Не помня кога точно приютих Немезида в сърцето си, но до последния момент на пребиваването й там, нейните настроения превръщаха дните ми в лудост, а нощите – в кошмар. Така или иначе, вече бях отворила врата за нея и тя се наслаждаваше на своите игри до насита. Може би всяка мъртва богиня очаква новия си храм, за да се съживи и да поднови заниманията си.
Везните на Немезида бяха повредени и тя искаше от мен да извършвам досадните измервания, без въобще да я е грижа, че аз меря „на око” и творя, а не се използвам „мерки и теглилки”. Освен това, как ли бих могла да меря точно, след като не знаех кое е добро и кое е зло? Бях наясно с това не само от размислите на Вантала, но и опитът ме беше научил.
Когато й споделих тези свои притеснения, тя се изсмя и ми подаде юздичката. Каза, че докато я държа, ще мога да намеквам за необходимостта другите да контролират поведението си и така „ще изляза суха от водата”. Звучеше добре, но би било приложимо, само ако бях богиня. Нали можете да си предст ...