Реквием за една греховна любов

Глава седма

Лятото навлизаше в горещата си фаза. Само нощите бяха приятни,  благодарение на близката планина. Витоша доставяше свеж въздух и  прохлада през тихите летни вечери. Край езерото „Ариана” се белееше новият рибен ресторант. Столичани бяха посрещнали с радост построяването на новата „Ариана”. Мястото беше с традиции и софиянци бяха щастливи отново да пият по биричка на „теферич”, въпреки баснословните цени.

     Наближаваха два юбилея. Емилия навършваше  50 години, а Борис 70. Решиха тази година да посрещнат половинвековния юбилей на Емилия във Флоренция. Нямаше нито конгрес, нито конференция, затова решиха да пътуват по собствено желание и със собствени средства. Неотдавна Емилия беше продала хубавата наследствена къща в Берковица и беше предопределила част от парите за тяхното пътуване. Макар и за една седмица, щеше да струва огромна сума. Борис не беше съгласен тя да изразходва такава сума за тяхното пътуване. Тя категорично отказа той да поеме разходите, даже не прие да делят наполовина. Винаги съгласяващата се с неговото мнение Емилия, този път се запъна като магаре на мост и  с мек, но непоколебим тон заяви, че в противен случай пътуване няма да има. Гледаше го право в очите и  нейните святкаха  като мълнии. Борис разбра и отстъпи. Тя се хвърли на врата му и го обсипа с най-горещите целувки, които Борис беше получавал в живота си. Очите ù грееха от щастие. Макар и дребен жест, това я караше да се чувства  уважавана, обичана, ценена и я правеше безумно щастлива.

     Беше средата на юни. В Италия времето беше доста  по-топло от България, особено във Флоренция, която беше доста по на юг от Милано.   

     Когато пристигнаха в града на Микеланджело и Джото, беше 5 часът след обяд. Настаниха се в хубав апартамент на хотел Роял Карлтон, недалеч от старата градска Община - Синьорията, която бе наричана още и „Палацо Векио” (старият дворец).   Взеха по един душ за отмора и облечени като класически туристи, тръгнаха на разходка из средновековния град. Емилия беше облекла бели шорти, зелена тениска и меки сандали на бос крак. На главата си носеше широкопола  бяла капела  със  зелена панделка, висяща на гърба ù. Борис беше надянал старите си бермуди, жълта памучна риза с къси ръкави, а на главата му се мъдреше шапка, напомняща колониална каска. Краката му бяха обути в сериозни маркови сандали. На врата му висяха три фотоапарата, а видеокамерата беше преметната  през рамото му. Той беше запален фотолюбител.

     Като най-близък туристически обект, най-напред съзерцаваха  величествената сграда на Синьорията, пред която се извисяваше скулптурата на най-съвършения   мъж на Средновековието, дело на  великия Микеланджело. Дълго се наслаждаваха на изваяното тяло на юношата, което  излъчваше магическа сила, а лицето му беше олицетворение на духовна и морална чистота. Гениалният ваятел беше създал нещо, до чието изящество и съвършенство  никой  не беше успял да се доближи.  Бяха виждали скулптурата много пъти в албуми с репродукции, както и в книги за изкуството, но никога не биха могли да си представят докъде може да стигне майсторството на великия  творец. Бяха забравили, че това е само копие, поставено на мястото, където би трябвало да се намира оригинала.   

     Само с едно леко обръщане на 90 градуса надясно и пред тях се откриха съкровищата, подслонени под арките на Лоджията. Тук бяха други скулптурни шедьоври на велики майстори като Бенвенуто Челини. „Персей с главата на Медуза” въздействаше  с натурализма на изображението, с чертите на отрязаната глава, които сякаш разказваха цялата трагедия на  легендата. „ Отвличането на Сабинянките” поразяваше с  ненадминатата динамика и пластичност, която Челини беше успял да предаде на техните   красиви тела.

     Само на няколко крачки от там беше Палацо Уфици, най-голямата Галерия на Флоренция, градът, който от само себе си представляваше един необхватен град- музей.

