РЕКАТА ВСЕ ТЕЧЕ И НЕ ИЗТИЧА
Старият учител е седнал на припек на пейката под черницата. Есенното слънце, провряло закачливи лъчи през пожълтялата шума, е озарило лицето му. Краката са потънали в мекия килим на окапалите вече листа. В ниското, реката тихичко шуми с разпенените си води. В нея блести уловено в сребърната й мрежа отразеното слънце и радва очите му. „Тече реката по вечния си път - мисли старият учител. - Откак се помня, все тече и не изтича. А времето лети, сякаш завчера беше пролет и първите кокичета радваха сърцето ми с новопоявилия се живот; сякаш вчера бе лято и се къпах в топлите вирове на реката. И ето я днес есента - усмихва се кротко край мене, разпиляла богатата си палитра навред."
От съседната порта излиза Костадин, негов набор. Той вижда учителя и почуквайки с бастунчето по плочника, тръгва към него. Зарадван, че ще си има компания, учителят веднага го заговаря:
- Тази сутрин нещо се поуспа. Снощи сигурно сте се заиграли с бабата - смее се той.
- А бе, какво ти з ...