- Здравей Стас – поздравих го аз.
Искаше ми се да звуча закачливо, но успях да го докарам по-скоро на заклета пушачка. Защо гласът ми беше паднал толкова?
Карпов не отговори на поздрава, а се пресегна навън и довлече един по един за врата тримата виновници. После трасна вратата и врътна ключа.
- Е, не, и тримата сте пълни идиоти! Знаете ли кой е това? – кресна им той и кимна към мен.
Единият от тримата, не онзи, с когото говорих, се обади:
- Това е ранената же...
Стас му заби един прав десен в брадичката и онзи се олюля.
- Не, тъпако! – просъска той. – Тя е от нашите!
Тримата се спогледаха объркано. Все пак бях цивилна. Определено не приличах на колежка.
- Вярно е – потвърдих аз. Не можех да викам, но четиримата мъже ме чуха добре. – Вижте документите в чантата ми.
Единият от тримата вярно носеше чантата ми и послушно се разрови вътре. След малко извади червеното удостоверение.
- Мамка му, тя е следовател – промърмори той, после видя, че не е сам и побърза да се поправи: - Аз, т.е. ние ...