     Вечерта беше топла. Само откъм река Арно идваше малко хладинка. Хванати ръка за ръка като влюбени гимназисти,  Еми и Борис се разхождаха  край бреговете на реката, носени от крилете на любовта.  Нима има ограничение на възрастта, за да летиш с тези криле? Нима да чувстваш, че дъхът ти спира и сърцето ти бие като лудо, когато видиш любимата жена, не е знак за любов, независимо от годините, които си прекарал тук на земята? Може ли сърцето ти да се съобразява с ЕГН-то, когато се стреми към едно друго сърце, което трепти на същите вълни?  Изключено е, не може! То е готово да изскочи от гърдите ти и да те накара да дишаш учестено, да кара краката ти да се подкосяват, когато любимата жена се появи зад ъгъла на улицата, да чувстваш стомаха  си свит на възел, когато чуеш гласа ù в телефонната слушалка.

     Нощта беше прекрасна. Мастиленото небе беше обсипано със звезди, които го превръщаха в старинен диамантен накит. Река Арно влачеше тъмните си води откакто свет светува. Край нея се бяха родили, живяли и творили  множество гении. Флоренция беше родното място на Леонардо и Микеланджело, на Джото и Бенвенуто Челини, на Медичите и Макиавели. Тук беше започнал живота си Карло Колоди, създателят на Пинокио, както и човекът, дал името си на цял континент - Америко Веспучи. Тук във Флоренция  Данте Алигери беше възпял своята Беатриче.  Едва ли на света има друг град дал толкова гении на човечеството. 

              Изморени не толкова от ходенето, колкото от силните емоции, те седнаха в малка гостилничка, чиято маса бяха на тротоара на стара тясна уличка.  Поръчаха си прочутите „равиоли ала Фиорентина”, поляха ги с червено вино от Тоскана, а десертът, състоящ се от плодова салата с неповторимото „джелато”, беше истински празник за небцето. Прибраха се в хотела изморени, но щастливи. За тях светът не съществуваше, или по-точно той се състоеше от двама души, живеещи един за друг, изпълнени с любов и добронамереност. Единствено можеха да спорят кой кого обича повече. Други разногласия нямаха.  

     Когато флорентинското утро надникна през широко отворения прозорец и погали затворените клепачи на Борис, откъм банята се чуваше шума на течаща вода. Еми беше под душа и прекрасно запазеното ù тяло, въпреки 50-те години, се наслаждаваше на милувката на хладната вода.

     Слязоха на закуска и двамата облечени изцяло в бяло. Закусваха, пиха по едно късо „еспресо” и тръгнаха по музеи и църкви. Денят беше дълъг но и това, което бяха запланували да видят, не беше никак малко. Деня завършиха в черквата „Санта кроче”, където бяха намерили вечен покой  Галилео Галилей, Микеланджело Буонароти, Николо Макиавели, бащата на “ Севилския бръснар” Джоакино Росини, поетът Данте Алигери и много други големи имена, оставили диря  не само в историята на Италия, но и в тази на човечеството.

               Специално поръчаната  вечеря  беше   поднесена в  частен салон, богато украсен със  свежи екзотични цветя. Пиха шампанско, ядоха любимите на Еми стриди и Борис за пръв път в 29 годишния им съвместен живот ù поднесе прекрасен пръстен с малък брилянт, заобиколен от смарагди. Обръщайки се назад във времето, Борис виждаше само една жена, посветила живота си на него, на неговите професионални успехи, на здравето му, без да има каквито и да било изисквания и претенции. Беше жертвала и жертваше всичко в името на тази необикновена любов, която беше паднала сякаш от небето, за да озари съществуванието им. Поемайки малката елегантна кутийка от треперещите от вълнение ръце на Борис, Еми не можа да се сдържи и заплака на рамото на любимия мъж. Обичаше го и беше обичана. Какво по-хубаво от това може да се случи на човек. Други жени получаваха такива пръстени като предложение за брак, при тях това никога нямаше да се случи. С Емилия и Борис това беше знак на нещо много по-силно, нещо, което рядко се срещаше и затова беше още по-ценно. Знак на Любов, на вярност, всеотдайност, саможертва. И в края на краищата беше знак за безоблачно щастие. Безброй семейни двойки можеха да им завиждат, макар и греховна,  тяхната любов беше чиста, безкористна, неопетнена от глупави изневери и безпредметни борби за надмощие, каквито съществуваха във  всички семейства. Те бяха истинското семейство, за което говореше Библията. Имаше само едно нещо, което им причиняваше мъка в началото, невъзможността да имат свои деца. Но бързо бяха разбрали реалността, бяха се примирили с нея и   никога не се върнаха на тази тема. Обичаха се, уважението и разбирателството бяха основата на тяхната любов. Не беше ли достатъчно това, за да запълни живота на две човешки същества?

