РОЖДЕН ДЕН

От няколко дена валеше.

Ситно, студено.

Навън беше прогизнало.

Изгубих представа за времето, пък и не ме интересуваше. Бях потънал в работата си и почти не излизах навън.

Идвах тук, когато трябваше да решавам нещо трудно, което искаше да съм сам и нищо да не ме отвлича. Мястото беше забутано дълбоко в планината, до реката. Използваше се само през лятото. Есен и зиме, май че идвах само аз. Дивотата ме омагьосваше. Тук за дни свършвах работа, която там, в големия град, отвличаше месеци. Тоя ти се обади, оня дойде, там ме извикат, еди къде си трябва да присъствам и времето изчезва.

Компенсирам го с нощите.

Но друго е много по-важно. Бях открил, че когато застана сам с проблема за решаване и се гледаме, очи в очи, работех по друг начин. Започвахме двубой!

Двамата!

Един срещу друг.

Без съдия, без зрители.

Това, което правех, трябваше на мен да ми хареса. Трябваше да ме завладее. Отрязвах всякаква възможност за оправдание. Тук нищо не ми пречеше. Ако можех - правех, ако не можех - просто се прибирах в града. Тия двубои ме привличаха. Ходех като замаян, потънал в хаоса от обеми и цветове. Те се премятаха из главата ми, подреждаха се или се блъскаха хаотично.

Това беше игра. Изнурителна и сладка. Желанието да направиш нещо необичайно, невиждано, хармонично, смислено, което да може след това да се бори вместо теб с времето и да остане в него.

В такива мигове ходех като сомнамбул.

Бях дошъл с много трудна задача. Много години и много се бяха блъскали в нея. Беше кошмар. Течеше поредният конкурс за нея. Предстоеше битка на асове. Дали ще бъда барабар Петко с мъжете или ще ги заставя да се съобразяват с мен, зависеше какво ще направя сега. Не бях го правил за първи път - и печелех, и губех, обикновено по точки. Сега не можех да губя. Не трябваше. Нямаше да се уважавам. Предстоеше битка. Дал бях заявка за ринга и нямаше да позволя да ме бламират по точки.

Излизах за нокаут!

Не аз, на ринга излизаше това, което ще направя. То трябваше да устиска, да победи; затова сега безмилостно, без жалост се биех с него и денем, и нощем. То трябваше да стане моето аз и не какво да е, а онова, което ми се иска да бъда. Искам да проговори, да звънне. Искам, ама то не става лесно.

И отново рунд след рунд.

В някой мигове образът изскачаше в съзнанието ми ясен и чист като кристал. Започвах да пренасям видението на листа и то помътняваше, като че ли се подиграваше с мен.

Мерне се: ей ме нà, дрьж!

Посегна да го хвана и то се изпари. Започнах да обърквам спя ли или съм буден. Инат съм. Щом съзнанието го е родило, трябва да го закова на листа.

Настъпваше вечерта. Нещо много дълго съм се загледал в листа. Дали съм се предал и умората ме е повалила или... май съм го заковал. Да, там е! Видението, годините, опитът е там, на листа.

Излязох и награбих голям наръч дърва.

Запалих огъня. Вътре беше вече полумрак. Светеше само камината. Поиска ми се да се почерпя. Беше се родило нещо, отроче, макар и още на хартия, но то беше мое. То щеше да ме представя пред света и времето. Ако не се заблуждавах, беше мъжко. Зарових из шкафовете, но намерих само някакви остатъци. Да слизам до селото никак не ми се искаше, беше и далече, а и времето беше отвратително. Приклекнах до огъня, зареях поглед в него и потънах в една от друга по-причудливи мисли. Не мислех за проекта, той вече не беше видение, а реалност. Бях свалил товара. Редно беше да се почерпя. Не всеки ден се ражда нещо.

Задрямах. Огънят ме разтопи. Вън някой чукаше на вратата. Няма грешка. Не ми се дочуло, някой идваше. Станах и отворих. Непознат млад мъж, около трийсетина години. Измокрен. В ръката си държеше чанта, пълна и като че ли тежка.

-Добър вечер. Може ли да вляза?

-Влизай!

Остави чантата, отръска се и влезе. Подадох му една суха жилетка. Напълно непознат. Не бях виждал тоя човек. Кола не се чу да бръмчи, от селото беше далеч. С какво ли беше дошъл? Сякаш отгатнал въпроса ми, каза, че дошъл с такси, но го оставил горе на равното. Шофьорът не поемал да слезе по урвата. Пътят беше подкопан. И от там тръгнал пеш. Странно при кого е тръгнал. Тук е по-често затворено. И пусто. Пак като че ли отгатна мислите ми.

- Обикаляхме много. Минахме и по другата река, оттатък. Никъде не светеше. Щях да се връщам, ама като зави колата наобратно, между дърветата видях, че тук свети. Затова дойдох. Може ли да остана? Вече едва ли ще намеря някъде отворено.

- Оставай. Таман имам повод да пийнем по-нещо.

Стана. Отиде и взе чантите. Започна да ги отваря и да вади от тях. Развиваше хартията, отваряше кутии и скоро масата се напълни с всевъзможни деликатеси, питиета. Нещо ме жегна. Кой знае това дали не е някое пиянде, че и още по-лошо. Пак отгатна мислите ми.

- Не се притеснявай. Не съм лош човек. Нямаше къде и при кого да отида. В града нямам никого. В кръчми не ходя. А пък не мога днес да остана сам. Мисля, че ще полудея. В другите дни се залисвам де в работа, де в нещо друго, а днес не става. Ако разрешиш, да отворя? Или да прибера?

Замълчах. Той се подвоуми, постоя прав до масата и бавно започна да отваря. Наля чашите. Беше ми неудобно. Уж аз да черпя, а той затрупа масата.

Отхапвахме по-малко, близвахме от чашите и мълчаливо се взирахме в огъня. Времето си вървеше  наближаваше полунощ. Умората го повали и задряма във фотьойла. Завих го внимателно с едно одеяло, сложих дърва в огъня и потънах в мислите си. Но те нещо се объркват, уж мои, а пък все за гостенина си мисля. Странен човек. Почти не говореше, не се напи, почти не яде, а носеше храна за голяма тайфа. Нещо го гнетеше, беше го смазало. Искаше му се да се изправи, а то го натискаше надолу.

Свърших цигарите и станах да търся по шкафовете. Вратата изскърца и го събуди. Спал е съвсем леко. Така не се спи от умора, а от притеснение.

- Задрямал съм. Извинявай! - стана, наля чашата си, допълни и моята, позабави се и някак стеснително каза:

-Да пийнем. Имам празник. Рожден ден. Искаше ми се с някого да се почерпя. Тръгнах, без да зная накъде. Исках да намеря отворена врата. Някого! Сам съм. Бягат от мен - от страх или от срам. А пък аз си платих за вината. Пуснаха ме. Но отвън е по-страшно от там.

Заговори и чух драма.

Слушах онемял.

Това не беше разказ.

Слушах изповед.

Зазоряваше се.

Бягал като прокуден, отхвърлян отвсякъде. Бягал, бягал, за да стигне до тоя пущинак, да намери отворена врата. Не беше спал. Всичко в него се е тресеше. Едва се е сдържаше да не завие като куче.

Тая вечер се пречупи!

- Много говорих. Отдавна не съм говорил с човек, ама ми стана по-леко. Много ми тежеше това. Никой не искаше да ме чуе.

Слънцето ни огря с чаши.

Празнувахме!

Аз - новороденото си отроче, още непроходило от листа…

Той... се раждаше отново…