25.

На връщане забелязаха отдалеч голяма маймуна. Но тя се скри бързо в туфа храсти и те не се занимаваха с нея повече. Стигаше им временния стрес днес. Пък и хората бързо свикваха с напрежението – не търсеха екшън за разреждане и забавление, но и не бягаха от риска. Просто знаеха, че животът е живот, докато си напрегнат. После идва смъртта...

Йоан искаше да се доближи до Ейа, да поприказват, да разбере нещо повече за нея...

Но, разбира се, в този свят време и място за ухажване нямаше. Всеки знаеше къде трябва да е, в коя посока да наблюдава, кой сектор да защитава... И да напусне зоната си – означаваше огромна опасност за всички, възможност за погибел...

И, все пак, Йоан от време на време хвърляше бърз поглед към колоната, където трета поред се движеше младата жена. Разбира се, това бяха бързи погледи, но наблюдателният Хит се подсмихна тънко по едно време. Естествено, и той не коментира – в походни условия няма време за празни приказки. Дори звуците бяха ограничени шъткания, изсъсквания, леки подсвирквания...

Прибираха се с добри резултати. Учените твърдяха, че са намерили поне десетина оригинални картини – при това едната изключително стара и ценна, бяха понесли две статуетки от Древния Изток, в кожена торбичка прибраха немалко монети, а на гърба на единия имаше малък денк с книги – две от тях бяха отпечатани, по всяка вероятност, от самия Гутенберг...

После Йоан разбра, че невинаги резултатите са толкова добри. Случвало се е да намерят само копия, репродукции, модерна литература... Но Елвик държеше всичко по-ценно да се прибере. Защото никой не знаеше докога ще се трупа колекцията. И какво ще е нужно тогава, когато новите хора започнат да възстановяват своя стар свят...

Йоан видя Големия склад. Беше на предпоследния етаж – над сами жилищата. Цялото пространство беше разделено на зали. Много зали...

В едните бяха рафтовете с книги – по епохи, по държави и езици...

В другите съхраняваха и работеха върху скулптурите и картините – описание, консервация, разпределение. Да, колкото и чудно да му беше – хората се бяха погрижили да намерят и използваха активно бои, химикали, лакове... Разбираха, че не само трупането на богатствата е важно, но и запазването им за Мига... Мигът на Пресътворението...

Там и успя да поприказва с Ейа. Препоръча се да й помага за картотекирането на книгите. Хит с усмивка се съгласи и Йоан влезе в залата. Горе-долу колкото грамаден киносалон. Цели колони стелажи, високи до тавана – а това бяха поне пет метра, със стълбички на колелца наоколо, с маси за обработка на книгите...

- Бързо стреляте – каза Ейа, поемайки поредната книга...

- Не аз създадох тази епоха – оправда се Йоан, после разбра, че това е нещо като похвала.

- Навън се оцелява трудно. Убивай – иначе ще те убият... Законът на Дарвин – можещите оцеляват, слабите стават на храна...

Ейа кимна.

- Не бива да се мисли – каза тя неочаквано сериозно – Брат ми, мъжът ми... Брат ми беше археолог, съпругът ми лекар. Не можеха да убиват. Просто виждаха не враг, не убиец, а живо същество. И  ето...

Йоан прие разказа й спокойно. Колко такива беше изслушал, колко беше видял и сам преживял...

Продължиха работата, подмятайки си къси реплики. Само по едно време Ейа се поотпусна и му разказа, че е била певица. Професия, за която в новия свят нямаше никакви шансове. Затова станала част от учените. Обичала книгите, четенето, дори се опитвала да пише... Нищо особено – всеки нормален човек е писал. Най-вече стихове, но и приказки, разказчета, че дори романи...

Йоан премълча. Не обичаше чужди излияния, затова поезия не отваряше. Предпочиташе човешкия свят, видян през очите на философа, на психолога. Поради което купуваше и четеше само повести и романи – да има време да проследи развитието на личността, взаимоотношенията й със света, с останалите...

Да, де – беше писал стихове. Като ученик... То пък кой не е писал тогава... Ако едно дете стои тихо и кротко цял час – трябва да се заведе на лекар. Ако детето не е разказвало свои приказки, не е пяло свои песнички, не е рецитирало свои стихове – трябва да го прегледа психиатър...

А стане ли пубер и не пише любовна поезия – този човек няма да е човек. Да, ще има човекоподобен вид, но отвътре ще е животно. Хранещо се, размножаващо се, но...

Но не умеещо да види света...

И ще обявява за идиоти поетите, както и нормалните хора, можещи да приемат от един залез много повече, отколкото кратката информация „става тъмно”. А после този човекоподобен ще дресира и потомството си така...

Обаче, Йоан не го каза...

Просто разменяше реплики с Ейа – понякога банални, понякога умни, понякога интимни, понякога само заради контакта...

Накрая тя каза:

- Е, достатъчно за днес. Отивам да се измия. Ще се видим в трапезарията, след половин час, нали?

26.  

