В такива моменти винаги изпитвам една особена спокойност, не произтичаща толкова от сигурността и благоприятността на ситуацията, а напротив - от иманентната обичайност а абсурдността й. Интересно е, че тази абсурдност винаги тръгва някъде из мен; в началото като лека несигурност, като постепенно се превръща в обичайното затъпяващо безсмислие, което размива всяка разлика между онова там отвън и това тук (моето си), но въпреки цялата тази мътност, не забравям да се потапям в абсурдността, тоест да се надявам. Пък може би точно тази ми мечтателност създава абсурда или пък, напротив, тя единствена го ограничава до такива граници, че да мога да продължа да съм.
Питам се: "Ами ако мен ме няма, какво ще стане с тази абсурдност?" Нали все пак тя не е характеристика на самото битие, а една полуреалност, създадена от моята невъзможност да приюта в прегръдките си целия този свят. А може би, тази абсурдност е единствената възможна прегръдка. Или пък, което ми се струва най-вероятно, е просто тота ...