Момчето прескачаше останките от човешки тела, разпръснати по прашната улица „Майка Тереза“, здраво стиснал ръката на Индира, пренебрегвайки жвакащите звуци, настъпвайки меко разлагащо се месо.

Малката колиба, в която се скриха, миришеше на старо и гнило, но с тази смрад Елиаш бе свикнал от десетгодишната си възраст и отдъхвайки си, залости ламаринената врата, настани майка си в единия ъгъл на тъмното помещение, облегна се на мръсната стена отсреща и затвори очи.

Събуди го стържещ звук. Някой или нещо се опитваше да влезе. Елиаш сложи пръст върху устните си, подсказвайки на Индира да запази мълчание. Вратата се отвори и на прага се показа висок мъж, с виснали телеса, а на место очи — кървави дупки. Създанието престъпи бавно душейки въздуха, а изкуствено изострените зъби се подаваха през разтворената му паст, с липсваща долна устна.

Момчето бавно се изправи и съсредоточено извади острота сабя талвер¹, която бе откраднал две седмици по-рано, замахна и с няколко несръчни удара раздели главата от туловището на ракшаса². Бързо грабна дебело, лепнещо от мръсотия, одеяло и го стовари на повалената част, която мигом нададе пронизителен вопъл, а тялото, намиращо се все още във вертикално положение, се заразхожда напред-назад, блъскайки се в тънките стени.

Този път късметът им изневери. Пред колибата се появиха още три изчадия. Малко момиче, с липсваща ръка, възрастна жена с почти запазена външност и нещо, което някога е представлявало мъж. Елиаш стисна сабята, но знаеше, че няма шанс. Ако ги докопаха щяха да постъпят както със стария Далип — да ги разкъсат на парчета и победоносно да размахат останките им. Преди Индира да се осъзнае, Елиаш през сълзи я прониза, право в гърдите. Момчето си спомни за старите самурайски филми и ритуалното харакири на героите в името на честта… Падна на коляно, махна ведро на съществата и се стовари върху окървавеното извито острие!

* * *

Опита се да се раздвижи. До него някой простена. Индира! Искаше да проговори, но вместо думи от гърлото му излязоха пискливи хленчове. Притвори неволно очи, когато студена ръка нежно докосна бузата му.

— Погледни ме, Елиаш!

Навела едната си глава наляво, а другата надясно, жената не спираше да го милва. Извисяваше се пред тях чисто гола, половината ѝ торс бе синьо-черен, другата половина мъртвешки блед. Лицето — това, което го съзерцаваше — бе с цвета на червено месо, а зъбите — остри и дълги — се спотайваха на три реда в дълбока паст.

— Погледни мен, Елиаш! — натърти лявата, месеста глава. Нямаше как да не се подчини. В краката на великана адско куче махаше с дългите си опашки, представляващи съскащи змии, предизвикващи го да се възпротиви.

— Коя си ти? — попита момчето, ала хриповете му представляваха нещо, което съвсем не прозвуча като човешка реч. Втората глава го погледна и отговори:

— Наричали са ме с много имена: Хел³, Белона⁴, Лилиту⁵… Ветала⁶.

— Какво искаш? — едва разбираше гъгнещия звук, който излизаше през стиснатите му устни.

— Моето време дойде, Елиаш! Залезът на боговете настъпи. Не остана никой… освен мен. Всички царства паднаха, сега сте мои!

Елиаш видя, като на кинолента, какво се иска от него.

Злият дух от детските му кошмари, превръщаш хората в същества, които се хранят с кръвта, плътта и спомените на живите, му даваше избор. Но щом всички царства, богове и титани бяха погубени, къде щеше да иде душата му, ако откаже? А приемеше ли щеше да притежава знанията на хилядите погълнати, да вижда през очите на милионите загинали, да почувства подобните нему…

На кого дължеше вярност? Баба му и дядо му се отказаха от единствената си дъщеря, дръзнала да забременее от бившия халф и настоящ алкохолик: афроамериканеца Елиаш Джамал, който от своя страна редовно пребиваше, както съпругата си, така и сина си, докато Индира не събра кураж и избяга.

А после? От Ню Делхи в мизерната Калкута. Всяка сутрин се къпеха в реката, препълнена от нечистотиите на стотици други. Дрипавите сарита едва покриваха голотата им, а Елиаш неведнъж мяркаше похотливи погледи, отправени както към все още гъвкавото тяло на майка му, така и към него самия. Един клозет на хиляда души, охраняван от мухи, тъй както войниците пазеха английската кралица, а само метри от неземната воня застаряващи търговци привикваха:

„… Риба, прясна риба, шеснайсе рупии…“

А от „прясната“ риба се поминаваха повече люде, отколкото ямата на общия гроб край канала можеше да побере. На какво научи светът Елиаш — да краде, да лъже, да се бие и най-важното — да бяга.

