Тя се будеше всеки ден с ясно съзнание за това, което я очаква - отново тази тъпа, съсипваща болка… Дали заради есента, която бе настъпила като зловещ повей, носещ усещане за край, или заради наближаващата зима, която сякаш идваше да каже - “След мен нищо вече няма да е същото…“. Но то отдавна не беше същото.
Още от страшния момент, когато малкият й подреден свят се преобърна наопаки от великата илюзионистка – Смъртта… Рани. Тя ги усещаше всеки път, когато помръднеше, когато поемеше дъх, когато се усмихваше или просто мълчеше… Дори когато само отвореше очи сутрин.
Светът бе друг. Тя не виждаше смисъл в нещата, които я радваха преди. Не можеше да се смее, не можеше да се радва на дъжда, който все така радостно заливаше сутрин прозореца й... Не, нямаше смисъл от този дъжд, защото той не можеше да разпилее агонизиращите й сълзи… невидяни от никой, скрити…
Сред приятелите си мълчеше… Тази скръб не бе само нейна. Тя не смееше да протегне ръка и да докосне лицата по които още личаха незасъхн ...