Глава осма

Оркестърът засвири танго.  Радослав стана и покани Мила. Взе я в обятията си и я понесе по дансинга. Както всяка съботна вечер в ресторант “Ариана” нямаше празно място. Времето беше прекрасно и цяла София беше тук. Бяха дошли с приятели да се позабавляват след тежката работна седмица. Вили-младият германски приятел на Мила, също стана, поклони се пред Теодора и подавайки й ръка я поведе към дансинга. Двойките сякаш се бореха вместо да танцуват. Мястото беше ограничено, а кандидатите да танцуват много. Теодора търсеше с поглед сестра си, но двамата с Радослав се бяха загубили в навалицата. Вили танцуваше добре, макар и да нямаше гъвкавостта на Радослав, който беше съвършен танцьор на танго и валс.

В другия край на дансинга, Радослав беше надвесил глава над ухото на Мила и й шепнеше нещо. Когато почувства езика му в ухото си, Мила  се отдръпна, каза че я боли глава и побърза да си седне на мястото. Радослав застана до дансинга, извади кутия “Картел”, взе една цигара, запали я и силно засмука ароматния дим. Мила не преставаше да капризничи и да го отбягва. Това продължаваше вече няколко месеца и Радослав беше на края на търпението си. Желаеше я толкова силно, че беше готов да го демонстрира пред всички. Скандала назряваше.  Танцът свърши и двойките поеха бавно към местата си. Когато Теодора и  германеца се върнаха на масата, Радослав още го нямаше. С поглед Теодора попита сестра си, но последната вдигна рамене и тръсна  разкошната си коса по посока на ресторанта.

Лятната вечер беше топла и звездна. Единствено прохладата на водата освежаваше гостите на “Ариана”. Студената бира на “Прошек” също съдействаше за приятната атмосфера в заведението и доброто настроение на гостите.  Когато Радослав седна на мястото си, погледът му беше студен и всеки път, когато  поглеждаше към Мила в  очите му се мяркаха мълнии. Оркестърът засвири румба, Радослав покани  красивата  и игрива Радка. Боневица, както я наричаше той, когато я обсъждаха с Теодора, беше съпруга на негов приятел от студентските години. Беше весела и чаровна празноглавка и Радослав имаше чувството, че е готова и за някоя авантюра. Боневи нямаха деца и самотните вечери, когато капитан Бонев беше дежурен в Божурище, не й се отразяваха добре. Радка скучаеше. Танцуваше доста добре, подскачаше като гимназистка и въртеше очи във всички посоки. Румбата премина в блус и Радка се залепи за Радослав като гербова марка.  От нея лъхаше на хубав френски парфюм. Явно някоя приятелка я беше посъветвала да зареше евтините одеколони, с които се заливаше в началото на брака им. Тялото й излъчваше особена топлина, която действаше на кавалера й. Радослав  се огледа дали са видими от тяхната маса, забеляза погледа на Васил и лекичко я отдалечи от себе си. Радка понечи пак да се притисне към него, но Радослав я хвана за ръка и поведе към масата, за да покани съпругата си.

Само преди четири месеца България се беше присъединила към Тристранния пакт и в страната вече имаше германско военно присъствие. И тази вечер в “Ариана” имаше стегнати, елегантни германски офицери придружавани от млади български госпожици.  Мнозина от присъстващите не одобряваха тези връзки, но германците бяха влезли като съюзници и обещаваха да върнат на Отечеството земите откъснати от него след Първата световна война. Немските офицерчета бяха почти голобради и русокоси младежи, които се държаха достойно и със самочувствие на победители. И веднага бяха намерили български госпожици готови да сътрудничат за укрепването на българо-германската бойна дружба. Теодора ги гледаше с неприязън, което не убегна от погледа на сестриния й кавалер.

Когато се прибраха, Теодора изчака завръщането на сестра си.

- Мила, моля те, когато излизаш с нас, идвай с друг кавалер. Не искам да смятат сестра ми за такава повлекана с каквито се забавляват тия германски офицерчета. Ясна ли съм.                     

- Добре, како - тихичко отвърна Мила, стресната от неочаквано острия тон на сестра си. Не веднъж Вили й беше кавалерствал, но до сега Теодора го беше приемала за нормално. Теодора й пожела “лека нощ” и се прибра в стаята си. 

