаше нещо под капака на колата. Погледнах и любовта на живота си, която се бе превърнала в апатичен, потен и мръсен израстък на бронята, на която се бе облегнала. Това ли обичах толкова много, зачудих се изведнъж без причина, когато звука се чу пак. Този път незнайната секира удари по-близо. Пристъпих към най-близкото дърво и долепих ухо, опитвайки се да игнорирам бълващия псувни Десо, който очевидно се бе изправил пред най-стария си враг – себе си. Абсолютният експерт, що се касае до коли, а гледай го сега. Усмихнах се вътрешно и се заслушах.

Кората на дървото бе истинска и все пак отчупих малко парче, за да се убедя със сигурност. Помирисах го. Не миришеш на дърво, не миришеше на нищо, като се замисля. Опитах се да го счупя с пръсти, но не успях. Долепих ухо до дървото. Броях по време на затишията, когато не се чуваше нищо. След петият път се отдръпнах с настръхнали косми по врата. Нямаше никакво съмнение, че брадвата се стоварва през равни интервали и всеки следващ път удряше по-близо до нас. Незнайно защо, през главата ми мина успокояващата мисъл, че сънувам и скоро ще се събудя. Намерих утеха в нея, понеже всичко досега ми изглеждаше нереално. Не вярвах в нищо от това, което се случваше. Думите и мислите ми не звучаха истински, поведението на Десо и Деница също. Да не говорим за абсурдността на ситуацията, в която бяхме попаднали. Това просто не се случваше наистина. Сигурно е последният ми алкохолен сън, предвещаваш рязко събуждане, ускорен пулс, задух и болки в главата. Насилих се да се усмихна, представяйки си сутрешното кафе сред цъфналите липи на Стара Загора, когато небето се пропука.

Вдигнах очи и видях, как в покрива от зеленина се оформи малка, почти незабележима дупчица, през която си проби път бял сноп светлина. Наблюдавах с неподозирано за мен възхищение, как дупката се разширява бавно бавно, изгаряйки клони и листа. Пред очите ми се оформи картина от далечното минало, когато отмъквах големите и тежки очила на дядо и отивах в задния двор. Насочвах ги към парче вестник, а понякога книга и чаках търпеливо. Първо се усещаше мириса, после се виждаха ефирни змиевидни нишки дим, докато накрая на хартията не се оформяше неправилна черна дупка със златисти краища. Кръвосносните ми съдове се разшириха, сърцето ми заби лудо, а пред очите ми падна перде. Понякога не се задоволявах само с хартия. Слагах насекоми и ги горях с търпение, достойно за инквизитор, мъчещ поредната жена, имала късмета да се роди с червена коса. Сега ние бяхме мравките.

Разтърсих глава и хукнах към пежото. Десо продължаваше да се опитва да подпали колата, а Деница пушеше с пренебрежение, подпряна на багажника.

- Трябва да бягаме – изкрещях с все сила. Насилих се да им предам уплахата в очите си, макар да знаех, че само аз виждах разширяващата се огнена дупка над нас.

Деница само свали слънчевите очила и ме погледна. В очите й видях раздразнение и агнешка празнота. Нима не виждаха сипещите се пепел и жупел. Нима наистина сънувах?

Хванах ръката й и я повлякох след себе си далеч от пропукващия се двуизмерен свят. Чувствах, че държа парцалена кукла. Дори всичко това да бе сън, аз трябваше да я спася. Мисълта за пламващите й кичури, за напукващата се от адската горещина кожа, мирисът на изгоряло месо, всичко това ме подлуди и се втурнах да тичам, колкото сила имах. Съвсем бях забравил за Десо, който се взираше в гърба ми с увиснали устни и запотено чело. Имах само една посока и това бе напред. Коридорът от зеленина се размиваше като маслена картина, изложена на слънце. Цветовете започнаха да губят силата си, зелено и кафяво се сляха. Осеяният с дупки път пред мен се издължи. Нещо ме парна по лявото ухо. Вдигнах поглед и погледнах ужаса в очите. Адската дупка се разширяваше твърде бързо. Обърнах се назад и видях насочената към Десо лупа. След миг той не бе вече там. Просто се стопи, като че ли никога не го бе имало. Погледнах нагоре през дупката, там където трябваше да бъдат небесата и видях лилаво. Всичко бе лилаво. Очите ми се насълзиха. Пространството се пречупи и всичко се строши на парчета. И докато светът, който познавах изчезна, се успокоявах, че Десо не се бе мъчил. Краят дойде за него за миг и като че ли смъртта му изми всички спомени в мен, че някога е съществувал.

