Роска
Роска и сега е много красива. Макар вече да е госпожа Венкова, за познатите ѝ от едно време тя си остава същото прекрасно и ведро девойче. Родителите ѝ бяха емигранти от Вардарска Македония и живееха бедно, но винаги успяваха да осигурят минималното за самочувствието на едно момиче. Носеше се спретнато и всеки път гледаше да облича по нещо ново и модерно. Характерът ѝ, нейната вътрешна дреха, я правеше приятен събеседник за околните и тя нямаше зложелатели. Затова пък веселите случки изпълваха живота ѝ, а тя не ги криеше и с нея беше винаги весело.
Модата се мени и развива. Новите технологии придават причудливи ефекти на дамския тоалет. Понякога са неудобни и странни, но положените усилия често водят до неочаквани резултати. Когато излязоха копчетата „Тик-так”, донесоха удобство и хиляди вариации в облеклото. Ризи, якета, панталони – едно движение заместваше разните вързалки, ципове и закопчалки. Лесно и бързо!
Роска се беше сдобила с една такава пола от дънков плат и много ѝ се радваше. Но я облече само един-единствен път и повече не повтори. Когато тръгна да я разходи до центъра, времето беше хубаво и по улиците бяха наизлезли хора, които вървяха по своите си задачи, но не пропускаха да отбележат минаването на нещо младо и хубаво покрай тях. Младото и хубавото пък се радваше на дадената му положителна оценка и не бързаше да се връща вкъщи.
Когато това все пак започна да се случва, трамваят и нейната спирка бяха препълнени. Едни слизаха, други се качваха. Типична столична бъркотия. Роска се запримъква към изхода. Достигна вратата и понечи да слезе. Когато прекрачи последното стъпало, се чу звук: „Трак-трак-трак” и приятен хлад обля скриваната досега долна част на тялото ѝ. Роска направи още две-три крачки по паважа и се обърна, последвана от десетки възхитени погледи. Новата пола беше останала в трамвая и гузно мълчеше като неволен причинител на ситуацията. Роска се опита да си я вземе, но не успя, тъй като тежък мъжки чепик беше стъпил здраво върху доскорошната ѝ гордост. По-наблюдателните усетиха как собственикът на чепика се опитва да помогне, но изпращаните от мозъка му импулси не стигаха до съответния крайник, а само до капилярите на лицето му, което почервеня като немски турист на българско черноморие.
Роска утрои усилията си. В този момент тя беше единственото същество наблизо, което се движеше, като изключим, разбира се, очите на околните, които ставаха все по-широки и усмихнати. По някое време чепикът отпусна алчната си захапка. Роска омота около себе си малкото парче плат. Едва сега разбра колко трудно могат да се закопчават копчета „Тик-так”. Успя някак да щракне второ ляво с трето дясно и затърча да се скрие зад ъгъла.
Трамваят продължи по пътя си, а също и хората, за които денят беше станал малко по-откровен.
21.03.2014
© Динко Todos los derechos reservados