Изтича времето между пръстите. В прах превръщат се усмивките. Животът отива си вече от нас. Думите неизказани избелели са вече, устните залепнали са завинаги да замълчат. Пътят вече на свършване е. Тишината бавно се прокрадва между нас и само вопли на несбъднати мечти свистят там в тъмното. Кога разминахме се, не разбрахме, сега е ясно, че навярно прекалено много закъсняхме. Не останаха красиви думи, нито прекрасни обещания, които да си подарим.  И сърцата не бият, както преди. Остана нямото мълчание, сълзите скрити от света и тихото страдание ръка за ръка със старостта. Телата, набръчкани и грозни, не разпалват веч страстта. Смъртта почти достига ни и изстива всяко чувство в нас. Живяхме, раздавахме се, обичахме, копняхме, но никога не се срещнахме отново. Отдавахме се с чувства и без чувства, на ангели и демони, но никога не се докоснахме отново. Отмина времето, без да пита, остана само пепелта. Кога разминахме се, не разбрахме, но сега е ясно, че навярно прекалено много закъсняхме.