РАКЛАТА И СЛАВЕЯТ
Мразех да ходя на село. Колкото и пъти да отидех със семейството ми, винаги валеше дъжд. Такъв един ситен, мокрещ и ироничен: „Ето на - дойде и аз завалях. Стой си сега в къщата и се ядосвай!" На всичко отгоре и дъщеря ми (на 13г.), която едва бях убедил да дойде с нас, се цупеше в единия ъгъл на леглото и навярно щеше да бъде така и през трите дни, които трябваше да прекараме в стаята.
Стаята ни беше стара и грозна, с продрани пердета и потъмнели легла. Жена ми откога й беше хвърлила око да й тури една блажна боя, но аз все отлагах. Мразя всякаква работа на село. Нали съм дошъл да си почина.
В стаята имаше една огромна ракла от баба ми, в нея се побираха юрганите, възглавниците и дъщеря ми, когато имаше желание да влезе.
Жена ми не я свърташе на едно място.
- Така и така вали - започна дипломатично тя, - защо да не боядисаме нещо в стаята. Прозорците и леглата, например. Или поне раклата...
Изръмжах нещо предупредително от рода на „Не съм дошъл на село да дишам отров ...