Вървя си по улицата... Банално. Сръбнал съм си малко... Банално. Всичко си е същото... Отново банално. Очаквам нещо да се случи... Още по-банално. Земята се отваря и ме поглъща. Хъм! Е, случва се и това. Обикновено след няколко стограмки се приближавам по-често към нея, долу. Но сега... дяволска работа. Земята се движи нанякъде и е пълна с хора. Ама не че се върти около слънцето и че населението й е човешко. Бутат се разни в мен. Сумтят. Ругаят. Миришат на пот, на застояло, на шест и половина след края на работния ден, на нещо си и малко след края на живота. Ясно е, че съм умрял и ме карат към преизподнята. Е, пак стана банално. Смърт и скука, скука и смърт. И изведнъж насреща ми нещо розово. Хили ми се... Лицето на Венци Облака. Сега разбирам откъде идва изразът - "розово бъдеще". Съзирам го в очите му. - Братол - казва той, - да пием по едно. Не чака да му отговоря. Изплъзваме се от тъпканицата на следващата спирка и купуваме една бутилка гроздова от магазията на Сашо. Знаем, че земята пак ще ни погълне в крайна сметка. Няма къде да избягаме. Спокойни сме и не бързаме за никъде. Отваряме пиячката на пейката в градинката и пием. Банално... Банално, но сгрява душата и в нея се разлива едно такова приятно усещане... Едно такова... Банално розово настояще!
Драга Рима (Ани), днес при толкова много умни, интлелелелегентни и забавни хора оригинално е да си банален. Това те прави различен и те издига в очите (не на яйца) на хората.
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.