Разходка в гората на изповедите
Пред мен изпъчваха се високи, могъщи, букове вечни. Над короните им, в мъгла бледа и мистична криеха се върховете, заснежени, шепнещи меланхолично, викащи с ехо към мене. Обещаваха ми. Ала не смееха твърде много да обещават. Слънцето вечер там отиваше да спи, сигур владееше земите отвъд, със звездите танцуваше, всяка тъга отменяше, всяка една сълза преглъщаше.
Шушнеше под краката ми шумата, насърчително, нежно босите ми ходила докосваше и леко пареше, само сякаш да напомни, да я не забравям. Навлязох в гората, притихнал и с възхищение изпълнен, сянката дървесна ме заля като душ. Хладен вятър погали ме, с нежност, която помнех от самото си тръгване. Нежна милувка, незабравимо истинска, невъобразимо тайнствена, и е тука, и я няма... Въздухът беше чист, мой, прохладен и мек. Гората днес затихваше, мълчеше ми, макар да искаше ми се някой път да я попитам как гледа, всеки човек, как върви по своя пътека нагоре към тези снежни обятия, прегръдка... още крачка напред. Босите ми ходила студ не усещаха, листата гъделичкаха, играеха си с мене, а аз, минавайки покрай дървестните стволове, докосвах ги с пръсти и грапавата им обвивка отговаряше на повика ми. Напред и нагоре. Започнах да се изкачвам, придърпвайки се с клони, отклоних се, не познавах гората, прескачах храсти, пареше ме коприва, сърбеше. Тоз път ще да е безкраен, ала е така мистичен, че да спирам сега не ми се искаше. Не знаех още защо.
До едно дърво видях мъж, висок, едър, с очи светещи, топли, усмихнати, загадъчно прикрити под рунтави вежди. Една първичност се от него излъчваше, а наред с нея, имаше той и ореол от отдалеченост. Облечен беше в светло зелено, дълга дреха от мек плат, а ликът му прозрачен беше, далечен като спомен забравен или сънуван. Усмивка намръщи лицето му.
— Няма да можеш да вървиш повече, камо ли да изкачваш планината, Зигфрид — каза ми той, зазвуча тежест в басовия му тембър — съжалявам да ти го кажа.
Погледнах към босите си крака, вече прашасали малко от пътя. Зарад това, че нямах обувки ли казваше ми, че не ще да се справя? Нима едни обувки бяха всичко? Засмях се, смехът ми прониза дробовете ми остро.
— Ти ли всичко знаеш? — попитах мъжа, облечен в робата на цялото знание. Всичко бе той видял, всичко бе се пред него случило. Сега очите му не светеха както си бях помислил, видях, че у тях темнеят хиляди загуби и плач. А той студен бе обърнал гръб на всичко, за да може би запази сърцето си.
— Знам за тебе, Зигфрид, съжалявам, спри на някоя поляна, но до никъде няма да можеш да стигнеш, съжалявам...
Подминах го, троснат, намръщен на таз така нагла увереност, що струеше от цялата му осанка. Изправих гръб и пред мен имаше стръмен склон. Ще да го катеря, казах си, без да се замислям още защо, само да видя кои растения отгоре надничаха, да зърна катеричка някоя или някое цветенце. Протегнах пръсти и стиснах един стърчащ корен, за да подигна тялото си нагоре. Босите пръсти на краката ми в земята потъваха, стъпвах на коренища или камъни забравени и не след дълго, пристъпих на една поляна. Мъничка беше, ала осветявана от слънчевите очи топли, жежки, даже прекалено горещи. Напичаха на челото ми, натискаха ми кожата.
Край мене много дървета, но над главата ми ни едно не скриваше лицето на слънцето. Стройни дървета, гледаха ме те през кората си, сякаш ще да ми подшушнат нещо. Една нежна жена иззад близкия ствол надникна, сините очи така ярки бяха, лятно небе. Гъста руса коса падаше край нежното лице. Слабото ѝ тяло мъничко беше, кротки и грациозни движенията ѝ. Устните ѝ със сатенен блясък усмихнаха се леко, а аз, не знам защо, усетих свиване в сърцето. Нещо имаше в таз усмивка, имаше нещо, но бях ли забравил? Очите ѝ блещукаха, две пътеводни звезди, ама защо ли тъй лъщяха?! Осъзнах, примрял и стъписан, че в очите ѝ сълзи натежаваха на миглите, още малко ще да покапят по нежната кожа, сега пребледняла.