След онази съботна вечер, когато Наско беше видял Донка в автомобила на техническия директор, той беше престанал да ходи на сбирките у Гергана. Вече не се навърташе и около стана на Донка и жените го закачаха, че се е развел с момата си. Атанас не им отговаряше, мърмореше нещо под носа си и се съсредоточаваше в работата си.  Тъкачните станове пееха и изхвърляха стотици метри тежка коприна всеки ден, както беше при бай Ставри. Авариите бяха спрели. Но нощите с Донка му липсваха.  

Днес пак беше събота. След смяната Наско се изкъпа, преоблече се и излезе на въздух. Цял ден затворен в прашния и шумен цех, главата му ставаше на “шиник”. Преди да се прибере  в къщи, имаше нужда да се разходи на чист въздух. Не беше направил и няколко крачки, когато  го стресна звучен момински глас.

- Здравей Наско. Как си? Отдавна не си идвал към нас.

Беше Гергана, момичето от спирка “Шипка”. Наско се опита да продължи пътя си към трамвайната спирка, но момичето го хвана  здраво под ръка и тръгна с него.

- Не искаш ли да се поразходим, виж каква хубава, топла вечер е.

- Бързам, трябва да се прибирам,- смутолеви Наско, но тонът му не беше убедителен. 

Гергана беше ученичка в стопанското училище. Оставаше й само още една година до завършването. Беше миловидно девойче с дълги черни коси, които носеше заплетени в една единствена дебела плитка. Големите й кестеняви очи се криеха зад очила с  метална рамка. Наско никога не беше я виждал с очила и затова в първия момент не я позна. Явно в къщи не ги носеше. Този път не беше с черната ученическа престилка. Носеше лека рокля от басма, с малка якичка от която се подаваше дългата й шия. 

- Кево иска да те види, но и аз много исках да те видя - усмихна му се тя съзаклятнически. Домъчня ми за тебе, Наско. Ти ни забрави. И отново онази мила невинна усмивка и тон на дете, на което са отнели любимата играчка. 

В неделната утрин, Донка и Наско все още се излежаваха, когато на вратата се почука и се чу гласът на Гергана. Подканяше ги за закуска. 

-Хайде поспаланковци, часът минава десет. Ставайте!

Наско скочи, облече набързо панталона и гол до кръста изскочи на двора. Изми се със студената витошка вода, която  шумно течеше от бронзовия чучур. Облече фланелката на мокрото си тяло. Закусиха набързо и Наско полетя към Булина ливада. Днес имаха мач с тима на квартал “Надежда” и той трябваше да е на игрището най-късно в 11 часа.  След такава безсънна нощ трудно беше да тича, но умората в прегръдките на хубавата Донка беше сладка и Наско не тичаше, а просто летеше към  игрището на  ФК “Спортист”.

Първото полувреме завърши при резултат 1:1, а в началото на второто, “надежденци” вкараха нов гол и играта загрубя. Футболистите от “Надежда” бранеха с зъби и нокти вратата си. Бавеха топката, посичаха всеки нападател на противника с непозволени грубости, но рефера  не винаги реагираше. Оставаха само  осем минути до края на мача, когато Наско поведе топката от самия център, премина през трима  играчи и подаде на лявото крило. Васо “калеврата” пое топката от въздуха и със силен шут центрира пред самата врата. Тук няколко играчи скочиха едновременно, но Наско се оказа на най-удобното място за да изпрати с глава топката в противниковата врата. Маxaлата ликуваше, “надежденци” се заканваха да им откъснат главите. 

Съдията посочи центъра и след свирката, топката беше отнета от  коньовичарите и по десния фланг изпратена към Наско. Той играеше като център халф, но обичаше да се включва в нападението при критични моменти, като този. Той спря топката в движение, финтово  премина през отбраната и със силен шут от 30 метра заби топката под самата греда. След секунди реферът даде края на мача. Коньовичарите ликуваха.