              След чашата шампанско, което изпиха „на екс”, за здравето на рожденичката, Борис я целуна страстно и това беше най-дългата целувка на живота им. Вече бяха изминали 29 години от първата им целувка, 29 години изживяваха греховната си любов, но никога, нито за миг не им омръзна да се целуват, да се прегръщат и да разменят ласки. 29 години се любеха, сякаш за първи път телата им се преплитат. 29 години им беше интересно да бъдат заедно, не помнеха и не знаеха що е скука или раздразнение. 29 години се надпреварваха да дават от себе си,  без да искат нещо насреща. 29 години се обичаха. Познавате ли такива двойки? Вероятно не! Но те съществуват там,  където егоизмът няма място, там, където изпитваш удоволствие да даваш, отколкото да получаваш.  Там, където твоето аз не доминира над неговото или нейното, нито пък му е подчинено, т.е само там, където има истинска Любов.

     Беше изминала една година от пътуването им до Флоренция. Пак беше лято. Но тази година температурите трудно се покачваха. Лятото беше дъждовно и доста хладно. Вечерта Борис беше у Емилия и дълго бяха разговаряли, смяха се при спомена на някои интересни случки от  изминалите 30 години. Изпиха бутилка добре изстудено бяло вино, хапнаха  на две на три и бяха щастливи, че пак са заедно. Хубав беше животът, въпреки високите цени, разбитите тротоари на града и колите, паркирани по тях. Беше приятно да чувстваш, че дишаш, въпреки изгорелите газове във въздуха, нитратите в зеленчуците  и цялата химия, която беше заляла  света.

     След като Борис си тръгна, Емилия дълго лежа с отворени очи, и мислите ù отиваха назад във времето, назад към деня, когато се реши на аборта. Сега детето им  щеше да бъде на почти 30 години, може би щеше да бъде вече баба. Щеше, може би, вероятно, все думи условни, които никога нямаше да станат действителност. Сама беше избрала този път и никога не съжаляваше. Любовта, която даваше и тази, която получаваше, се покриваха изцяло. Не само, че не беше лишена от нежност, внимание, грижи и уважение, но би могло да се каже, че имаше всичко, което можеше да направи щастливо всяко живо същество. С тези мисли и с усмивка на устните, все още тръпнещи от горещите му целувки, Еми заспа. Навън нощта беше хладна и ръмеше ситен дъжд.

     Беше четвъртък. Валеше дъжд. Емилия влезе в болницата и се насочи към тяхната клиника. Когато слезе от асансьора на техния етаж, по коридорите нямаше никой. Погледна часовника си, беше осем без пет. Обикновено по това време имаше голямо оживление в клиниката. Санитарки, болни и сестри щъкаха по коридорите. Само лекарите по това време си пиеха кафето, седнали на приказки. Обикновено точно в осем Старшата сестра идваше и ги канеше в кабинета на Професора, за поредната оперативка.

