Лида идваше тук често, в продължение на три години. Не, всъщност от три години идваше тук всеки ден. Всеки ден едно и също. Ставаше час, час и половина по-рано за работа и идваше първо тук. На тяхната улица. Тя вече не е тяхна, но си остана тяхна. На семейството ù. На проклетото или прокълнатото ù семейство. Както искате, така. Остана си като тяхната улица в ума ù. В осакатения ù ум. Лидиния. Нейните спомени за злощастното ù детство изпълваха всяко негово кътче. Който и шкаф на изнурения си мозък да отвореше – все едно и също или различни неща с общ корен. И този дяволски корен беше на кукувичата прежда. Постоянно, упорито и търпеливо обсебваше и задушаваше всеки порив за свобода на Лидината душа. Или само хората така си мислеха, че тя се стреми към освобождаване и най-вече терапевтът ù така се надяваше. Но тя умееше да заблуждава. Беше се обиграла, беше спечелила тая игра. В заблуждаването. Беше най-добрата. В нещо и тя да бъде добра...
От всеки едни шкаф надничаха родителите ù. От ед ...