… Денят беше мрачен. Слънцето, което жареше кожата ми предния ден, днес се инатеше и отказваше да изгрее. Дъждът биеше с жестока ярост по напуканата от топлина земя, а студен вятър брулеше клоните и откъсваше зелените листа от родният им дом. През нощта почти не спах, както и предната нощ, както и по-предната, както и от седмици насам. Цялата нощ лежах в леглото си и гледах потъналата в мрак стая, обмисляйки хилядите неща, които ме мъчеха от седмици насам. Може би затова не можех да заспя.
От време на време някоя силна гръмотевица ме отделяше от моя объркан свят, но, щом утихнеше, аз се заравях обратно там. Вече нямах желание да се връщам, но и не можех и да не се върна. Как да искам да съм там, когато това ми причинява болка, когато всяка мисъл ме изгаря и оставя след себе си дълбоки рани…
… Нима правилният начин бе този, който ме съветваха да последвам?! Нима трябваше да си взема почивка, почивка от всичко, за да се върна с нови сили?! Та това за мен значеше да спра да се боря, да се откажа. Дали наистина съм толкова уморена? Така ли е?…
… Толкова въпроси, на които трябва да си отговоря. Щом знам, че имам толкова важен маратон, как да си почивам? Сърце не ми дава… Но ще го направя. Ще се опитам да го направя, защото ме съветват хора, по-мъдри от мен, хора, видели и изпитали повече неща от мен и на които аз вярвам безусловно.
… Седях в леглото, в тъмната малка стая, която ме е приютявала от бебе и се мъчех да приема решението, беше трудно. Една сълза се претърколи и проблесна, осветена от лунната светлина…
© Алекс Todos los derechos reservados