Събуждам се и мисълта за теб толкова яростно се вплита в в съзнанието ми. ,, Кога бях жив за последно? '' - питах се. Не помня, май не беше вчера. Заключен в безвремието, никога не съм искал по- силно да се съживя за теб. Чувствам го почти като умиране - ден след ден, нощ след нощ. Проникваш в съзнанието, сякаш е отворена врата, стигайки до живеца ми, където духът ми спи там някъде на студено. И после си тръгваш - без глас и без душа. Изгубен в себе си, се боря за шанса да ме лъжеш отново. Да те обичам завинаги не може да е грешно, нали?
Поглеждам отражението си в огледалото. Хлътналите очи, преизпълнени с тревога, тъжната усмивка от безсилие... Сърцето ми биеше в гърлото. Защо причинявам всичко това на себе си? В мен се надига порив да викам, да чупя, да псувам. Удрям огледалото и малки парченца стъкло се забиват в ръката ми. Не усещам болка, защото боли по- дълбоко в мен. Тръгвам, сякаш знам къде - заключвам входната врата и оставям цялата болка и тишина зад нея.
Скитам се из улиците ...