— Аз съм тук, детето ми — прошепна ми тя, не примигваше, за да не потекат сълзите. Видях, че наместо дрехи тя дълга рокля носеше, надиплена и с дантела, в светлорозови и виолетови нюанси. А колко млада! Майка ми...
— И аз съм тук — отвърнах.
Тя кимна, усмивката ѝ още повече натежа, задраска по сърцето ми, не бих те лъгал, майко, за нищо... тя протегна ръцете си изящни, за да ме прегърне. Не обезпокои се тя от потните ми рамене и лице, нито от прашните ми дрехи и крака. Силно ме стиснаха ръцете ѝ, яростно бумтеше сърцето през гърдите ѝ, усещах го върху моето да плаче, плаче... не можеше. Аз нямаше да плача. Няма да плача!
— Спри да вървиш. Почивай си, детето ми — каза тя — те казаха, че...
— Нанякъде тръгнал съм, майко. Има красота и живот навсякъде тук, по пътя. Спра ли, ще заспя, нали? Не ми се спи още...
Тя кимна, нежните ѝ длани се спуснаха по кокалчетата на пръстите ми и вече се не допираше до мене. Усмивката ѝ блесна, една-едничка сълза спусна се по лицето ѝ, проблесна в слънчев лъч и изчезна дълбоко в сърцето ми.
Продължих, махнах на майка ми. Аз съм тука, прошепнах ѝ. Задминах няколко клона, наведох се, изкачването продължих. Усещах през босите ми ходила по-студените листа, пръстта загрубя, веч не искаше да ме пуска да продължавам. Стиснал челюст, стъпвах напреде, очите ми се премрежваха. Въздухът не беше омаен вече, ставаше така далечен, като целта там някъде, горе.
На един дънер паднал, прегърнат от тъмнозелен горски мъх, приседнал беше снажен мъж с кичури сиви в косата, с високо чело и волеви скули. От него наследил бях лош поглед, дето го не виждаше никой (щото го не показвах), ама сега на неговото лице тая суровост за миг изглеждаше преднамерена и изкуствена. Смръщил се пред живота, гледаше ме с изправен гръб и стиснати устни. Пристъпих кум него, леко накуцвайки, тъй като падналите клонки, остри порязали бяха ходилата ми. Усмихнах му се, ала лицето му не трепна, потънало в сянка от дървесата.
Само кимна ми, и махна с ръка да продължавам.
— Няма да дойдеш? — попитах.
Тишината даде отговор вместо него, кимнах му и докоснах една ръка до сърцето си. Тогава стана той, дойде при мене и стисна ме в обятията си. Дишаше накъсано, знаех защо, ала нито казах, нито го веднага пуснах.
— Красив е пътят, татко — казах му, а той само повече стисна ме. След секунда вече отдръпнал се беше, лицето му пак в сенките, очите му тъмни. Продължих нататък.
Изскачването ставаше все по-трудно, аз все по-изморен, потен, дрехите ми цели прогизнали от пот, а все ми не стигаше въздуха. Тялото болеше, дрезгаво и режещо, качването не ще да спре никога... очите ми със сълзи на безсилие пълнеха се. Заплачех ли обаче, всички тея птичета дето пееха докато пътувах нагоре почваха да пищят, а аз това не можех да издържа, защото по-страшно няма от това да накарам някого така да е жален... затова сдържах сълзите. Сдържах гласа си, пареше в гърлото ми, вместо да хлипам и стена. Сдържах всичко в мене, изтривах го дръзко и с усмивка, не позволявах му да играе с мене, защото мъката е коварна и множи се ако ѝ се поддаваш... на нова поляна излязох. Краката ми вече бяха изподрани, косата ми сплъстена, дрехите разкъсани, висяха на парцали по парцаливото ми тяло. Очите ми обаче гледаха все нагоре, а дъхът нямаше значение. Аз мога да ходя без да дишам, само с усмивка. Аз мога да ходя без да дишам.
Смееха се хора край мене. Обърнах се, засмях се и аз с тях. Забавляваха се, имаха си и огън, а аз да се доближа до него, не смеех, щото щях да целия изгоря. Усмивките им ме окуражиха. На лицето ми цъфна топлина. Пошегувах се с дрехите си, една от тях висеше като опашка, та размахах я. Смееха се. Смеех се и аз. Смехът по кожата ми минаваше с милувката на вятъра и тя една лечебна, близка, мила.
