Намери я, докато му рови из нещата -  изцапана ръкавица на дъното на скрина. Нищо особено – черна, с подплата . Като ръкавица за шофиране.

Ръкавица като ръкавица, а вътре в нея  се надига един неясен страх. Прилича ù на някакво непознато животно. На част от нещо невидимо в своята цялост. Стряска се и затваря чекмеджето. Никога не бърка в това чекмедже.  Какво я прихвана? Любопитството я гризе.  Откъде се взе? Сега няма да може да заспи през цялата нощ, ще мисли само за нея.  Черна ръкавица, без пръсти.  Затваря бързо чекмеджето.

Страхува се от ръкавицата. Така и не разбира как я привлича като магнит.

Мисли, че може да я сграбчи. В нея се надигна някаква непозната вълна. Изпитва едновременно непреодолимо желание и раздразнение. Желание да разбере, раздразнение, че не може… В какво превръща смотаната си вечер? Вместо да си пусне скапания телевизор. Не че нещо я интересува, но поне да се сменя светлината в стаята. Тя и без това го включва без звук, никой да не чуе, че се е прибрала. Крие се от съседите. Държи пердетата спуснати. Под тях има щори, които също са спуснати. Заредила е  хладилника с мляко и… водка.   Остава и само една  бутилка. За този  месец отслабна много.

Но това не е важно. Важно е, че той не ù се обажда нито на единия, нито на другия телефон. Пълно мълчание.

Иска да крещи, но няма никакви сили. Алкохолът почва да я отпуска .

Сега ще отиде до скрина, ще го отвори и ще надникне само. Там е. Онази, ужасната ръкавица е там. Лежи сама на дъното, като ръка на сакат човек! На сакат човек?! Господи! Тук има нещо. Сакат ли каза? Нищо не е казала, няма на кого да каже.

Не го е виждала от три месеца. Замина една сутрин, небрежно спомена, че отива да работи на базата на някакъв чорбаджия и от тогава само кликваше  през два-три дни. Забрани  тя да го търси. Вперва очи в мобилния като хипнотизирана. Да ще да забръмчи или само да светне екранът…Той спомена, че базата е в планината, но… не уточни в коя. И друг път е заминавал... Свикнала е, но този път замълча за дълго и не я потърси.

А ръкавицата… не е негова. Знае, по размера. Има по-големи ръце. Някой със сигурност е бил тук, когато нея я е нямало. Завари абсолютна бъркотия като се върна оня ден. Сякаш  беше разреждано месеци наред.

Всъщност я нямаше само осем часа. Каза му истината, макар че я беше страх. Предупреди, че ще отскочи до един опериран приятел, трябваше някой да го наглежда. И той откачи. Попита откога болногледачките са се свършили. Направо побесня. Никога не е бил толкова ядосан. Хвана първото му попаднало нещо пред очите и го запокити. Беше старата жълта нащърбена ваза. После блъсна леглото в стената, изкърти голямо парче мазилка. Не му стигна.  Сграбчи стола и го тресна в касата на вратата, измъкна единия крак, метна го и него и той безпрепятствено мина през стъклото на другата врата. Извади едно от стърчащите стъкла и го стисна в ръката си. Потече кръв. Лицето му не се промени. И изведнъж… утихна, като че нея я нямаше в стаята. Погледна с нищо не виждащи очи. Завъртя се на пета и рухна на земята. Тя не разбираше какво става. До мозъка ù стигаше само кръвта.  Потъваше в някакво безвремие. Всичко се превърна в един разтеглен кадър. Ушите ù бучаха, сякаш нейната кръв лъщеше на пода. Нейната кръв. Не беше ли  и той нейна кръв и плът? Стисна го с всичка сила за мишницата. Сети се така да спре притока към порязаните пръсти. Легна до него. Колко го е притискала не помни. По едно време той отвори очи. Като я видя омазана в кръвта му, отвори широко уста и отново припадна. Стана ù студено. Зъбите ù почнаха да се удрят от само себе си. Не можеше да се владее. Цялата се тресеше и краката не искаха да я слушат. Нито можеше да стане, нито да го пусне. Мина цяла вечност. Почна трескаво да говори. Да нарежда под тракането на кастанетите. Да му се моли, заеквайки,  да отвори очи. Само да я погледне. Само да се събуди. С лявата ръка почна да го удря по лицето. От сто години не му беше посягала. Изненада се, че не я боли и се сети, че не си усеща тялото. Продължава да пелтечи, но той изобщо не помръдва… По едно време клепачите му потрепват и в края на миглите му проблясва влага. Зениците му, широки и не виждащи, изплуват нагоре. Със свободната ръка тя го подпира откъм гърба, но не може да го вдигне. Той изглежда знае какво се е случило… Бавно изпълзяват към стената и той се набира с гръб. Тя го следва бавно. Подпират се в цял ръст. Не смее да го пусне, за да не рухне и да не рукне пак. Опита се да се добере до телефона, за да извика бърза помощ, но той не ù позволява. Кара я да бръкне в джоба на ризата му и да извади кутията с цигарите. Тя се ядосва. Но го прави. Пали и му тика една в устата… За първи път от дълго време насам ù се припушва... Пишка ù се… а не бива да ходи до тоалетната, не трябва…  

Сега не може да се сети какво става после? Защото отдавна замина, където замина… а в джоба на ризата му намери… презерватив. С нея никога не използва… крещи… крещи му. Той я сграбчва за гърлото и я блъска в шкафа, а   кръвта му вече е  навсякъде… о, Боже, възможно ли е… точно това да се е случило?

  Сега  няма кръв, но е седнала на плочките и много ù е студено, тресе я… Освен това нещо не е на фокус. Телевизорът, въобще,  работи ли... откъде тогава  този звън? Защо не може да стигне до телефона?…Лошо ù е… Студено… С последни сили долазва до чекмеджето. Изважда ръкавицата. Мирише ù на него. Притиска я с две ръце към тежкото си сърце. Сега вече ще се стопли…

Намериха жената усмихната…