     Часът стана 8,15 и д-р Васева вдигна телефона и попита старшата дали ще има сутрешна сбирка. Професорът още не беше дошъл. Чакаха го всеки момент. Емилия седеше в сестринската стая, съсредоточена в писането на една епикриза, тя не участваше в махленските разговори на колежките ù. Една санитарка вареше кафе за втори път и взимаше дейно участие в клюкарските мухабети  в стаята. Стана 8,30. Само след минута в сестринската стая влезе дъщерята на Професора, която от няколко години работеше във  „вътрешното отделение” на болницата. Очите ù бяха подути от плач. Застана до вратата и каза, че баща ù днес няма да дойде на работа и излезе от стаята.  Рано сутринта, готов да тръгне на работа, внезапно беше починал. В стаята настъпи мъртва тишина. Чуваше се само бълбукането на кафето в кафеварката. Концентрирана в работата си, Емилия не видя кой влезе в стаята, но когато чу гласа, веднага позна, че беше дъщерята на Професора, но продължи да пише епикризата, без да вдигне глава.

Когато чу думите, излезли с толкова мъка от устата на младата лекарка, остана като парализирана с химикалка във въздуха. Не можеше да бъде, имаше някаква грешка.  Нали снощи се бяха разделили  към 11 часа. Целуна я за  лека нощ, зави я и излезе.

А  сега казваха, че е мъртъв. Нее, имаше грешка, не можеше да бъде вярно. Когато дъщерята на Професора излезе, Емилия стана и изхвърча от сестринската стая и като луда се спусна по стълбите, не изчака даже асансьора. Бягаше далеч, където щеше да бъде сама, за да изживее мъката си. Борис го нямаше вече. Нямаше кой да погали косите ù, които последните години бяха се прошарили. Среброто на възрастта ги беше посипало. Борис си беше отишъл и оставил сама. Съвсем сама в живота. Тя не знаеше как да живее без него. Не, не беше готова за това. Може би имаше грешка, може би беше починал някой друг лекар от болницата. Боже мой, каква грешка можеше да има, младата лекарка беше казала ясно „тази сутрин татко почина“. Еми вървеше по улицата и плачеше неудържимо. Беше  с бялата престилка, касинката и вървеше наслуки, защото очите ù не виждаха. Сълзите ù я заслепяваха. Не усети как стигна до входа на Медицинска Академия, влезе в парка и седна на една пейка. Цялата се тресеше от плач, макар че се смяташе за твърд човек. Но се касаеше до Борис, единственият  близък човек и единствената ù любов. Беше загубила единствения смисъл на живота си, човека, който беше посветил живота си на нея. Макар и  зад кулисите, цели 30 години тя беше съпътница в живота му,  с нея споделяше радости и разочарования, с нея пътуваше по света, радваше се на нейната младост и сам ставаше по-млад, по-жизнен, черпейки сили от нея. Даваше ù своята закрила и подкрепа, учеше я, помагаше ù в професионално отношение, но никога не я толерираше. Прекалено силно я обичаше и уважаваше, за да допусне едно обидно за нея толериране. Като че ли беше дошъл от някакъв друг свят. Защото в един свят на корупция, подлост, неправда, грабеж и лицемерие, такива като тях бяха анахронизъм, обществото не беше в състояние да разбере хора като тях. Но може би именно затова тяхната любов беше необикновено силна, защото беше безкористна и чиста. Наричат тяхната любов греховна, а нима не е по-страшно и по-нечестно да живееш в лъжа и омраза? Да наричаш семейство двама души, които се ненавиждат и чийто съюз е  основан на взаимно неуважение,  на желание за надмощие, на егоизъм и лицемерие, не е ли това греховното? Да, знам какво ще възразят лицемерните моралисти. Анатема, в ада тези, които се обичат, без да са се подписали. А подписът ампутация на чувствата ли е? Или лишаване на човека от онова, което го прави Човек - способността му да обича, да се жертва за любимото същество.