Ветала… За да се нареди сред нейните войни момчето трябваше да погълне спомените на единственото същество, което още обичаше. Но Индира щеше да остане с него… в него…

* * *

— По дяволите, искам да ида при жена си и сина си, а не да кибича тук! — изрепчи се войникът.

Близо две години Калкута бе под карантина, а от многото филми и книги, сред обществото бързо се разнесе мълвата, как някакъв таен правителствен експеримент е накарал мъртвите да се надигнат от незнайните си гробове.

— След два месеца ще се приберем…

— Но едва за седмица-две. Писна ми! Не е останал никой, всички са пукясали. Вече година не сме зървали никого… — ала, ако се появеше жив, щеше да бъде разстрелян. Не можеха да позволят страшната пандемия да се разпространи.

— Да не искаш жена ти и детето ти да се заразят, защото гащите ти са се разшавали? — Фарид се намръщи, но не оспори.

Слънцето залезе. Вечер постовете се утрояваха, а единственото и велико умозаключение на учените бе, че съществата излизат само по тъмно.

Пронизителен кучешки вой се разнесе в мрака.

Войникът се сепна и стисна Узи-то си с две ръце. Прашната шир се изпълни с хора… не, не с хора… с мъртви. Настъпваха, движейки се в синхрон, като единен ужасяващ организъм. Начело ги предвождаше гигантско същество: двуглава жена, с виснали почти до коленете гърди и разлагащи се слабини и крака. До левия ѝ хълбок бавно крачеше звяр, с черна лъскава козина и блестящи три чифта очи.

Без да чакат команда граничарите откриха огън. Кхалид, младо момче на не повече от двадесет и пет години, приклекна до четиристотин и двадесет милиметровото немско артилерийско оръжие и изстреля първия снаряд.

Бяха хиляди… милиони, някои падаха в огъня, други обаче се изправяха и докато пламъците ги поглъщаха продължаваха напред. Гранатите, ракетите, патроните… нищо не можеше да ги спре. За броени минути армията от ада достигна високата пет метрова стена. Положили длани върху метала съществата се възпламеняваха от електричеството, което течеше по повърхността ѝ, ала останалите устремено се катереха по телата на пушещите си събратя.

Ръка, увенчана с пет изпилени кости, се протегна към лицето му. Фарид се отдръпна ужасен, усещаш как панталона му се навлажнява от биологичната функция на страха. Въпреки всичко съществото успя да одраска кожата му. Ядосан той вдигна деветмилиметровия картечен пистолет и изстреля целия пълнител в лицето на звяра.

Немъртвият падна назад, а на негово място се появиха десетина нови. С треперещи ръце се опита да презареди, но незнайно защо погледна в страни. Кхалид бе проснат под бесовския пес. Едната глава на демона ръфаше крака му, другата бе забила зъби в гръкляна, а третата ръмжеше към Фарид.

Ужасен, войникът се обърна в посока обратна на битката и хукна през глава. Не искаше да умре, не и по този начин… по никой начин. Преплете крака и тромаво падна по очи в калта. Надигна се на длани и я видя… Писъкът му се премеси с виковете на хиляди други.

Създанието протегна огромната си бяла ръка и го хвана за гушата, вдигайки го метри над земята. Войникът замаха с нозе, вкопчи се в студените пръсти, но знаеше, че това е краят…

Съскащ шум си проби път в почти заглъхналото му съзнание. Опита се да фиксира небето, от където се задаваха бомбардировачите.

* * *

Елиаш наклони глава над младото момче, което неистово врещеше под него. Чуваше как кръвта му се движи по вените, усещаше аромата на крехкото детско месо, опиваше се от почти невинните спомени. Разтвори паст, а сивкавите му изпилени зъби раздраха откритата плът.

Боговете бяха мъртви, човеците умираха, а светът най-накрая потъна в блажен мрак.

Бележки

1

Индийска извита сабя — б.авт.

2

Демон или неправеден призрак в индуистката и будистката митология. Ракшасите също така са наречени мъже-ядци, или канибали. — б.авт.

3

В скандинавската митология е демоничен персонаж, владетелка на подземния свят Хелхайм. — б.авт.

4

Римска богиня на войната, жена на Марс. — б.авт.

5

Лилиту се появява за пръв път, като богиня на ветровете и бурите, в древен Шумер, около 3000 пр.Хр. Много учени смятат, че „Лилит“ (според юдейската митология) е вариация на Лилиту, появила се около 700 г.пр.Хр. Нощен демон (при гърците),  а в апокрифните текстове се споменава, като първата жена на Адам. — б.авт.

6

Според индийската митология, зъл дух, който се вселява в чужди трупове, превръщайки ги във вампироподобни канибали. — б.авт.