02.01.2018.
Единайсет без четвърт. Пустош. Град без хора, мъртъв и кален. Ръждясал трамвай скрибуца към следващата спирка само с четирима старци.
Търкалям количката, ухилена до уши. Спиро пръхти след мен и пуши:
– Ама, Елено, ти си побъркана!
– Що?
– К’ва е тая твоя работа, бе?
– Е, те такава, те, кьорав ли си? Стой с’а тука, пази, докат’ врътна блока отзад, че ме бавиш. /Човекът решил да се поразходи...Хаха/
– А после накъде?
– Напред! Ти вървиш, аз кръжа. И тихо. На 16-ти ще пием кафе.
– В тая количка колко блока има?
– Колкото нема да изтраеш. Върви!
Стигаме 16-ти, Ваньо Пресното е отворил магазията и аз оставям Спире да пазари кафета и да си мълчи с Коце, дето е един сладък старец от вход „Б”. ...