Тази вечер храната се състоеше от някаква супичка – по-скоро крем-супа, парченца месо, хляб и дори парче риба. Рибата се дължеше на Йоан, който без да иска разрешение, се измъкна от базата и се върна в имението с езерото. Охраната го видя, но нали излизаше – никой не го спря. Е, после се наложи да изслуша малко словесно от Елвик – че са едно цяло, че има ред, че не може така анархистично...

Но никой, разбира се, не отказа рибата...

Само едно нещо го обезпокои в имението.

Труповете на маймуните ги нямаше. Следите си бяха навред, кървавите петна бавно засъхваха, гилзите бяха пръснати по пода... Мъртвите маймуни отсъстваха...

Което беше показателно. Значи някой е бил след битката тук. И не сам. И според някакъв ритуал е прибрал убитите. Или е прикривал следи.

Защо?

Ейа взе поднос от големия шублер и седна до него на масата. Никой не им обръщаше внимание – хората идваха и си отиваха, разговорите се водеха тихо, погледите бързо се мятаха насам-натам, но по навик... Самоохраната беше първото задължение на човека – ако иска да има и други...

И те разговаряха тихичко – за нищо особено. Денят, задачите за утре, интересни открития в докараните находки...

Нито дума за миналото...

Нямаше и защо... Бяха минали не девет или 40 дни помен за мъртвите – времето беше се разляло като огромно, поглъщащо всичко наоколо си, блато. И в него потънаха и потъваха спомените, близките, сам човекът...

Имаше само мигът. Сегашният.

Утре... Утрето беше фикция...

Ако дойде...

Безсмислено беше да се концентрира човек върху планове и намерения. Елвик беше един от малкото оптимисти. Той цял час разказва на Йоан как вижда бъдещия минал свят. Идеализирано минало и розово бъдеще...

В което явно нямаше място за маймуни, големи котки, канибали, свободни банди...

Хуманист, оптимист, романтик... Елвик беше осъдил негласно на смърт всичко, което пречеше на виденията му. Изобщо не приемаше законите на природата за ролята на хищниците. 

- Добре – каза му Йоан – но кой ще е санитарят на природата? Кой ще убива слабите и болните? Кой ще подтиква бавно и неумолимо земните същества да се развиват? Кой ще е камшикът зад интелекта? Морковът го знаем – желанието да станем съвършени. Е, няма да стане, но... А кой ще стряска и плаши с деградация?

- И какво стана, когато имаше страх? – попита Елвик – Човечеството ще стане съвестно, ще мисли, ще планира... За себе си... Всичко научено и създадено е за хората, нали?

Йоан се разсмя.

- За хората е прекрасният дворец, издигнат сред великолепен парк. Но хората не искат гледката или чистия въздух – искат да владеят всичко това. Да наредят какви беседки да се издигнат, какви алеи да се прокарат, кой да влиза и кой да не може да посещава парка...

Елвик се понамръщи, но Йоан продължи:

- Говориш за съзнание, говориш за съвест, говориш за хуманизъм... Основата на всичко това е самооценката. Кой какъв е и защо такъв е. Аз не познавам човек, който да не  смята, че заслужава повече. Много повече от това, което му определят природата и обществото. Именно такива хора тласкат промените – с амбиция за себе си, те дават възможност на другите, на разбиращите значението си, да заемат своето място. Слабите са не скромните, слабите са надценяващите се. Защото не са реалисти... Е, представи си такъв свят – без хищници, без реалисти... Болен свят...

- Но ти смяташ, че човечеството ще може да живее сред опасностите на днешния ден? – възкликна Елвик...

- Ще живее... Ще оцелява... Ще гради... Ще променя... Но не правилата, а светът. Свят без силни и слаби е свят само на слаби. При всеобщо равенство – на силите, на интелекта, на социалното положение, веднага ще се намеси друг фактор. Например – амбицията. Тогава?

Елвик недоволно кимна.

- Подценяваш, много подценяваш хората – каза той – Ще мине време и...

- А, време... – Йоан го прекъсна безцеремонно – Време... Значи говорим пак за някакво ефимерно бъдеще, за някакъв свят не на утрешния ден, а нейде поне през другата седмица – според мерките на вечността... А днес? Какво ще правим днес? Утре?

Елвик въздъхна.

- Налага се – каза той бавно – да изчакаме утрешния ден... В днешния имаме прекалено много работа...

- Да оцелеем – пак го прекъсна Йоан.

- И това... Но трябва да спасим културата на миналото, да запазим някои неща...

- Правила, закони, философия...

- И тях...

- Тогава за какъв утрешен свят говорим? Проекция на миналия, който ни доведе до днешния? Въртене в кръг? Запазваме това, което смятаме за историческо достижение, но не като научна ценност, а като основа, около която да възстановим отреченото от природата...

Елвик замълча. Сетне пророни:

- Може и да има нещо в думите ти... Но не може да се живее само за днешния ден, само за днешното хранене. Трябва цел!

Йоан се усмихна:

- Колумбовци... И той тръгнал към Азия, а стигнал в Америка...