Дом. Къща, в която е спокойно. На пръв поглед всичко си е на мястото. Ирина живееше заедно със съпруга си Васил. А в една от стаите се радваше на старините си баща й. Тих и коротък мъж, който се опитваше да не бъде в тежест на младите. Стоеше си пред телевизора. От време на време ставаше. Отиваше до тоалетна. Все още можеше да се обслужва сам. Понякога си готвеше. Беше табиетлия. Гледаше рецепти останали от отишлата си преди години съпруга. Най-добре се чувстваше, когато имаше тишина. Потъваше в спомени. Понякога плачеше. Но разсъждаваше трезво и знаеше, че няма как да се върнат годините, в които бе щастлив. Чувстваше се спокоен, защото знаеше, че е изпълнил своя дълг. Създал, отгледал и изучил две деца. Без те да усетят лишения от едно или друго. Само той си знаеше какво му бе коствало това. Цена, която се плаща цял живот. Той усещаше, че бездействието му дразни младите, които работеха и се прибираха вечер. Намираше си работа в градината по хладното. Да го видят, че се грижи колкото са му силите. Понякога се разминаваха без да си кажат и дума. Между стените се усещаше напрежение. И тогава дядо Борис се прибираше в стаята си. Никой не знаеше какво правеше там. Почукваха на вратата. Питаха го дали е добре. Той казваше, че е. И толкова. Бе топъл летен ден. Ирина се прибра от работа. Васил й бе казал, че му се е прияло пържен патладжан. Тя искаше да го зарадва. Макар и топло, тя започна да го пържи. Понеже ставаше бавно, Ирина реши между другото и да поизчисти. Влизаше от стая в стая. Изми подовете. Излезе на терасата да подиша чист въздух. Върна се в кухнята. Там видя баща си, който си опитваше от готовия пържен патладжан. Младата жена не се стърпя и каза:
- Как може да буташ в купата? Толкова ли си гладен? С тези мръсни ръце, а ние после ще ядем!
- Аз само едно! - отговори бащата. - не съм докосвал другите.
- Не ме интересува. Писна ми вече. Хрантутници отвсякъде. Знаеш ли колко съм изморена? Сега ще си дойде и Васко. И той ще е капнал. А ти поцял ден си стоиш и бъркаш в купата. И то с мръсните си ръце.
Борис наведе глава и каза:
- Не съм гладен. Опитах си и ми стига. Вечеряйте.
Старецът се прибра в стаята си. Погледна ръцете си. Всяка една бразда по дланите му бе изработен ден. Умората бе направила улеи, по които да минава потта. Очите му се напълниха със сълзи. Пое си дълбоко въздух. Издиша. Отиде до вратата. Увери се, че е затворена и си каза:
- Не са ми мръсни ръцете. Това, че съм стар не значи, че не се мия. А точно с тези напукани ръце съм ги отгледал. И Ирина, а и брат й. И какво толкова направих, че съм си опитал от патладжана? Затова ли се борих докато бях силен? Не им се сърдя. Млади са. Дано само да не им тежа. И аз имам грах към моята майка. Все бързах. Все нямах време за нея. Дори в края на живота й. И тя си замина. Осъзнах се, но вече нямаше смисъл. Знам, че дъщеря ми не го казва, за да ме обиди, но ми е болно. Как да съм им в помощ? Не знам.
Ирина почука на вратата на баща си:
- Татко, вечерята е готова! - каза тя.
- Не съм гладен! - отговори Борис. - Хапвайте!
Ръце, които са отглеждали и грижили за някого, никога не са мръсни.

Явор Перфанов
05.07.2023 г.
Г. Оряховица