Всичко стана за секунди, така че Поли, която беше разумен, но не много опитен шофьор, не успя да овладее колата. На платното изведнъж бе изскочил таралеж, буквално изскочил, защото тези бодливи гадинки са много чевръсти понякога, колкото и на някои хора да не им се вярва това.

  Поли бе карала с шейсет километра в час, съобразявайки се с  ограничението, наложено от надупчения от сачми знак, който бе подминала преди минути. Ежко бе притичал, гонейки незнайно какво, без изобщо да подозира, че би могъл да намаже нечии гуми. Но Поли имаше добра реакция  и бе успяла веднага да свърне вдясно и така да избегне прегазването, за което по–късно щеше много да съжалява.

  Малкият форд фиеста излетя от пътя, който бе съвсем прав в този леко хълмист предбалкански район, като почти не остави следи от спирачен  път върху асфалта. Последваха няколко салта сред от грохот на мачкащи се ламарини и дъжд от парченца разбито стъкло. Младата жена пищеше, стискайки отчаяно вече ненужния волан, а пред очите ù на забавен кадър танцуваха парчетии от разбитото арматурно табло, камъчета и безброй листа от храстите, озовали се на пътя на фиестата, както и разкривения преден панел на новия ù айфон. Накрая, след продължително зловещо скърцане, всичко притихна, включително и пойните птички, които до момента огласяха малката крайпътна долчинка.

  След като се отърси от първоначалния шок, Поли със задоволство констатира, че сърцето ù бие, макар и с притеснително бърз ритъм, че белите ù дробове могат да вдишват и издишват въздух и че четирите ù крайника са на мястото си. Е, наболяваше я тук–там, ала това ù се виждаше бял кахър като се има предвид в какво състояние беше колата. Фиестата  приличаше на нещо, върху което стадо слонове са танцували степ. На Поли и стана мъчно за нея, беше ù първата кола и ù беше служила вярно повече от три години. После си каза, че е глупаво да мисли за материални щети при положение, че се е разминала на косъм от смъртта.

  Коланът отказваше упорито да я освободи от прегръдката си и Поли се подразни – копнееше веднага да се измъкне от тази гробница, още повече, че от двигателя излизаха облачета смрадлив пушек и вероятно имаше опасност от възникване на пожар. „Мисли, Поничке!” – каза си наум Поли и се облегна в разнебитената седалка. Тук може би е мястото да посочим, че фамилията на Поли беше Ничева и преди двайсетина години приятелите ù от гимназията ù измислиха прякора Поничка, с който тя постепенно свикна. Дори майка ù понякога се обръщаше така към нея.

  Швейцарското ножче от дамската чанта свърши работа и коланът бе срязан. Вратата заяде леко, но след няколко резки бутания от страна на Поли се отвори с пронизително изскърцване. Поли се измъкна внимателно навън, като внимаваше да не се пореже на някоя от стърчащите ламарини. Легна по гръб на тревата и се загледа във ведрата синева на небето. Чувстваше се щастлива, че е оживяла. Дори не се сърдеше много на глупавия таралеж, предизвикал катастрофата, по-скоро се обвиняваше за липсата на хладнокръвие. Но пък никога досега не бе попадала в подобна ситуация.

  Поли от време на време чуваше шум от преминаващи коли, но заради шубраците и факта, че се намираше в ниското, виждаше самите коли чак когато те достигнеха до завоя на двестатина метра по–нагоре. Никой като че ли не бе разбрал за катастрофата. Направи опит да се провикне, но без особен резултат – челюстта ù беше започнала да изтръпва и да се подува. Опипа я с върховете на пръстите си, после прокара език по зъбите си и с ужас установи, че един от предните ù зъби липсва. Плю на тревата, докато металният вкус в устата ù изчезна, после си каза, че не бива да се коси за някакъв си тъп зъб.

  Седна на тревата и се огледа. Наоколо имаше само чакълеста почва и храсталаци, а някъде горе бе пътят. Птичките пак подхванаха своите песни.  Задникът ù запулсира болезнено, принуждавайки я да се извърне на една страна. Поседя така известно време, като се опитваше да събере мислите си. Погледът ù се спря на остатъците от айфона, които се търкаляха близо до изкъртения скоростен лост на фиестата.

  Поли се хвана за вратата и с мъка се изправи. Краката ù се огъваха, сякаш бяха от кашкавал, а болката в задника се засилваше и пълзеше нагоре към кръста. Не смееше да направи и крачка напред, имаше чувството, че ако падне, няма да може повече да се изправи. Трябваше да направи нещо, не можеше да стърчи вечно така, прегърнала изкорубената врата като удавник спасителен пояс. Изплаши се, още повече когато опитът отново да нададе вик за помощ се провали напълно – долната ù челюст сякаш се бе наляла с олово.

  Започна да се придвижва с бавни крачки покрай колата, като гледаше винаги да има някаква опора. Димът от разбития двигател дразнеше дробовете ù и тя се закашля. Трябваше да се отдалечи от колата. Направи крачка встрани и се заклатушка като пияна към склона, откъм върха на който отново долиташе бръмчете на автомобил. Успя да се спъне в най–малкото от камъчетата, изпречили се на пътя ù и се пльосна тежко върху един дървовиден храст. Ръцете ù се заплетоха в гъстите клони.

  Поли правеше отчаяни опити да се измъкне от храста, но той се беше вкопчил в нея с чепатите си клони и отказваше да я пусне, а и тя не можеше да му се противопостави само с ръце – всяко извъртане на краката биваше последвано от болезнени пробождания в областта на таза и кръста. Чувстваше се като муха, попаднала в паяжина. Разплака се. Първо плака от безсилие, после от болка, а накрая от яд. Когато ядът ù беше най–голям, получи прилив на сили и с няколко резки движения успя да разбута клоните и да стъпи здраво на земята с левия си крак. После се оттласна и се изтърколи встрани.

