А гърците били доволни – тяхната философия тържествувала, завладяла не само поробилия ги Рим, но чрез силата на римската политическа идея, наложена повсеместно, целия останал свят. Това, което не могли да задържат, въпреки гения и амбицията на Великия Александър, Рим им го подарил в своята устременост и непоколебимост да създаде вечен и несъкрушим Нов световен ред. И както винаги става, който оперира с идеите, той побеждава дори тогова, който преди това го е поробил със силата на оръжието... Апостолите са разбирали добре последното, затова и св. ап. Павел няколко десетилетия по-късно ще предупреди: „Нашата борба не е срещу кръв и плът” и първото, което ще се опитат да направят, след краха на Йерусалимската си мисия (съсипването на града от римляните и последвалото радикализиране на ортодоксалните евреи) е да подчинят на новия светоглед именно гърците. Но това е друга „приказка”, която ще преразказваме друг път... Доволни били, в онова време и евреите. Или по-точно онази доминираща в социалния и интелектуален живот на обществото част от тях, наречена садукейска секта, сговорчива и отзивчива към световната власт, проповядваща също pax romana и комуникираща добре с философските идеи на Древна Гърция. Недоволни оставали само фарисеите. Затова и били обичани от хамарейците (простия „народ на земята”) Но техните сили стигали, доколкото да излъчат от средите си някой непоправим бунтар, който да организира кратък убийствен метеж и сетне с „нежелание” да бъде на свой ред убит, разпънат на Римски кръст. А римският кръст, братя и сестри, е и уред за мъчения, но и е също така своеобразен амвон. Амвон, от където се чува най-ясно римската проповед – „Подредили сме своя свят, организирали сме цялата видима Вселена и боговете дори сме подчинили - ние легализираме религиите им. Ти, бунтарино, си неуместен!”

В това време никой не е очаквал Бог да се намеси чрез един почти приказен сюжет. Аз не казвам, че Рождество Христово е приказка в собствения смисъл на тази дума. Казвам просто, че на фона на всичко останало, което циркулирало в умовете и сърцата на Христовите съвременници, тази история звучала именно като приказка. Така и на нас тя звучи. Огледайте се. Вслушайте се. Ето ви я елхата, отрупана с играчки. Ето го този пост, през по-голямата част, на който се яде риба, ето ги и всичко тези радостни празници, които предшестват Рождественския. И днес светът, уморен от себе си, утопиите, войните си, лутанията си, искрено се изненадва и очарова от същата стара приказка.

Да се спрем на садукеите. Какво те имали? Какво те искали? Религиозните им лидери изкусно вплитали идеи от Моисеевия закон в гръцката философия, която постепенно усвоявали и обратното. Открили своята ниша в тази интелектуална среда, но за целта било необходимо да обезопасят еврейската „овчарска религия”. На късноантичната мисъл бил твърде чужд Бога на Израил, Който обикалял по пътищата на Стария свят, облечен като странник или изпращал ангелите Си при Своите приятели, за да ядат и пият на една маса с тях. Ако си мислите, че само Словото на Кръста е „глупост за елините”, не сте прави. Четейки св. Павловата проповед на атинския Ареопаг, ще видим, че гърците се възмущавали и от проповядваното възкресение на мъртвите, възмущавали се въобще от този натурализъм, характерен за библейското откровение – Богът да се разхожда в някаква митологична градина „по време на вечерния ветрец”, ангелите Му да прашат краката си по неугледни пътища и на туй отгоре всички тези невежи прости хора чакали възкресение от мъртвите, възстановяване на изгнилата им вмирисана плът. За философите това бил антропоморфизъм - прехвърляне на човешки качества върху Бога, с цел да бъде някак си представен на примитивно религиозно съзнание, имащи своята роля до определен момент - моментът на възцаряването на тяхната нова, прогресивна идеология. Садукеите пригласяли. За тях това било бъдещето, религията на следващото хилядолетие, имали своята роля дори в новостроящия се неин Всемирен храм.

Тогава се появил Христос, роден в обора, под звуците на ангелски песнопения и започнал да възкресява мъртъвци. Същевременно проповядвал на езика на техните конкуренти – фарисеите. Проповядвал съвсем реалните Старозаветни теофании (Богоявления) настоявал, че на масата при Авраам наистина е имало ангели, че Той даже бил по онова време там, не само твърдял, че ще възкръснат мъртвите, но бил и напълно сигурен, че Сам Той ще възкръсне. И те ужасно Го намразили.

А фарисеите Го обикнали. Макар постепенно, защото хич не се церемонял много-много - наричал ги лицемери, змийски рожби, варосани гробници. Но в проповедите си Спасителя се обръщал именно към тях. Докато на садукеите отвръщал само, когато го предизвиквали. Идвали фарисеите в началото при Него тайно. Пратените пък от тях слуги отказвали да Го арестуват, защото никога не били слушали „човек да говори както този Човек”, след Възкресението Му плода на апостолската проповед сред фарисеите бил изобилен. Техните законоучители като Хилел първи изрекли думите, които и Богочовекът повторил, че „съботата е направена за хората, а не хората за съботата”, развивали и първите наченки на онова велико християнско богословие на личността – взаимното идентифициране между Бога и човека, въз основа на древния псалом – „Аз казах, богове сте вие”. С фарисеите Господ намерил общ език. Защото те се разминавали в начина, по който Божието Царство, утвърдено чрез Неговия закон, ще дойде, но не и в крайната цел – „Да дойде Царството Ти, да бъде волята Ти, да се свети името Ти, както на небето, тъй и на земята” (из молитвата Отче наш).

