САМОДИВСКА НОСИЯ


Спеше на задната седалка и приличаше на кибритена кутийка. Пълна с опустушение и спасителна топлина. Как беше минал месеца, нима беше минал. Връщахме ли се надолу към града си, улиците и дома си или сънувахме? Имахме ли изобщо дом или си го измисляхме, а досега сме живели из шумите, иглолистните гори и скалите? Сигурни ли бяхме, че изобщо искахме да се върнем? Не смеех да пусна радиото, не за да не я събудя, а защото щях с едно движение да осъществя контакта от цивилизацията. Нямаше да го понеса. Нека стане бавно, нека да свърши зеленият сън и да пожелаем да бъдем в световното. Не може да не ни липства. Отслабнали сме, раздрани сме целите, нахапани от насекоми, не сме никак чисти и кожите ни сърбят. Синеха отоци навсякъде по телата ни. Косите ни бяха мръсни и сплъстени. Реката колкото и чиста да беше не бе достатъчна за хигианата ни.
Размърда се.
Първо изхвърлихме билетите за Бурса, подарени от родителите й. На кой му хрумна и защо, не помня. Отказахме се и от Атина, била там на абитуриентският й бал. Затърсихме из туристическите проспекти туроператор за луната, но като не открихме метнахме в кошчето до билетите за Бурса и туристическите проспекти.
Видя ни се много забавно и изхвърлихме и плажните масла и пътните карти. Едва не изхвърлихме и личните си документи, но те ни бяха скъпи. Все пак удостоверяваха, че вече сме съпруг и съпруга.
Качихме се на колата и…без посока. Преди месеци наводнения и порои бяха направили големи поразии и липсваха насочващи табели. Много бяха поставени неправилно. Други разместени така, че вместо да насочат объркваха повече. Когато тръгнахме по планинските криволици изгубихме чувство за реалност. Намерихме гората която не търсихме. И месеца мина като денонощие.
Освободихме напълно дивите си зверове. Пиехме нощем от луната. Така наричахме ритуала когато докосвахме устни до лунното отражение в езерото. В началото сърбежите от ухапванията на насекомите ни пречеха да се съблечем напълно, но свикнахме с него, даже ни хареса. Част от любовното съпрекосновение с природата и от забравата. Видяхме и една мечка, но тя още имаше халка на носа. Вероятно освободена танцьорка. Избяга бързо като ни видя, помислила ни е за животни. Беше седмият или осмият ден. Вече не помня. Всичко е размазано. То беше сън, а сега бяхме уморени. Тя спеше, а и аз мечтаех вече за момента в който ще легне в белите чаршафи.
Табелата на селцето в което навлезохме беше отнесена. Още беше много рано, но една весникарска барака вече отворена. Момичето с цигарата и димящото кафе ми подаде сънено исканият ежедневник и в следващият миг се съживи:
-Хей! Видях момичето, видях. Купи й, заслужава го, чуваш ли ме. Купи й.
Планската козичка имаше странен диалект. Зачудих се какъв е и не се досетих.
-Подаръкът е много хубав. Виж. Чакай, чакай, затрупала съм с други списания. Ето, го. “Самодива”. В този брой има подарък самодивска носия. Седемнадесет цвята изработка. Струва колкото цялата гора. Съблечена е от нея. Не е плат, нишки дървесина, паяжина, мед и луна. Истинска самодивска носия.
Бутна списанието в ръцете ми.
Приличаше на обикновено модно списание с подарък. С красивото женско лице. Десете съвета за любовно биле, десет непознати хорови стъпки.
Щях да я попитам няма ли списание с подарък презарватив за фавни или Сим карта за караконжули, но не ми отиваше. Освен това списанието не беше чак толкова скъпо, а и роклята вътре изглеждаше хубава. Купих го и го хвърлих в жабката.
“Е, довечера ще бъдеш самодива, кибритче. Дано да съм ти купил нещо хубаво.”
Малко по късно се събуди и като й казах много се зарадва. Прегърна като дете списанието, но реши да го отвори и да види носията като се приберем.
-10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1. Включваме телефоните.
-Телефоните включини.
-10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1. Включваме радиото.
-Радиото включено…
И звучеше “Металика”.
-…4, 3…хоп, ченге.
-Край, няма какво повече да броим, вече сме в цивилизацията.
-Аз те обичам.
-И освен това конят ми е зелен.
