(по мотиви от народния фолклор)
Слънцето притихна. Отпусна хилядите си ръце, за да си почине и отстъпи място на лунните страсти. Червеният нощен фенер се огледа, преброди наоколо, търсеше пристан за поредната си оргия. Накрая на малко селце, срамежлива, бе скрита една широколистна компания. Множество гадинки дремеха, уморени от топлината на деня. Само совата, нахлузила нови очила, каканижеше радостно зловещата си ария и украсяваше плахите сънища на зайчетата. Нощният пазач на близките бостани бе наклал тих огън и тежко сърбаше гъсто вино от сребърна чаша. Това бе единственият изящен предмет, който притежаваше, също като самодивата, която му я подари. Остави му, още, спомен, от който не можеше да се отърве и до сега. Насетне дните му бяха пусти, а нощите тягостни и изпълнени с надеждата, че някога ще я види отново. Нямаше си никой, защото бе най-злият човек. Именно тази бе причината кметът да го удостои с „честта” да бди над полето със сладките плодове, защото над гората тегнеше мистичн ...