... Минали са повече от две хиляди години след Неговото раждане. Но вместо спомените да избледнеят, превръщайки се в легенди, потъмнявайки, както потъмнява всяка красива приказка, поради факта, че все по-малко стават ония, които я разказват и персонажите в нея се сливат постепенно с персонажи от други, различни приказки, а сюжетната линия се размива, тъй щото един ден образите и похватите й да представляват интерес единствено за етнографите, с тази приказка се случва обратното. Все нови и нови разказвачи, при това почти всички достатъчно даровити, я преразказват, стремейки се да се завърнат в автентичността на събитията и първообразите, треперейки да не би да добавят от себе си нещо излишно или разминаващо се с духа на случилото се. Това е една приказка, единствена по рода си, която е така хубава, че не може да бъде измислена. Сред безчовечните божества и идеологии на Древния свят, богове, богини и богчета, които първоначално са били сприхави и човекомразци и сетне „еволюират”, за да станат далечни и безпристрастни, но не по-малко безчовечни (ето това е прехваления нравствен монотеизъм на късния Рим) се ражда Бог, Който отказва да бъде безпристрастен, Бог, Който идва да потърси и отново да стопли със Своето дихание за живот тия, които продължават да се чувстват неуместни в това ледено безчовечно статукво, в което на всичкото отгоре всеки наместен ги уверява, че няма причина да се чувстват по тоя начин и ако е така, то се дължи единствено на тяхната странна изпорченост, на това, че упорито и вироглаво отказват да се наместят.

Човеците неуморно наместват и подреждат своя свят. И почти успяват. Косъм ги дели от тържеството, когато Господ, неочаквано за всички тях, се намесва, за да го размести. Затова можем да сравним Православието с онзи хаос, в който първичната материя очаква своя Творец. То не е хаос, в смисъла на деструкцията и разрушението, то е хаоса на очакването, вслушването за Оня властен глас, който ще нареди „Да бъде светлина” и ще „раздели вода от вода, за да се образува твърдта”.

Иисус намерил място първо в обора, за да влезе сред тварите като такъв, който не се гнуси от тях, в съзвучие с първоначалната заповед на Твореца към Адам да им е съпричастен (направен от същата материя) но и да ги владее, бидейки същевременно съвършен Негов образ, чрез любов и грижа. А сетне на кръста, сред поднебесната, за да свърже небето и земята, възправяйки се доброволно там, където дотогава са господствали човешките мечти и въображение, човешката амбиция да се живее без Бога, която създава именно идолите и овластява бесовете. Небесата са Божие обиталище, предвечно. Земята е подножие за нозете Му – чрез Синайското законодателство. Но онази сфера от човешката духовност, така наречената поднебесна, е била царството на бесовете. Христос, чрез Въплъщението Си, изцелил тези две места, защото той е изцелил и осветил всичко, до което се е докоснал, което Е приел. Земята, въвеждайки между човеците „добрата воля”, а не само Закона „със заповедите и постановленията”. Поднебесната, правейки от Самия Себе Си „стълба, по която ангелите слизат и възлизат”. Помазанието, което получил от Своя Небесен Отец да бъде Спасител и Цар, Му било напълно достатъчно и при все, че често споделял с болка: „Лисиците имат своите леговища и птиците своите гнезда, а Синът Човешки няма къде глава да подслони”, това нито за миг не Го разколебавало да следва Предначертанието. Защото човекът може да бъде щастлив само тогава, когато следва, което чувства, че е правилно, пък имайки и уверението, че Бог гледа на нещата по същия начин, може да бъде направо блажен.

От кого Господ бил помазан за Господ? За Свещеник, за Цар и пророк?? От никого. Мъдреците от далечни земи дошли да Му се поклонят като на цар, да му поднесат своите дарове. Те дошли при Такъв, който вече Е цар, за да се докоснат до Него, да получат благоволението Му, а не нещо да дадат и прибавят.

Какво е било родословието Му? Особено. Евангелистите Лука и Матей убедено твърдят, че е Син Давидов, но проследяват рода през св. Йосиф, за когото преди това са дали ясно да се разбере, че не Му е плътски баща, а пастрок. Разбира се, Преданието казва, че Богородица е била също от Давидовия царствен род, но евангелистите предпочели да ни оставят в това недоумение, без да го изясняват.

Помазан бил от Невидимия. Роден чрез Дух Свети – „и родът Му кой ще обясни” (Послание до Евреите). Защото така и само така се утвърждава онова чудно Аз Съм, което Господ непрестанно проповядвал. Правото да бъдеш, гарантирано ти от Самия Бог, основано върху необяснимото и неизтощимо Божие битие.

Това празнуваме на Рождество.

Тайната на битието.

Чудото на Боговъплъщението.

И победата Христова над света.