Знаех защо правя всичко това. Ако спра да ходя, не ще ги видя, не ще се смеем, не ще да ги прегърна!
За миг край мене всичко заглъхна – песента на птичките, хората, смеха, плача... вдигнах очи нагоре в небето, и сепнат съзнах, че нощта е настанала. Звезди безброй блещукаха в небето, като разговорливи малки светулки. Туй небе толкоз близко ми се видя, ала стенеха дърветата с вечерния вятър, който прохлаждаше горещата ми, потна кожа. Над мене звездите от птичата песен поеха. Ела, танцувай с нас, попей ни, Зигфрид.
Ам че аз ме мога да пея, отвърнах аз.
Ти и не можеш да ходиш, ама го правиш нали?
Аз... да. Аз не дишам вече. Боли ме, искам обаче да не спирам, аз искам още, тая разходка из гората ми е любима, велика е, истинска...
Ние сме с теб.
Погледнах към краката си. Свързани със земята, нейните скрити песни се прокрадваха по кожата ми, катереха се по краката ми, минаваха по цялото ми тяло, догдето стигнаха в сърцето ми, разтвориха се в него корени. Здраво заплетоха се с жилите ми, с вените, в тялото ми потече живителната сила. В миг един видях до мене майка ми, баща ми, всичките ми приятели, певците горски с пера във всевъзможни цветове, катерички, други дребни животинки, звездиците над мене. Вятърът и той пристигна пак, погали ме, прегърна, позволи ми да го вдъхна. Здраво усещах под ходилата си земята, вече към болката изтръпнал бях. Сега ме тя само крепеше. Крепеше ме, без да казва защо. И пак продължих аз нагоре и още нагоре, защото спра ли, ще заспя.
Открих още една полянка. Но тука сам бях, нямаше с мене другари, никой ме не окуражаваше, никой не плачеше... мъжът тука беше само, онзи със светло-зелените дрехи, първият дето над мене пророкуваше. Той бавно на лицето си сложи хирургическа маска, очите му обаче все така кристални и без думи.
— Подай ръка — каза накрая — ще помогна, ще те спася.
— Ама аз дишам, аз съм тука.
— Не за дълго!
— О, не ме интересува за колко. Сега съм тука. Това ми стига.
— Не, ти не разбираш.
— Разбирам, приятел, аз чета по сълзите, дето не текат. Моите са реки вече. Камънаци се в тях блъскат, ама аз не мога и не искам да се дам да ме отнесе пороя. Аз вървя. Има и още. Аз вървя още, приятел.
Пред него имаше количка с хирургически инструменти. Огромни, лъскави, остри, объркани със спринцовки, системи, тръбички, уреди писукащи, хапчета, течности, маски, обещания, рецепти. Те бяха измислени в една измислена приказка за добро и зло. Сега щеше да ме резне, още да рисува по тялото ми, за да пише там още дати, още обещания... аз още място имах на платното си, и бърза работа нямах. Има и още път за вървене.
— Айде следващия път, приятел!
Гръб му обърнах, продължавам. Още стъпка напреде, без въздух, ала с усмивка. Една усмивка подарих веднъж. И още една, в друг момент, на друга поляна. Запознах се дървета със спомени безбой. Погалих един милион цветя, целунах три хиляди пеперуди. Един човек нейде хвана ръката ми и се не боях, аз на тях служа, на всите тея усмивки, на всите птички, образи, лица. А пътят ми е тука. Сред дървета, сред песните, под Луната и звездите, под жежкото слънце, във вятъра, в огъня, в пороя... подслон имах винаги. Корените в сърцето. Майка ми в очите. А нагоре е трудно. Аз ставам вече много изморен, ала почивката – после. То е почивка и вятърът, и слънцето, и птиците. Колкото по-изморен ставам, толкоз повече ми свети усмивката, защото изборът е мой, и смехът – също. А гората... гората е великолепна.
© Зигфрид В. Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря ти, Пенелопи! Зарадва ме! 😊
-
ЧОВЕКЪТ, за да върви нагоре и напред по своя ПЪТ,
се нуждае от свободен избор, добро сърце, несломима воля и усмивка...
Това разбрах от творбата и НАПЪЛНО споделям.