     И сега този човек го нямаше, беше извървял последните метри от живота си. Беше напуснал този свят без болка, но оставяше много зад себе си. Оставяше  празнота, която нищо и никой не можеше да запълни. Не само по отношение на нея, празнотата, която оставяше, беше огромна пропаст, която обхващаше семейство, роднини и приятели, колеги и пациенти, близки и познати. На дъното на тази пропаст беше тя, жената, която му даде младостта си, която се лиши от най-съкровеното чувство и  от свещения  дълг на всяка жена да бъде майка. Жената, която 30 години живя в сянката му. Емилия нито за миг не съжаляваше за тези прекрасни години, и ако днес би имала възможността да го започне пак, не би се поколебала нито за миг. Тя беше имала един прекрасен приятел до себе си, един талантлив учител, мъж, който беше всеотдаен, честен, критичен, когато се налагаше, ангел пазител и наставник, когато беше необходимо. Страстен любовник и нежен ухажор.

     Снощи, до последния миг беше галил косите ù, беше целувал очите и челото ù, беше целувал устните ù с темперамента на юноша, а  синевата на трудновиждащите му очи излъчваше любов, нежност и доверие. Беше си отишъл така внезапно, както и внезапно се беше появил в живота ù.

     Нямаше право да даде воля на сълзите си, нямаше право да докосне студеното му чело, което беше целувала хиляди пъти. Тя, жената зад кулисите, нямаше право  публично да изрази мъката си, както 30 години не беше имала право да изразява любовта си. Тайната любов сега се превръщаше в тайна мъка, тъга и страдание. Кое беше по-лесно, да се крие любовта  или да се скрие от обществото скръбта по  загубата на любимия човек? Еми си задаваше хиляди въпроси и не намираше нито един отговор. Борис си беше отишъл, с него си беше отишъл и смисълът на нейния живот.

     Опелото беше свършило. Опечалените минаваха покрай ковчега, полагаха цветя, изказваха съболезнованията си на семейството. Анна стоеше с каменно лице, с очи, зачервени от плач, но без сълза  в тях. Дъщерята на Професора ридаеше, без да спре, подкрепяна от приятел на баща ù. Отдавна тази малка черквичка не беше виждала толкова много хора.

Много жени плачеха, имаше и мъже, които трудно криеха сълзите си. Само една жена стоеше под дъжда и нямаше право да показва сълзите си, нямаше право да ридае, нямаше право да се прости с него. Мъката  се беше загнездила в гърлото ù, сълзите изсъхваха, преди да се покажат в очите. Емилия имаше чувството, че присъства на собственото си погребение. Виждаше хората като в гъста есенна мъгла, лицата бяха размазани като на лошо фокусирана фотография.

     Свещеникът прочете последната молитва, гробарите спуснаха ковчега и когато първите буци мазна пръст затрополиха по него, Емилия се измъкна незабелязано от множеството и бавно тръгна по алеята. Не беше изминала  сто метра, когато чу зад себе си забързани стъпки. Емилия вървеше бавно с наведена глава и тихо ридаеше. Тук беше сама, никой не я виждаше, никой не я познаваше, можеше да даде воля на мъката си, която я задушаваше. Стъпките се изравниха с нея, една женска ръка я спря и обърна към себе си. Беше дъщерята на Борис. Емилия стоеше като вкаменена пред младата жена, вдигна поглед и очите им се срещнаха. И в двата погледа имаше обич и печал за загубата. Диана  се усмихна тъжно и думите ù трудно се разбираха, задавяни от ридания. „Баща ми беше честен човек, той ми беше казал всичко за теб, отдавна знам колко много те обичаше и колко радост и щастие получи от теб, Емилия. Благодаря ти, че беше до него до последния му час. Знам, че ти му подари младостта си, живота си и го направи щастлив, без да искаш нещо в замяна. Даже майка ми оцени твоето благородство, въпреки че твоето присъствие в живота на баща ми през тези 30 години беше сериозно изпитание за нея. Бъди моя истинска приятелка, каквато беше за баща ми, моля те, Еми.

     Емилия я гледаше и не можеше да асимилира чутото. Беше в шок.   Тя заби неразбиращ поглед в  изпълнените със сълзи очи на младото момиче, обърна се без да продума и тръгна бавно към изхода на гробището. Направи няколко крачки, спря и се обърна назад. Дъщерята на Борис не беше мръднала от мястото си, тихо плачеше и гледаше бавно отдалечаващата се фигура на Емилия.

КРАЙ