Обичам да съм сам, потънал в своите мисли. Да разсъждавам както си искам, без някой да ми противоречи. Мразя да ме поучават, а това често ми се случва. Само да изляза от къщи и срещам някой познат, който започва да ме разпитва. Съветва ме за най-банални и незначителни неща, като че ли съм някакъв малоумник. Такъв неориентиран, който по някаква щастлива случайност е срещнал точно него най- умния и вещ приятел, за да го насочва и да му казва как да си живее живота. С голяма мъка успявам да се разделя с този всезнаещ и налитам на друг компетентен, който започва да ми се оплаква. Нямате си на идея какви проблеми има. Ами то не бе безсъние, главоболие, как си е убол пръста на крив пирон и какви болки е претърпял, как нямал пари, на какъв тъп бар е бил и т.н.. Направо да се депресирам. Бързам да се кача на автобуса, нищо че съмнително скърца на старо. Важното е да се спася и да остана сам със себе си. И ето седнал съм и зяпам през прозореца ранната пролет, изгрялото утринно слънце, дърветата ...