РАЗГРАЖДАНЕ

     Бай Вакрил врътна копчето на радиоточката и гласът на говорителя секна. Старецът промърмори нещо под носа си, махна с ръка да прогони току-що чутото, като досадна муха от ухото. Подпирайки се на бастуна, заслиза бавно по стъпалата. "Никаква полза няма от много приказки. През дългия си живот не съм видял нещо да се направи с приказки. Нашият нещастен народец, ако не на друго, поне се наслуша до насита на обещавани благини, които все след неопределено време трябва да получи."

   Излезе вън и отпусна немощно тяло на грохналата като него стара пейка пред къщата, и подложи изтънялата си сбръчкана старческа кожа на ласкавите лъчи на топлото лятно слънце.

   От другата страна на улицата стърчаха разкривените циментови диреци на оградата и навяваха неприятни мисли за плъзналата епидемия на разрухата. "С какво желание я правихме тази градинка някога - поклати глава старецът. Много труд хвърлихме, за да я създадем. И борчета и брезички има наред с декоративните дръвчета и храсти. За тях дадох десет литра от отлежалата си ракия. Никой не вярваше, че ще успея да намеря брезички. Предлагаха ми вместо тях да засадя липички, ама аз като се запънах: брези, та брези. - Искам - рекох им - като в градските паркове да стане, да има в нея липи, но да има и брезички. И успях. Какво време беше!"

   - Здравей, наборе. За земята ли мислиш? - сепна го нечий глас.

   Беше съседът Драгой. Претъпканите чанти с провизии в ръцете му изпъваха чак вратните му жили. По зачервеното запъхтяно лице от жегата пълзяха тънки струйки пот.

   - Земята ли? Нея не я мисля аз. Не ми трябва на мене земя. Когато ми беше нужна, насила ми я взехте. Дръжте си я сега. Достатъчни са ми две крачки напред, една встрани и една на дълбочина. На всички ни в крайна сметка толкова ни трябва.

   - Какви са тези мрачни мисли в главата ти? Има в нас още живот, хей! - рече наборът и размени чантите в ръцете си.

   "Така ще те запомня, да те виждам с пълни ръце, разтворени като кофи на багер, готови още да гребат. Да им падне, целия свят ще изгребат - каза си Вакрил. - Само за търбуха си мислиш."

   - Ех, защо не сме млади и силни както бяхме някога!? - продължава Драгой. - В настъпващите промени кой щеше да може да ни удържи? Какви възможности разкрива пред младежта днешният живот. Да можехме да започнем и ние отново!

   - Нали вече веднаж започвахме. Обещавахте да стигнем далече. Наистина стигнахме далече, но в нищетата. Не се ли плашиш поне малко, че ако започнем отново, пак ще стигнем до там, където свършихме сега?

   - Млади бяхме тогава, заблудиха ни. Сега сме достатъчно помъдрели, за да не сгрешим. Нали цял свят върви по този път.

  - Достатъчно сме оглупели, за да повторим грешката си - така мисля аз. Оправдаваш се с неопитността на младостта си, а ако пак объркаш конците, сигурен съм, че ще се оправдаваш със старостта си.

   - Не си прав да мислиш за мене така.

   - Човек винаги намира с какво и с кого да се оправдава в стремежа си да скрие своите грешки и заблуди.

   - Добре. Виждам, че си се настроил да спориш с мене. Тръгвам си и те оставям.

   Съседът повлече крака по прашната настилка. Тежестта на чантите го сгърбваше и го караше да диша шумно. Вакрил погледна вбиващата се сякаш в земята фигура на отдалечаващия се старец и си помисли: "А на мене пък ми се спори. Цял живот спорих мълчаливо с тебе, веднъж нека да поспоря с думи. Бързо взе завоя. Видя накъде се върви по-лесно и се преориентира. От страстен строител на комунизма, ето те пръв борец за демокрация. Много е удобно и изгодно да се въртиш по посоката на вятъра. Никога не си опитвал срещу него, драги. Бих искал да те видя тогава."

   Погледът му отново обходи разградената площ на градинката. Гледката го върна при думите на говорилия преди малко по радиото, че най-важното било да бъде разграден социализмът. Добре де, нека го разграждат, като така са решили, никой не им пречи, но защо такива като съседа трябва да разграждат и градинките, да крадат телената ограда, купена със събраните от цяло село пари и да ограждат с нея личните си имоти, придобитите си законно и незаконно парцели земя, да ограждат с нея фирмените си кокошарници? А как с всички сили се противеше на общото решение за създаването на градинката. Не бил против градинките, но защо точно на това място трябвало да стане. Нямало къде да пасат овцете и козите му. Винаги е мислил само за своите овце и кози. Пък като стана градинката, никой друг  не успя да се вреди поне веднъж да окоси тревата. Дори и любовниците си водеше там."

