Обичам те - промълви той тихо, докато тя, обърнала гръб, с бързи крачки вървеше към вратата. Тъкмо кагато я отваряше, той затвори очи, така силно ги стисна, всякъш като човек, търпящ някоя, силна, натрапчива болка и пак продължи, все така тихо: "обичам те", "Обичам те", "Обичам те". Вратата се затвори с лек шум, а той очакваше, че тя ще я трясне, още не я познаваше, тя не беше такъв човек, не нараняваше, не дразнеше някого, само за да покаже, че е ядосана, че я боли, не беше като изскочила от филм или от второкласен роман, беше истинска, може би затова - неповторима. Той за миг си помисли да изтича след нея, може би тя стоеше зад вратата и го чакаше, може би просто щяха да се прегърнат, без думи, без обяснения и всичко щеше да се оправи. Но само след миг се чуха стъпките и по стълбите, тя тичаше.
        Вината беше нейна, но не искаше да се разделят. Беше си проиграла шансовете с него. А и таи раздяла, нямаше го цяла седмица. Хладни бяха отношенията им, когато той си тръгна. През цялата тази седмица тя мислеше само за едно - да го намери, да го накара да седне и да си поговорят, без да се карат, без комплименти, без философщини за живота и любовта, просто да говорят за себе си. Мечтаеше, мечтаеше да коленичи пред него и без да отрони нито думичка да заплаче, тихо, без ридания, просто на гърба на всяка сълза да качи по една мъка и да ги вози навън. Да плаче дълго, да плаче за него, да плаче, той да не говори, тя да плаче... Чувстваше се виновна към него. Дали той и би позволил да плаче пред него... Тези сълзи и сега и напираха в гърлото, идваха наистина от недрата на сърцето й. През тази една седмица постоянно и беше някак сълзливо. Мислеше си, представяше си как той влиза неочаквано от вратата, тя го прегръщаше, после долепяше глава на сърцето му и изливаше едрите си сълзи... Сега си спомни за първата им раздяла. Всичко беше още толкова ново. Още не бяха се целували нито веднъж. Валеше сняг, беше много рано сутрин, по улицата не се виждаше жива душа. Беше настъпил часа на раздялата, трябваше да се сбогуват и той да си тръгне. Тъкмо се беше навел да я целуне, тя си затвори очите, после преди устните му да докоснат нейните, тя се отдръпна и силно го прегърна. Отначало леко разочарован, той изведнъж се беше разчувствал. Никое момиче не го бе прегръщала така, никога тя не беше постъпвала толкова смело с някое момче... Защо зимата е толкова чиста, толкова вълшебна... А преди осем дни го беше изпратила толкова студено...
И в какъв кошмар се превърна възвръщането му... Беше отишла да го види, да го изненада, през тази седмица на раздялата те си бяха говорили само два пъти и тя не отиде да го посрещне. За първи път щеше да влезе в дома му сама, сега, без техните приятели. Качи се по стълбите тихо, сърцето и незнайно защо, щеше да изскочи от малката и гръд. Това, което изпитваше не беше щастие. Както винаги беше объркана, и днес беше нещастна... към него вървеше като към спасението си. Главата и, която е или наклонена надолу, или вдигната високо нагоре, за да гледа формите, картините, изписани на облаците, които само тя виждаше, сега беше изправена. Сякаш не гледаше, не виждаше. Искаше да върви бавно, за да осмисли как да постъпи, те бяха като скарани, но вървеше все по-бързо и по-бързо... Мразеше асансьорите, по стълбите леко се измори. Не физическото натоварване, това, което изпитваше й беше изпило силите. Докато се опитваше да отключи, ръцете и трепераха. Спря, усмихна се леко, пое си дъх... и опита пак. Успя. Вървеше тихо по коридорчето. От преди малко напрегнатото и лице, сега не можеше да се изтрие усмивката, а искаше да изглежда сериозна, искаше лицето и да показва истинските и чувства. Но се усмихваше... Изведнъж се спря. Цветето, което му беше подарила - беше на земята, пръстта от саксията се бе разсипала върху килимчето, стеблото на растението бе прекършено. Мястото на изчезналата усмивка не зае нищо... просто едно празно иражение. Дали това не беше знак на съдбата? Та тя щеше ли да има разлика от това прекършено цвете, всичко хубаво в сърцето и нямаше ли да се разпръсне, като пръстта от керамичната саксийка, когато го видя с нея - една като всички останали, една пищна, но безвкусна окраса, а и най-лошото - една стара история...