Поздравления! -
Иринка, коментарът ти ме трогна… много. И мен остави без думи. 😊 Благодаря ти, че го прочете, и че ми написа този коментар. Една огромна усмивка от мен! И признателност. ❤️
-
Искам да кажа само, че ми се изгубиха думите, но то има обяснение. Защото каквото и да кажа за този ти разказ, ще бъде малко.
Радвам се, че коментар ме доведе тук. Че си го написал, че го прочетох и че (сега ще кажа едно голямо клише, но пълна истина) си това, което си. -
Светлана 😊😍 ами така е… прав съм бил 🤣 Благодаря ти! Мило ми стана! Особено че това разказче ми е специално на душата… Поздрави!
-
"...мъката е коварна и множи се ако ѝ се поддаваш..."
Ако!😉 Поздрави, Зиги! -
🙂
-
Пепита, благодаря ти! Усмихна ме! 😍😊
-
Страхотно. Чете се на един дъх. Браво!
-
Благодаря, Щураче! И аз я обичам. 😊
-
Гората. Живея, обичам я тази Гора. Гората на невъзможностите
Силно! -
Каролин, благодаря ти, мила! 😊
-
Приказно и същевремнно истинско. Поклон!
-
Личи си че не разбирам от змии... 😆😆😆
-
в горите няма, в Азия са.
-
Хахаха имала си фобия колко интересно 😉 мислех те за Безстрашна! Ама знаеш ли че кобрите усещат химическия състав на тялото и тогаз ако се уплашиш там по некви феромони и скоква да хапе! Ако си в гората надали на кобрата ще са й извадени отровните жлези! 😆
-
Кобра всеки може! На ония, дето им свирят флейтаджиите по улиците, им вадели отровните жлези. Това, като го научих, и ми изчезна фобията към влечугите!
-
Пепи, първо, благодаря за коментара и че си го прочела! Правилно забелязваш за ВНЛ, сметнах че Габриела (жена ми) заслужава отделно писание хехехе, и да, мога ли да кажа всичко? 🤔😊
А за змиите - и в тая гора ги има, животинка кат всяка останала. Змията е интересно нещо. Кобрата пък усещала като я хванеш дали те е страх или не. На теория бих могъл да цункам кобра мисля си 😆 само че туй е за някоя друга гора хехе. Мерси пак за прочита, Прекрасна! -
Успокоих се, щом е в наша гора, а не в Амазония или на Хаваите, дето от дърветата им висят змии.
Зиг, нямаше ли и на някое дърво издълбано нещо познато като "З+Х=ВНЛ" (Зигфрид+Хикс=Вечна Неразделна Любов"? Не казваш всичко, позоваваш се на 5-та поправка - тайната на изповедта! -
Иви, мила, много ти благодаря за този коментар! Особено от тебе щом го получавам съвсем ме трогна... 😊 знаеш колко много ти се възхищавам нали? 🥰 Благодаря ти!
-
Зиги, светлина струи от теб, Приятелю! Четейки го, човек няма как да не добие усещането за космополитност. Магия и преходност си вплел прекрасно. Чудесни описания.
Много ми хареса.
Поздравявам те!👏 -
Гедеоне! Благодаря! Много се радвам че ти е харесало и че си тук! Три усмивки в отговор! 😊 (и разбира се, червените ми бузи неизменно са тук и те 😉)
-
Силве, благодаря! Трогнат съм! Твоите думи и тези на Калин обаче ме накараха да се замисля и съм длъжен да подчертая: и вие всички сте живот, безценен, красив и цветен! 😊
ИнаКалина, благодаря ти! 😊 -
"Погалих един милион цветя, целунах три хиляди пеперуди. Един човек нейде хвана ръката ми и се не боях, аз на тях служа, на всите тея усмивки, на всите птички, образи, лица. А пътят ми е тука. Сред дървета, сред песните, под Луната и звездите, под жежкото слънце, във вятъра, в огъня, в пороя... подслон имах винаги. Корените в сърцето. Майка ми в очите." !
-
Живот си Зигфрид, истинско богатство!
-
Пламене, три усмивки в отговор!
-
-
Еех, Калине, твоят коментар много ме трогна! Безкрайно ти благодаря за тези топли думи! 😊 Прегръщам те и аз!
-
Боже, братле, ти си магия, ти си светлина и живот! Просълзи ме! Толкова много можем да научим от теб! Благодаря ти, че те има! Прегръщам те!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
