Тя беше една малка зелена пъпчица и живееше в малка розова градинка. Всеки ден разказваше на другите пъпчици за всичко, което виждаше или усещаше около себе си. За това как всяко утро първият слънчев лъч я погалва леко. Как чува песента на славеите и чуруликането на врабчетата, как вижда лястовичките и тяхното стрелкане във въздуха. Как усеща гальовното люлеене в невидимата люлка на вятъра.
Другите пъпчици я слушаха – някои с интерес, други – с любопитство, а трети – с лека досада. Пъпчицата усещаше тази досада, но не спираше да разказва, защото за нея това беше вълшебство. Всичко, което виждаше, чуваше и усещаше беше малко чудо - полетът на пъстрите пеперуди, жуженето на пчелите, бръмченето на бръмбарите и дори почти недоловимият звук от растенето на тревичките. И тя искаше да сподели всички тези чудеса със сестрите си, за да се радват и те. А те се чудеха – как може една пъпчица, която не се различава по нищо от тях да вижда неща, които са толкова естествени, неща, които те дори не забелязваха и за които не мислеха.
- Как така виждаш всичко това, как успяваш да обръщаш внимание на тези дреболии? – често я питаха те.
- Не знам – отговаряше тя с нежния си глас – просто усещам, че искам да ви говоря за това.
И докато пъпчицата разказваше, леко и неусетно сестрите ѝ порастваха, ставаха все по – големи и по – големи. Зелените им обвивки започнаха да се пропукват и от тях се показаха цветни листенца. Едни бяха жълти, други – червени, а трети – розови. Само тя все още си оставаше неразпукната зелена пъпчица, макар и малко по – едра.
- Спри да ни разказваш небивалици – казваха пъпките с червените листенца – По- добре пий повече сокове от земята, за да се разпукнеш като нас. Виж колко са красиви червените ни листчета!
- Сигурно това, че насочваш вниманието си към всичко наоколо е причината още да не си се разпукнала – казваха с ефирен глас жълтите пъпки.
- Мисли за себе си, всичко друго се случва от само себе си и не се нуждае от твоите мисли – съветваха я розовите ѝ сестри.
- Но аз не мога иначе – отвръщаше им пъпчицата – Дори ако трябва да не се разпукна, аз пак ще продължа да се радвам на всяко малко чудо. Защото така усещам, че съм жива.
Постепенно пъпките спряха да се интересуват от странната си посестрима и не се вслушваха в думите ѝ. Те насочиха вниманието си към себе си. Разцъфнаха и градинката се се обагри в жълто, розово и червено, а въздухът се изпълни със сладко ухание.
Зелената пъпчица също растеше, но зелената ѝ дрешка не се разпукваше.
Разцъфналите рози вече не ѝ обръщаха внимание, мислеха за своята красота и само от време на време се сещаха за нея със съжаление или присмех.
Дните минаваха и лека – полека ароматът на розите отслабваше, листенцата им избледняваха и красотата им намаляваше.
И когато първите им листенца започнаха да капят, те с изненада видяха, че зелената обвивка на тяхната сестра се е разпукнала и от нея се подават цветни листчета. Само че цветът им се различаваше от техния – те не бяха нито жълти, нито червени, нито розови. Розите се зачудиха, но бързо забравиха за това, защото мислеха как да спрат окапването на техните цветни листенца и да запазят красотата си.
Минаха още няколко дни и почти прецъфтелите рози с изненада видяха, че странната им сестра се е превърнала в разкошна роза с наситено оранжев цвят.
- Но как успя да направиш това чудо? -С вече отслабнал цветен глас я попитаха те.
- Не знам – отговори със звънливо оранжевия си глас розата – Може би успях да сътворя чудо, защото умеех да виждам всички малки чудеса.
Новоразцъфтялата роза затвори очи и се отдаде на усещанията от нежното погалване на топлите слънчеви лъчи и лекия полъх на ветреца като им се наслаждаваше с всяко свое оранжево листче. Цветът ѝ ставаше все по – наситен и тя огряваше малката градинка като малко оранжево слънце.