Футболистите се преобличаха, след като се бяха поизмили на трите чешми в съблекалнята. Вратата се отвори и на прага застана непознат мъж на средна възраст. Не беше много висок, но за сметка на това имаше широки здрави рамене и мощни крака, чиято мускулатура изпъваше тесните му панталони. Къдравата коса и наивно добродушната му усмивка, го  правеха  човек, на когото всеки би се доверил.  Той се огледа, забеляза в дъното на помещението Наско. Отиде до него и каза:

-Здравей Наско, казвам се Милушев.  Треньор съм по футбол. Хареса ми твоята игра. Искаш ли да се занимаваш със сериозен футбол?

-Разбира се, че искам, но дали ще мога?

-  Тогава да седнем някъде и да поговорим. Тук наблизо има малка бозаджийница, да отидем там, аз черпя.

- Добре, отговори Наско на непознатия и двамата тръгнаха към близката махленска бозаджийница.

Бозаджийница “Малина” беше малка махленска сладкарничка. Имаше четири маси и десетина стола подредени край стената от дясно на входната врата. От ляво беше царството на бай Спас, собственика на бозаджийницата. Семейството му бяха бежанци от Македония, заселили се в София след Илинденското въстание. Сладкарският занаят беше наследил от баща си, който навремето в Кукуш беше държал най- голямата бозаджийница в центъра на града. Всичко, което се продаваше  в “Малина”,  бай Спас приготовляваше собственоръчно. Беше майстор и на баклавите, и на кадаифа. За “леденото” му се говореше чак в центъра на София, същински каймак. Бозата беше винаги ледено студена и резлива. За целта всяка сутрин изпращаше сина си до Халите, за да докара на велосипеда два калъпа лед. Бай Спас нямаше още 45 години, та титлата “бай” беше заслужил по-скоро от уважение, а не толкова заради възрастта си. 

Милушев и Наско бяха посрещнати с усмивка и “добре дошли”. Първият  поръча две големи боза и по няколко тулумбички и седнаха на последната маса на дъното на бозаджийницата.

Димитър Милушев беше треньор на тима на Славия. Беше харесал играта на Наско и го канеше да играе за първия софийски тим. Младежът не вярваше на ушите си. Това не беше кой да е тим, а многократен държавен първенец. Наравно с ПФД “Левски”, “АС23” и ФК “Спортист”, бяха най-известните клубове в страната, които ежегодно си оспорваха първото място в държавното първенство. И сега него, Атанас Манов, го канеха да играе в този прочут тим. Наско примига на парцали и със сериозен тон попита:

- Наистина ли искате да играя за “Славия” или се шегувате г-н Милушев?

- Наско, наричай ме Мими, всички ме знаят така, и хич не се шегувам. Харесва ми твоят стил на игра, имаме нужда от един такъв футболист. Естествено при нас ще се наложи да тренираш много. При хубаво време почти всеки ден след работа. Тежко е, но ти си млад и силен, ще се справиш. Ще те научим на много нови неща. Пък, ако не ти хареса и си тръгнеш няма да ти се разсърдя. Ще идваш на мачовете ни като приятел. Но си заслужава да опиташ, моето момче. Сигурен  съм, че и двамата няма да сбъркаме.

Наско беше като зашеметен  от чутото и думите се бяха залепили за езика му и не излизаха от устата. Искаше му се да каже нещо, но не се получаваше. Гледаше приветливата усмивка на треньора, сърцето му биеше като лудо, а езика му се беше вързал на фльонга.

- Наистина ли мога да играя във вашия тим? - за пореден път питаше Наско не вярващ на ушите си.

- Наско, нали знаеш къде е игрище “Славия”, на Руски паметник. Ела в четвъртък към 6 и половина, веднага след работа. С трамвая, за 20 минути ще си на игрището. Там ще ти дам екип за тренировката. Няма нужда да носиш нищо от къщи. И отново чаровната усмивка на Димитър Милушев-Мими се разля по лицето му.  Цялото му същество  излъчваше доброта. 

Изпиха бозата, хапнаха сочните тулумбички и се разделиха, като стари приятели. Наско бързаше час по-скоро да се прибере в махалата, да събере приятелите си, с които беше играл тази сутрин и да им разкаже за чудото. Беше толкова щастлив, че не осъзнаваше каква необикновена изненада му поднасяше живота.