  Дълго лежа неподвижно по гръб с надеждата болката да намалее и да ù дойдат сили. Болката понамаля, но сили не ù дойдоха. Не вярваше, че ще може да стане отново. Цялата беше схваната. От време на време се размърдваше в опит да намести по–удобно разнебитеното си тяло върху „постелката” от едър чакъл. Оказа се, че се чувства най–комфортно леко извърната на дясната си страна, със сгънат в коляното ляв крак и изпънат настрани десен.  Лежа така часове наред, обмисляйки ситуацията, в която бе изпаднала.

  Родителите ù я чакаха да дойде на гости. Те знаеха, че е тръгнала и сигурно вече се тревожеха заради закъснението ù. Вероятно я бяха търсили по телефона и вероятно се бяха ужасили от факта, че никой не отговаря. Нищо чудно вече да са сигнализирали в полицията. Но дори и да е организирано издирване, по какъв начин и кога щяха да я открият?

  Падна здрач и трафикът намаля, после постепенно всичко потъна в непрогледен мрак. Поли дълго се бори със страховитите шумове на нощта, но в крайна сметка се унесе в неспокоен сън.

  На сутринта Поли допълзя до едно дърво и се изправи на крака, набирайки се на два от най–ниските му клони. Добра се някак си до стръмнината, но веднага си даде сметка, че дори и да беше в перфектно физическо състояние, пак нямаше да може се изкатери до пътя. Вярваше обаче, че по протежението на дерето има място, където склонът не е толкова стръмен. Тръгна надолу. Спря се, разколебана. Върна се при колата и изпи на един дъх бутилката с минерална вода, която откри в жабката. После излапа набързо пакетчето чипс, забутано незнайно кога в едно от отделенията на страничната врата. Почувства се по–добре, но не много по–добре. Пое отново надолу. Имаше нужда от пръчка, на която да се подпира, ала не попадна на такава. След стотина метра кръстът я заболя ужасно, а бедрата ù се вкочаниха до такава степен, че да не може да бъде сигурна дали следващата стъпка няма да доведе до тежко падане. Легна да си почине.  

  След два часа пак стана и тръгна да търси заветното място, но след десетина крачки падна и, скимтейки от болка, се зарече от тук нататък да се придвижва само пълзешком. Пълзенето обаче бързо изстиска и последните ù сили, а пътят бе все така недостижим. Колите фучаха на десетина метра от нея, но тя не можеше да се добере до тях.

  През нощта Поли спа, но на сутринта не се чувстваше отпочинала. Запълзя напред, разчитайки предимно на ръцете си – тазобедрените ù стави се бяха подули и всяко помръдване водеше до жестоки спазми. Най–много обаче я мъчеше жажда.

  Напредваше бавно, с десетина метра на час, но не се отказваше.

  На другата сутрин чу странен шум. Каруца. Вероятността да я чуят сега беше по–голяма. Успя да изграчи едва доловимо през подутите си устни. Каруцата отмина. Не я бяха чули.

  Минута по–късно пред очите ù изникна голямо куче с опърпана жълтеникава козина и клепнали уши. В кафявите му очи се четеше любопитство, подправено с сериозна доза тъпота. Кучето излая и наклони главата си на една страна. Поли го изгледа с не по–малко тъп поглед и се зачуди какво да прави, не че имаше много варианти. Трябваше да се действа бързо. „Лай де, лай!” – каза си наум тя и го сръчка. Кучето излая.

  После в далечината се чуха гласове:

  – Рико, къде изчезна, бе помияр тъп! Идвай веднага!

  – Остави го. Сигурно е надушил лисица. Ще ни догони. 

  – Прав си. А и да не дойде, майната му. Жената и без това все ми пили на главата да го разкарам този бълхарник.

  Поли успя само да простене. Очите ù се пълнеха със сълзи на отчаяние.

  Рико направи няколко кръгчета около нея, после хукна нагоре по склона, преодолявайки го за секунди.

  Няколко минути по–късно се чу бесен лай и вой на спирачки. После избибка клаксон. Колата обаче отмина, ръмжейки с мощния си двигател. След пет минути пак същото – лай, вой на спирачки и бибипкане. Поли осъзна, че кучето се изпречва пред колите в опит да ги спре. В сърцето ù се промъкна плаха надежда. Изпълненията на Рико продължиха часове наред. Младата жената започна да брои. Двайсет, трийсет коли… и нищо. Всички отминаваха. Накрая, след поредния вой на спирачки, последва глухо изтопуркване и пронизително скимтене. Колата спря, проехтя грозна псувня. Секунди по–късно Рико се извъргаля надолу по склона, след което куцукайки се добра до Поли и легна в краката ù. Поли се надигна на лакти. От мястото, на което лежеше, не можеше да види шофьора, нито пък той нея. Храсталаците край пътя бяха твърде гъсти. Онзи явно оглеждаше колата си за щети. Сега беше времето да вика, но просто не можеше да помръдне раздробената си, подута като балон челюст.  Кучето залая бясно, заглушавайки стоновете, които се изплъзваха от устните ù.

  Изведнъж Поли усети как в прасеца ù се впиват остри зъби и както си мислеше, че не може да вика, извика така, все едно я дерат.

  – Хей, човек ли има там долу?

  „Поничке, май този път извади късмет” – каза си наум Поли и потупа по гърба четириногия развъдник на бълхи, в чиито очи се четеше безгранична тъпота, но и още нещо.