Стефан обичаше да се разхожда привечер. Когато не бе на работа и сутрин. Минаваше през парка. След това се отбиваше в едно от кафенетата в центъра на града. Там се познаваха и рядко влизаха нови клиенти. Топъл летен ден. Нямаше хора по улиците. Слънцето грееше и всеки търсеше прохлада там, където имаше сянка или помещение с климатик. Следобед. Малко преди вечерта да скрие слънчевите лъчи. Стефан влезе в кафенето. Усмихна се. Поздрави седналите вътре хора и се настани до обичайната за него маса. Донесоха му питие. Стефан отпи. Погледна навън през прозореца и каза:
- Какъв хубав ден! Слънце. Лято. Радост.
От съседната маса гопогледна Станчо. Възрастен мъж. Той си взе кафето и се премести до Стефан. Погледна го изпитателно и каза:
- Не те питах дали може да седна до теб. Но щом се радваш по детински на всичко, което те заобикаля си помислих, че няма да имаш против.
- Разбира се! - отговори Стефан. - Тази маса да не е моя! Сядай!
Станчо се обърна към сервитьорката и каза:
- Неговото го хвани на моята сметка!
Стефан се усмихна. Погледна към луничките по тавана в кафенето и каза:
- Виж как светят. Никой не им обръща внимание. Но пък дават светлина. Може би хората приемат тези лампички като даденост. Като нещо, което някой е длъжен да им осигури.
- А бе, ти хубаво говориш! - каза Станчо. - Ама искам да те питам нещо. Все си усмихнат. Няма ли кой да те ядоса? Няма ли нещо, което да не ти е наред и да го мислиш? Да наведеш и ти глава.
- Че какво да ми е, бай Станчо? Лято е. Слънчево. Здрав съм. Уважават ме хората. Гледам от красивата страна на нещата. Романтика.
- Каква романтика! Хората лъжат на всяка крачка. Използват те. Не виждаш ли, че те смятат за глупак. За наивник. Работиш им за мижави пари. Хвалят те. Защото си евтин работник. И знаят, че като ти кажат две мили думи и ти ще работиш още повече. И жените те лъжат. Ама, хайде. да не приказвам.
Стефан пое дълбоко въздух. Издиша. Усмихна се и каза:
- Аз знам, че ме лъжат. Всички. Но ми е много по-добре да живея така. Вярвам им. Това е романтиката. Да влезеш в лъжата на хората и да се чувстваш добре. Казали са ти, че те обичат. Вярваш. Мечтаеш. А, че тя е влюбена в друг, не си го и помисляш даже. Лъжата е красива. Осмисля дните ти. Мислиш за жената като за любима. Лъжат те на работа. Ти си казваш, че имаш за хляб. Имаш за едно и друго. Е, малко и заеми има, но кой пък няма. Но се чувстваш добре, защото шефът ти казва мили думи. Един вид те цени. Казват ти, че изглеждаш добре, макар и да знаеш, че не си си купувал дрехи от години. Вярваш. И така си щастлив. Ти, бай Станчо ми каза истината. А тя реже, братче. Реже и не можеш да стоиш от болка. Това е реалния свят. За теб съм сигурен, че ще ми кажеш да си оправя зъбите. А другите ще пренебрегнат това и ще се усмихват и ще казват, че не това е важно. Светът на романтика е такъв. Заобиколен от лъжа. И само така може да оцелее. Чувствителен до болка. Наивен до глупост. Не мисли, че не ги разбирам тези неща. Просто съм си такъв. Например, на кафе. Срещат се жена и мъж. Мили думи. А кафето е черно.
- Прав си, Стефчо! - отговори Станчо. - Аз романтик няма да стана, защото вече съм стар. Но е хубаво човек да е като теб. Със свой си свят. Нищо, че го лъжат.
Двамата мъже се засмяха. Питиетата им се докоснаха. От два различни свята. На реалното и на романтиката.

Явор Перфанов
21.07.2023 г.
Г. Оряховица