***

Отворих с болка очи и бях на същото място. Изоставената кола, пежото с отворения преден капак, гората и дупките по пътя. Всичко изглеждаше както преди, единствената разлика, че сега вятърът люлееше листата на дърветата. Нямаше и следа от Десо, но защо би имало. Той не беше с нас.

- Боли ме, стискаш ме твърде силно – гласът на Деница ме върна в реалността.

Осъзнах че я държа за ръката по средата на пътя. Пуснах я и се извиних.

- Какво правим тук? – попита тя.

- Ами...

Отговорът висеше на върха на устните ми, но чувствах, че ако го изрека, всичко ще се окаже истина. Затова просто се качих в колата и запалих двигателя. Радиото се пусна след като часове наред отказваше да хване станция. От колоните се разнесе мъртвешки спокоен глас:

„...Дюлинския проход се е наричал Айванджийски проход до 1942г., което от турски означава дюля. Той разделя Айтоската планина от Еминската. През него преминава второкласен път от националната шосейна мрежа, който свързва Бургас и Варна между селата Гюльовца и Дюлино. Проходът достига до надморска височина от 440 m. Дължината му е около 20 km с широк превал. Пътят преминава през село Дюлино, което за първи път се споменава през 1731г. в турски регистър, но под друго название. Българското население тук, било прогонено поради...”

Сигналът се изгуби.

Бях забравил къде се намираме. За миг-два се взирах в пространството пред мен и се опитвах да си спомня откъде ми е толкова позната мръснобялата кола пред нас. Споменът носеше болка в главата ми.

- Тръгвай де, какво чакаш? – наруши мислите ми Деница.

Заобиколих предпазливо изоставения автомобил и потеглих. Въздухът носеше прохлада и скоро дупката в небесата се превърна в далечен сън, който като пясъчен замък на брега се размиваше бавно от прииждащите вълни. Гората, ах колко красива и дива бе гората около нас. Запалих цигара и погалих Деница по бедрото. Господи, колко я обичах, а тя си нямаше и идея.

След половин час стигнахме Дюлино. Селцето изглеждаше като излязло от картина на Майстора. Напънах се да се сетя кога за последно бях виждал кирпичени дувари. Къщите бяха с изнесени напред втори етаж, от тоя тип, които можеш да видиш само в Копривщица например. На езика ми бе да го кажа – възрожеденски къщи от миналия век. Може би от по-рано дори. Никъде не се мяркаше жива душа. Ни човек, ни пуснато на паша магаре, ни тичащи кокошки. Не бе пладне, та всички да са се изпокрили на сянка, а и не бе толкова горещо. Деница разхождаше очи по дървените кепенци на прозорците, висящите подкови на входните врати и тоталната липса на човешко присъствие не й правеше никакво впечатление. Селото изглеждаше изоставено.

Дюлино. Замислих се откъде ми е познато името. Повторих си думите на радиоводещия, но спомена така и не идваше. Та нали бях най-добрият в часовете по история, как може да забравя. Имаше някаква история тук...

И предната ми гума влезе в дупка. Джантата се пръсна и колата се закова на място. Излязох и пуснах една лека псувня по адрес на баща ми, който ме накара да си сложа лети джанти, вместо сигурните железни. Резервната беше 13ка, а тия отпред са 15ки. Докато разглеждах спадналата гума, ме обзе чувство на безпокойство, което не бе предизвикано от абсурдността на изоставеното село, а от усещането за дежа ву. Припомних си всичко от тръгването ни сутринта. Имаше нещо, което лишаваше реалността от мисъл. Отделните елементи на света около нас не изглеждаха свързани. А изборът? Нямах такъв, всичко се случваше като че ли нямах контрол над действията си, като че ли някой друг дърпаше конците на света, който ни заобикаляше. И тогава образа на Десо изплува на повърхността, заедно с дупката в небесата и лилавите облаци.

