Познавах един тип, който цяла седмица звънеше на вратата ми, предлагаше разни неща и само се наливаше с виното ми. Беше досаден тип и аз се опитвах да го разкарам, но той звънеше на вратата, раздразнен и жаден. Всеки път, когато излизах, подвикваше едно и също:

-         Ей, драги, имам нещо точно като за теб.

А аз всеки път отговарях:

-         Може би някой друг път, човече.

Но той нахълтваше вътре и не спираше да ми предлага разни неща, от които нямах нужда. И така, до един ден, когато аз просто му изкрещях:

-         Добре, дявол да те вземе, колко струва ей онова?

Той се стъписа, опули очи и замлъкна. После предложи да пийнем по нещо и да сключим сделка. Беше март и ако познаваш пролетта тук, значи знаеш и колко горещо може да ти стане още, ако трябва да бъркаш в джоба си  и  да ръсиш мангизи. Слънцето е пощуряло, а ти си мислиш за мартенските обилни дъждове, боиш се покривът ти да не прокапе, а джобът ти чувствително да отънее. Никак не е приятно да губиш мангизи, но ти е дошло до гуша от навлека и искаш да те остави на мира. Ако си печен, каниш го на вечеря и накрая се сдобиваш с предмет, за чието използване до този час не си и предполагал.

Така и сторих.

Мъжът се казваше Любо, беше военен инвалид, накуцваше с левия крак, но бе превърнал недъга си в предимство. Биваше си го, след като пийна едно, не спря да ми разправя как спира на улицата млади момичета, за да им продаде нещо. Мислеше, че може да станем добър тандем, ако откажа писането и спра вечер да пия повече от една бутилка вино. Не му повярвах. Бог е попаднал в капана, но аз вярвам повече на дявола. Трябва да се скапеш от работа, за да успееш. За да бъдеш най-добрият. Независимо дали продаваш джобни ножчета или къси разказчета. Но аз не го правя достатъчно. Уморен съм. И ме мързи през целия ден. Но пък нощем пиша като разпран, за да догоня Хемингуей. Той е най-добрият. Но последните му разкази не струват.

Пихме вино. Кофти вино. Бях закъсал зверски тази седмица, а бакалинът даваше на вересия това, което не е продал с месеци. Мъжът предложи с ангелски глас:

-         Да отида да взема нещо по-свястно, а?

-         Не става. Няма да остане място за основното ястие.

Основното ястие беше още една бутилка вино.

Говорим си глупости. Не се опитваме да кажем нещо по-така. А може би просто не можем. И двамата сме останали без пари и чакаме другият да падне в капана. Или да започнем да повръщаме от кофти вино. Ужас.

Не исках да приличам на останалите шест-седем милиарда тъпаци, които гледат безмислени реклами и се тровят с боклуци. Отсякох и поисках отслабително.  Откакто се помня, не мога да си свърша работата. Сякаш ми се забиват ножове в корема, а нищо. Искам само да си седя на тоалетната чиния по чорапи, да си пия виното, а червата ми да работят. Не е кой знае какво, но съм преживял почти всичко друго.

Търговецът се засмя:

-         Знаеш ли, че извади късмет. Тази седмица тези хапчета са почти безплатни.

-         Естествено, но все пак колко?

-         Пет лева.

Извадих последната банкнота и я размахах заканително. Аз бях шампионът.

-         Дай едно хапче, Любо. За проба.

-         Трябва да го изпиеш с вода, човече - каза ми той.

Изпих го, седяхме и чакахме.

Нищо не се случи.

-         Не разбирам- изрече Любо.- Трябваше да подейства досега. Слушай, дай ми петте лева назаем. Ще ти дам сироп за колики. Няма как да не действа.

Любо беше пресушил своята чаша.

-         Казвам ти, че ти си имаш всичко, Янко. Любяща жена, дом и лоши навици. Мъж- мечта. Я ме виж мен. Този месец късам трети чифт обуща. И нищо. Ти си първият ми сериозен клиент. По-скоро аз ще трябва да се притеснявам.

-         Ти си добро момче, но всеки губи понякога. – Прибрах театрално банкнотата.

Беше чул звънеца на ринга и се отдръпна в ъгъла. Смали се, товар легна на плещите му, бе лош знак. Чудеше се какво да прави с ръцете си. Заразказва за бездетната си леля, за която трябва да се грижи и двете си сестри, на които трябва да плаща наема, за да учат някъде във Варна. Хоп, още един мошеник, помислих. Докато си казал три и ти е отмъкнал последния петак от портфейла. Казах едно- две и изгоних натрапника. Легнах и засънувах най-сладки сънища.

На другата вечер на вратата ми отново се позвъни. Познах, че е Любо. Не отворих. Започна да блъска по вратата, раздразнен и трезвен. Стоях в стаята на тъмното и чаках съседите да се обадят, за да го приберат. Отвори се съседска врата. Чу се шумен говор. Не бях се излъгал. Някой предлагаше разни неща на друг, който го покани да влезе и затръшна вратата. Не знам дали щеше да вкара в употреба номера с бездетната леля. Не беше моя работа, моята бе да светна, отворя хладилника, да си налея бира и да започна да пиша. Нали разбираш? А сега погледни! Онези пури и талисманът от Божи Гроб,тази седмица са почти без пари. Е, какво, ще ги платиш ли веднага? Трябва да побързам, защото бездетната ми леля... Или ще сипеш още по едно?