   Една от пуйките на Вакрил не беше се прибрала в двора. Отиде да я потърси в ограденото. Уж заградено, а животните все ще намерят откъде да влязат в забраненото. Пък може би някой нарочно да им проправяше път през оградата. Този някой се страхуваше колите да не му сгазят пилетата и кокошките и тайно разтваряше пролуки в телта. Искаше тогава да надникне зад боровете, да провери да не би пуйката да се е свряла там на сянка. Но като приближи, забеляза клонките на дървото да се поклащат, чу пъшкане и шепот. Не се изненада никак, като разпозна гласа на съседа си - жена му бе отишла при синовете в града и освободеният от присъствието ù съпруг бе решил да полудува. Отдавна хората говореха за връзката му с една разведена жена от селото. Вакрил бе свикнал да чува какво ли не от хорските уста, затова не даваше ухо на клюките, но тогава се сблъска лице в лице с истината.

   Този, който не искаше някога да се прави градинката, я обсеби: започна да пасе домашните си животни вътре, береше плодовете от дърветата, внесе пейките от алейките в двора си, отмъкна телената ограда, извади циментените диреци и огради с тях собствената си градина. И всичко това вършеше спокойно и нагло, почти открито. "Дори един ден има нахалството да ме повика да му помогна да забием диреците в пръстта. Нечувано безочие! Бях болнав, отказах, но и здрав да бях, пак нямаше да му помогна - клатеше глава в мислите си Вакрил. - А моята Сийка все с него ме сравняваше: - Виж Драгой как все се нарежда - викаше ми тя. - А ти с твоите принципи така ще си умреш - гол като охлюв."

   Знаеше той как Драгой трупа имот, знаеше добре как и вилата си построи, как изучи синовете си в чужбина, но беше устроен по съвсем друг начин, съвсем друго му беше и мисленото.

   Силно стана обедното слънце - удари го в главата. Стана. Надяваше се, като се поразтъпче, да му мине. Зад къщата беше сенчесто, по-хладно. Старата ябълка, под която поспря, тежеше от плодове. Те бяха още дребни, лишени от сладост, но червеите вече упорито дълбаеха в тях, събаряха ги в тревата. И вятърът не пропускаше случай да си напълни торбичката. "Нищо. Все ще останат и за мене - каза си старецът. - Трябва да подпра клоните с чатали, ама все отлагам, не ми се ще. Остаря и дървото, като мене. Май мина половин век време, откакто го засадихме с тате. Майната му, да се чупи. И аз се счупих, ала мене кой ме жали? Синът въобще не се завръща в село. Мислех, че поне сега, като казаха, че ще връщат земята, кръвта на дядо му ще заговори в него, но се излъгах - нито аз, нито земята, а още по-малко ябълката, на която му връзвахме люлката, на която израсна, дето се вика, и на която толкова години яде плодовете, сме му притрябвали." 

   През клоните на дървото, от другата страна на улицата, виждаше недовършения строеж на новата детска градина. Бившият кмет се надяваше с нея да извърши прелом, поне да намали, да забави миграционния процес в селото, запустяващо застрашително. Много от преселниците в града казваха, че няма добри условия за живот в селото - нито телефони имало, нито канализация, нито детска градина, както в някои други села. Война води с големците от областта и някак успя да ги убеди да отпуснат средства. Прекара телефони, започна да строи и нова детска градина. Това обаче не попречи на младите семейства да продължат да напускат селото. Празнееха къщите, потънаха много огради в бурен. "А той си беше внушил, че телефоните и детската градина ще спасят положението - горчиво се усмихна Вакрил. - Дойде кризата, започнаха промените и строежът замря."

   Старецът събра в една кофа накапалите плодове и ги изхвърли в двора да ги ядат животните. Стоя дълго в дебелата сянка, но главата не го отпускаше. Тръгна към къщи да пие лекарство. "Сигурно съм вдигнал кръвното."

