Разстоянието между нашите градове го измервах не в километри, а в минути до следващия влак. Светът беше разделен на два – градът, в който живея, и градът, в който си ти. Всичко останало помежду ни беше само път, който трябваше да измина.
Помня първото пътуване към теб. Седях до прозореца на влака, а релсите под мен крояха планове да ни държат далеч. Навън дъждът се стичаше по стъклото, но аз не виждах нищо от него – мислех само за момента, в който ще сляза на гарата и ще срещна погледа ти.
Казваха ми, че е трудно. Че часовете, прекарани по гари и във вагони, ще ме изморят, че разстоянието ще тежи повече с всяко пътуване. Но аз не виждах умора, нито километри. Виждах само теб. Виждах ръцете ти, които ме чакат на перона. Виждах усмивката ти, която изтриваше всяка минута чакане.
Всеки билет беше обещание. Всеки влак – мост между двама ни. Не ми трябваше причина, за да се кача – само желанието да стигна при теб.
И така, пътувах. Вечерни влакове, сутрешни влакове, пълни купета, празни гари. ...