Ден като всички останали (с нищо по - различен, но и никога еднакъв).
Началото на деня беше обещаващо.
Небето беше ясно, слънцето грееше силно и създаваше усещането, че нещо наистина хубаво, и запомнящо се предстои.
Температурите бяха положителни, както навън, така и в душата.
Лъчите се заиграваха с косите, отразяваха се в очите, докосваха устните. Сякаш беше безкрайно лято, оставящо още по - безкрайно-запомнящи се спомени.
Лято, което те караше да искаш още; да чакаш и тръпнеш за повече; да жадуваш, и копнееш да не свършва или поне още малко да продължи.
Понеделник - с нищо по-особен, но и толкова различен.
Ден, чиято забързаност ме караше да осъзная колко много влюбена съм, всъщност.
В небето, облаците, слънцето, земята, тревата, дърветата.
В залеза и изгрева, и начина, по който целуваха морето.
В златистите отражения по повърхността му, която беше ту спокойна, ту бурна.
Точно каквато си и ти. ...