    Ръцете му нетърпеливо разровиха разпилените опаковки. "Лекарства много съм насъбрал, ама не виждам това, което ми трябва. Ето, за глава и за кръвно нямам нищо. Нямаме и фелдшер в селото. Идва един младеж от града два пъти седмично - я го случиш, я не. Пък и да го случиш, в здравния пункт аптечката му е празна. Докарахме я дотам, че да няма аналгин и аспирин. Като нямаш от тези хапчета, все едно, че те няма - му викам. А той: - Ами това е положението, бай Вакриле. Криза. Като направим приватизацията, всичко ще се оправи - смее се насреща ми младокът му с младок. - Кел файда, мойто момче, от вашата приватизация, че ще я направите, като мене вече няма да ме има. Аз цял живот я правих и не я направих, ха дано вие поне успеете. Абе започнат ли едно нещо много да го хвалят и да го говорят, ялова работа излиза. Фелдшерът не се предава: - Ние ще я направим, бъди сигурен.  - Няма нищо сигурно на този свят, момче - му отвръщам. Що не взема аз сега да се опитам да поспя, ами си мисля за тези работи. Може пък от съня да ми олекне."

   Грубият му бастун зачука настървено по циментираната пътека. Миналата нощ не успя да се наспи хубаво, защото някаква кола се бе разбръмчала по никое време откъм замразения строеж на детската градина. Надникна през прозореца, като чу - дотежа му да излезе да види какво става там. Каза си: "Какво ме интересува? Моята песен е изпята. Краде народът. Краде, та пушек се вдига. Ха си оставил нещо за пет минути без надзор - пиши го вече откраднато. Няма здрава власт, няма закони, няма от какво да се страхуват престъпниците и безнаказано си безчинстват. И докога? Кой кого краде не можеш да разбереш. Пълен хаос." Така си помисли и пак си легна. Обаче не можа да заспи. Посрещна утрото с поглед, вперен в тавана.

   Легна старецът да поспи, но стаята гъмжеше от мухи - те нахално кацаха по челото и носа му, не го оставиха. Примири се и стана. "Довечера ще наваксам, ще си легна по-рано."

    И през тази нощ бай Вакрил не успя да се наспи. По същото време, малко след полунощ, автомобилът на крадците избръмча пред детската градина. "Няма кой да ги озапти тези хора. Я да отида да разбера аз каква е работата."

   Предпазливо се измъкна от стаята и тихо се придвижи до оградата. Надникна през клоните на ябълката. Колата бе с отворен багажник. Двама мъже мъкнеха торба с цимент от строежа. Напрегна взор да ги разпознае, но в тъмното виждаше само силуетите им. Като натовариха багажника догоре, мъжете се отръскаха и мълчаливо влязоха в автомобила. Моторът избоботи и, проскърцвайки под голямата тежест, колата мина край притаеният в клоните на ябълката старец. "Не успях да разбера кои са" - съжали бай Вакрил. После видя осветения заден номер и си каза: "Трябва да го запомня. Така лесно ще ги открият. Ще го запомня и утре ще отида при кмета да ги издам."

   Върна се в леглото и както и предната нощ, развълнуван от видяното, не можа да заспи. Въртеше се неспокойно в завивките и се питаше: "Как стана така, че се създадоха условия за забогатяване на крадци и спекуланти, а болшинството от хората така бързо и безмилостно да обеднеят?"

   Без да успее да си даде приемливи отговори на измъчващите го въпроси, посрещна дрезгавината на утрото. Стана рано, ошъта набързо и нетърпеливо тръгна към кметството. "Така ли ще разграждаме социализма, като се надпреварваме кой повече ще открадне? Лесно се разгражда, трудно се гради - това знам аз, това съм разбрал от живота."

   Пътят му пресичаше минаващата по настилката мравешка колона. Щъкаха забързаните живинки, едни в едната, други в обратната посока. Бай Вакрил спря и се загледа в тях. "В различни посоки вървят, но целта им е една. Затова ще успеят" - помисли си той. После прекрачи върволицата предпазливо, за да не смачка търпеливите трудолюбиви мравки и продължи по пътя си. "Готовото ще разградим с един замах, а ясно ли е какво ще градим на неговото място, как и с какво? И с кого? С тези хора ли, развихрили апетитите си за собственост, които не се интересуват от цената на печалбата? Грабят от държавата, за да се бият после в гърдите, че уж с труд, благодарение на предприемчивостта си са забогатели."