Зад мен дървена капандура се хлопна и аз подскочих. Последва скърцане от отваряне на врата. Огледах се и ги видях. Сърцето ми падна в петите, не толкова от страх, колкото от изумление. От пространството изникваха фигури. Въздухът се сгъстяваше и оттам изскачаха, като че ли от друго измерение хора. Всеки бе хванал сърп, вила, лопата или просто пръчка. Облеклото им по нищо не се различаваше от излезналия от миналото облик на самото село. Ходил съм на селото на баба ми и дядо ми доста лета, но никога не съм виждал подобни одежди. Рисувал съм такива в часовете по изобразително, не чакай, не мога да мисля за това сега. Като че ли все пак имах известен контрол над мислите си.

И тогава забелязах. Изумлението отстъпи пред сковаващия костите ми страх. Съществата пред мен не бяха хора. Носеха дрехи от миналия век, но не това накара гърлото ми да пресъхне. Лицата им бяха размити. Точно толкова размити, колкото ако не носех диоптричните си очила. Очите им бяха размазани черни петна върху потрепваща на вятъра каша от кафяво и жълто. Проверих с пръст и напипах бялата рамка, увиснала на носа ми. Нещо ме жегна по дясната ръка. Деница до мен бе забила нокти в кожата ми. В очите й се четеше празнота, белязана от безизходицата на ужаса, който носи предстоящата смърт. Повдигна ми се от мисълта, че нещо лошо ще се случи и няма да мога да я спася.

И тогава облаците станаха лилави. Нечовешка реч проряза тишината на изоставеното село. Едно от съществата насочи кирка срещу мен. Другите зад него започнаха да шушукат на език, който ми се струваше колкото турски, толкова и непознат на съвременния свят. И всичко ми се изясни. Не знам откъде се появи истината в главата ми. Дори и сега, когато се крия от слънцето, затворен в утехата на килията си не знам как ме осени всичко. Съвременната физика бе безсилна пред студената като стените на дома ми истина. Незнайно как и защо бяхме попаднали в дупка. Не каква да е дупка, а процеп в пространство-времевия континуум. Не черна, не бяла, дори не червеева дупка. Дюлино заедно с всичките му обитатели просто бе погълнато от времето в една безкрайна кривина, която в момента се сблъскваше с реалността. Надеждата, че дупката ще се затвори и ще се събудя до Деница потен се изцеди от костите ми. Съществата закрачиха към нас. Това, което последва бе размито от неистовите писъци на Деница, в чиито загорели от слънцето крайници се забиваха кирки и ножове, докато накрая сърп не отне последния й вик на помощ, отправен към мен.

Не успях да я спася. Не помня дали се опитах. Стоях скован там на пътя и наблюдвах как размазани лица от минали векове убиват любовта на живота ми. Болката отстъпи на празнота и всичко изгуби очертанията си. Защо ме пощадиха съществата? Дали дупката все пак не се бе затворила с последните думи на Деница? Не знам.

Над мен небето бе лилаво.

***

Вестник 'Дневник', 26 юни, 2009г.

„...на тридесет километра от град Айтос, посока Дюлински проход в автомобилна катастрофа загинаха 24 годишната Деница Петрова и 26 годишният Десислав Иванов. 27 годишният Стоян Сотиров, който е шофирал оцелява след тежки черепни травми. Предполага се че, сблъсъкът е станал при опит за изпреварване на бял автомобил с варненска регистрация, чийто шофьор остава в неизвестност. В кръвта на Стоян са открити притеснителни количества алкохол, което и определя наложената му присъда от двадесет години затвор.

Заради ментални увреждания, причинени от катастрофата, в момента Стоян е преместен в крило на варненския затвор за душевноболни. Полицията продължава да издирва собственика на белия автомобил. Моделът и произходът на колата остават загадка.

10.11.2013