Не излезохме повече от час от ваната и пак се чувствахме мръсни. Вечерта трябваше да я чакам половин час в колата докато най-сетне се премени в самодивската рокля, но изглеждаше чудесно. Имахме среща с едни приятели. На много от нещата не ни повярваха, но на мечката доста се посмяха, заключиха, че сме луди. Луди бяхме и пак някой ден ще го направим, ще идем в гората. Често по-късно си го повтаряхме. След девет месеца ни се роди фавнче. Напук на очакванията ми, нямаше рога и копитца. Приличаше на съвсем обикновено дете и докато се опомня и двамата заприличахме на съвсем обикновени родители. Втори път не я видях с роклята. Чудех се дали да я попитам за нея, боях се да не се окаже, че съм я измислил, че тези спомени не са от реални изживявания, а съм прочел книга или съм гледал филм или някой ми е разказал, че го е изживял и незаконо съм присвоил чуждият спомен. Не приличахме на онези двамата. Да не би да сме измислили гората? Истина ли беше. Имаше ли такава гора? Можехме ли да оцелеем сред природата? Можехме ли да пием от лунното отражение. Не разбрах кога и задодох тези въпроси. Не разбрах и защо помръкна. Просто разсъждавах на глас. Никакъв упрек, просто така, размишлявах си. По-зрели бяхме от тогава. По – топло се  обичахме. Не е нужно да пиеш от луната за да обичаш. Нито да те изядат насекомите за да живееш красиво.
-Снощи немерих списанието…-рече ми нерешително-Помниш ли, че ми купи списание с подарък. Самодивска носия.
Засмя се. Не знам защо избиха сълзи по очите й.
-Искаш ли да я облека? Не знам какво представлява, но ще ни напомни…
-Но ти нали я облече още същата вечер?
-Не, не съм я обличала. Помня много добре какво облякох тогава. Не харесвам онази рокля, но ми е подарък от сестра ти, за сватбата ни.
-Аз мислих…
-Не, не. Не съм обличала самодивската носия. Сигурно вече е минала модата й, но ще я облека.
Замислих се. Сигурно е минала модата на самодивските носии. Толкова зловещо звучи.
-Обличи я. Моля те.
-Ще ме заболи. Има планини от които се слиза веднъж. Само веднъж и тях престава да ги има.
-Има гори които напуснеш ли затварят пътеките си, завинаги.-отвърнах й с усмивка. Целунах я. Тя изтича в другата стая, чувах смеха й, звънък както някога, а когато се появи загубих представа за реалност. Май издадох възклицание или се опитах да кажа стих или се засмях, не помня. Прозорците се превърнаха в пропасти, скъса се метален нит и полетях в бездънното. Това което виждах не беше моята съпруга, а гората с нейното лице. Всички дървета и планински потоци, озъбени скали и пропасти спотайващи се в мъглите покриваха кожата й. Изпитах чувството, че съм в равнините и се взирам в нея, а тя е безкрайно голяма.  Засмя се и страховитото чувство изчезна.
Когато започна да танцува панелните стени изчезнаха или първо изчезнаха панелните стени и тогава започна да танцува, черни духове биеха прогнили дънери, дъбове държаха с хралупа бас,  леконравни флейтистки виеха клони-тела, реките с весел сопран пееха нещо шеговито, а моята любима танцуваше. Гонех я из пътеките, а пътеките оживяваха и ме заключваха в тераси с иглолистни перила от които я виждах без да мога да я доближа. Прескачах перилата, догонвах я и пак всичко се повтаряше, докато накрая я настигнах и я прегърнах. Смееше се, страните й горяха. Когато се опитах да съблека носията, нададе стон, не от страст, а от болка и с ужас забелязах, че носията е пуснала коренчета под кожага й.
-Мислеше си, че ще е без жертви ли?-попита ме.
Очите й сълзяха:
-Съблечи ме.
Бях нежен. Много нежен, но кожата кървеше и от устните й се откъртваше стенание. Спирах, отказвах се, а тя изричаше хладно:
-Самодивите изчезват призори. А тези които са ги любели полудяват. Съблечи ме за да не ме изгубиш.
И късах, коренче по коренче, изтръгвах дивата природа, а тя кървеше.
Имах чувството, че се повтаря всичко което изживяхме през годините от онази сутрин в която купих списанието, но сега вече го осъзнавах. Осъзнавах колко я е боляло, как е свивала устни за да удържи стона който сега се откъртваше. Стискала е зъби, за да не разбера, че я боли. Преглъщала е болката докато съм изтръгвал гората й.
Спирах. 
-Направи го. Скоро ще се зазори.
И продължавах. Превръщала се е в обикновена, само и само да не изчезне при зазоряване.
Изтръгвах последните коренчета.
И когато все пак е устояла, аз гласно съжалявах за онази която би изчезнала. Би ме оставила сам и обрекла на лудостта на любеният от самодивите.
Изтръгнах последното коренче, ниско на корема й. Коренът беше дълбок. Чу се звук от скъсване. Шурна кръв и притиснах с устни раната.
Помислих, че я губя, но кръвта бързо спря. Едва тогава, за пръв път, прегърнах голата й природа.