   Няголовата круша и тя е свела ниско над тротоара клони, отрупани с плод. Слънчевите лъчи трептят, провират се в гъстия листак и блестят плодовете, уловили светлината. Крушите са увиснали над самата му глава и го мамят с тумбестите си гледжосани коремчета. Не издържа сърцето на селянина, на лицето му разцъфва усмивката на задоволството. После се сеща по каква работа е тръгнал и лицето му помръква. "Дълъг е пътят на раждането, на съзиданието, изпълнен с трудности. А разрухата, унищожението, са къде-къде по-лесна работа. Ето, тази круша, например, цяла пролет развива листни и плодни пъпки, после клонките се отрупват в цвят, който трябва да се опази от закъснели студове, от бурните ветрове и опустошителните градушки, от киселинни дъждове и мани, и да не окапят плодовете от неизбежната червейова атака. За онази попска круша трябват три сезона време, за да узрее. А загниването става за броени дни, за часове. Това е животът. Съседът Драгой иска всяка година да започва отначало - клати глава бай Вакрил, крушите го удрят по олисялото теме, но той не усеща в мислите си нищо, тръгва пак, почуквайки с бастуна си. - Както сме я подкарали, не ми харесва на мене и туй-то."                      

   В кметството пристигна рано. Кметът още го нямаше. Седна на пейката пред сградата да го почака. Управникът пристигна с автомобила си със самочувствието на избран от народа властник. Той заключи вратата и с широк жест прибра ключовете в джоба на ризата-яке. Важната му отмерена крачка го понесе бързо към кметството. Поздрави вяло стареца от немайкъде и стъпките му затупуркаха по стъпалата към канцеларията. Бай Вакрил се силеше да го догони. Застигна го, докато превърташе ключа в ключалката. Понечи да влезе след него, но кметът го спря, каза му да почака и затвори тапицираната врата пред носа му. Едва след десетина минути го покани да влезе в кабинета.

   - Казвай сега, какво има?

   - Ами две нощи вече виждам да крадат цимент от детската градина. Затова съм тук.

   Кметът спря изпитателния си поглед в него. Сянка пропълзя по ведрото му, гладко избръснато лице.

   - Така ли? Бре, да му се не види. Видя ли ги кои са?

   - Не ги познах в тъмното, но запомних номера на колата им.

   Кметът помръкна съвсем. Бай Вакрил му съчувстваше: "Още не е дошъл на работа и проблемите започват. Лесно ли е да си кмет в днешно време?"

   - Добре. Върви си сега, бай Вакриле. Ще съобщя където трябва. Когато му дойде времето, ще те повикаме.

   - Запиши си номера.

   - После, после, когато потрябва.

   - Абе ти го запиши бе, момче. Цяла нощ не съм заспивал, за да го запомня. Уж го помня, ама то, старческа работа. Мога ли да имам доверие задълго на паметта си аз?

   - Когато стане нужда, ще го кажеш. Хайде, върви сега, че имам много друга работа. Няма цял ден само за това да мисля. Знаеш ли колко грижи лежат на главата ми? Куп въпроси чакат решение от мен. Всички тичате тук, сякаш съм господ. Ха върви, пък аз ще те викна като ми дотрябваш - побърза да го отпрати кметът.

   Старецът излезе от кабинета неудовлетворен, задето толкова повърхностно погледна управникът на селото на неговия сигнал. "Сякаш не съм дошъл да браня общинския имот, ами съм дошъл да му искам социална помощ."

   Почукването на бастунчето отекна натрапчиво в дългия тих коридор на кметството. Старецът изнесе неудовлетворението си навън. Още от входа в очите му блеснаха под лъчите на слънцето измитите стъкла на кметовия автомобил. Възрастният мъж вдигна ръка да предпази очите си от силния блясък. Погледът му спря върху номера и го накара да се стъписа. "Та това е колата на крадците! - възкликна той. - Значи такава била работата. И аз с всичкия си акъл съм тръгнал да му докладвам. Можех ли да предположа? Знам си аз, че никакви промени няма да настъпят. И старите, и новите управници мислят само за едно - как да напълнят своите търбуси. Никого не го е грижа, че бедният народ мизерства. На мене ще разправят те. Ха иди, че променяй света. Празна работа е то - все едно да гониш сянката си."

   Бай Вакрил чукна с пръст побелялата си препатила глава и си рече: "Трай си, дядка. Нищо не можеш да направиш. Цялото село, като рекат, ще глътнат, няма кой да ги спре. А аз съм отворил въпрос за няколко торби с цимент. Тъй се лови риба в мътна вода. Няма оправия на този свят, няма."

   Сгърбената, приведена от годините и от тежките истини на живота фигура на бай Вакрил, потраквайки с бастунчето, бавно се отдалечаваше от кметството. В безлюдния в ранния час на деня площад, понесла поредното разочарование, тя пристъпваше бавно и изглеждаше толкова незначителна и нищожна, сякаш присъствието й в този живот беше съвсем излишно, съвсем безсмислено. Накрая тя съвсем се стопи в мътните сенки на къщите и дърветата в дъното на площадчето, отдалечавайки се все повече и повече от кметството. И само от него ли?