Тя можеше да мисли, но не и да чувства, защото нямаше сърце. Беше го забравила някъде при някого, както се случваше с всичко излишно в живота й - онази стара жилетка в кафенето, чадъра, който никога не отваряше или шарената чанта, останала на счупената пейка.
Та нямаше си тя сърце, но си имаше малко, студено камъче.
През деня тя отиваше на работа, за да изиграе ролята си в обществото, в което мислите й бяха необходими, а чувствата безполезни. Камъчето оставяше вкъщи - на раклата, точно до леглото. Приютяваше го синя сърцевидна кутийка за скъпоценности, натруфена с кичозни златисти нишки и разляти фигурки. Тъй като си нямаше сърце, най-скъпото и ценното и беше това сиво камъче.
Вечер, когато се прибираше, тя просто се пъхваше между хладните завивки. До леглото й висеше избеляла икона, подарена от някого, някога. Тя не се молеше обаче нито на Бог, нито на дявола. Бе отправяла хиляди молби, останали нечути, а сега не чувстваше нищо, никаква липса, та и нямаше за какво да се моли.
И тя си ...