Пролет е. Всички са щастливи, но не и ние. Седим в стария парк и мълчим. Защо?Как стана така? Нямаме какво да си кажем, само думи за сбогом. Но още не сме готови за тях, все още ги отбягваме.
Ставаш да се разходиш. Следвам те ей така, по навик. Свикнала съм с това. Вървим и мълчим. Срещаме много познати, все щастливи лица. Само ние сме тъжни. Ти може би се усмихваш на познатите, за да не се обидят, но аз вървя, навела глава, тъжна и замислена. Тъжна съм, разбираш ли, тъжна! Усещам края. Но мълча.
Стигаме до разнебитените стълби, водещи към кея. Същите са си - порутени, покрити с бръшлян и убежище за много животинки. Не! Греша! Различни са - тъжни са. И те ли тъгуват? Глупаво, нали? Та стълбите нямат чувства.
Започваме да слизаме. Виждам гущерче. Сепвам се, но нямам сили да изкрещя и да се сгуша в теб. Вече не! Усмихвам се тъжно и те следвам. Каква ирония! Точно днес ли трябваше да преодолея страха си от влечугите?!
Заслизах умислена. Даже не усетих кога свършиха стълбите. Виждам старит ...