Ако се обърнем назад и правим по една крачка във времето за всеки ден, след 365 дни ще сме на съвсем различно място. Моите стъпки ме отвеждат в сива стая, която е студена дори през лятото. Може би самотата е нещо, за което всеки от нас има определение. За мен тя е вечно подредена единична стая. Без следа от живот, без място за разхвърляне.
И онова семейство. Млади хора, мъж и жена, живееха в отсрещния блок. Имаха бяла персийска котка. Кухнята и холът гледаха точно към моя прозорец. И понякога, докато си пиех кафето сутрин, поглеждах към тяхната кухня. Плотът бе от зелени плочки. Жената носеше лилаво долнище на пижама и бяла тениска. Ставаше първа, правеше кафе. Той идваше после. И я прегръщаше. После сядаха на масата. А след това изчезваха. Само котката оставаше на прозореца. И понякога ме гледаше. А може би просто пазеше стопаните си от призраци. Понякога вечер гледаха телевизия на загасена лампа. Стоях на тъмно в своята стая и се опитвах да позная филма.
Самотата е едно от онези неща, с които колкото повече се бориш, толкова по-силни стават. Пропива във всяко нещо, което правиш, докато един ден не ѝ дадеш името „независимост”. И започваш да се хвалиш пред приятелите си – „аз мога”, „аз не трябва да се съобразявам с никого, защото...”. В един момент тези хвалебствия се започват да звучат като проклятия – „Аз няма нужда да звъня на никого, че ще закъснея”, „Аз не завися от никого”. Тъжно е да не можеш да се оплачеш, че трябва да свършиш нещо за някой друг, че някое друго човешко същество има нужда от теб (пък ако ще и само чай да му направиш)... Чай и без теб ще си направят. Сутрините няма да са по-студени без теб. Светът няма да е по-слънчев, къщата – по-жива.
Героинята от сериала прави кафе на съпруга си, докато разтваря пердето на кухнята. Съпругът ѝ идва. Изгаря си езика с кафето. Целуват се набързо. Две деца притичват през кухнята. Тя се оплаква, че снощи пак са се сбили, после пита дали брат му ще си дойде за празниците. Дали ще си води момиче. Смеят се, защото вече знаят, че няма да я харесат. Става време да тръгва за работа. Разменят си още една целувка. Тя казва на децата да спрат да се гонят. Те не я слушат, затова отново отпива от кафето си. Странно е, че можем да различим луксозните вещи, но не и луксът в ежедневието. Да наблюдава как съпругът ѝ тръгва за работа, докато улицата се събужда – най-големият лукс на света.
Другата? Тя не е самотна. Тя има прекалено много задачи през деня, за да е самотна. Самотата, съжаленията – те са само загуба на време. А това е недопустимо, когато е решена да се справя с всичко. Понякога гаси осветлението, за да танцува в тъмното. Тогава си пуска любимите песни и затваря очи. Опитва да се потопи в мига и да си припомни как се диша с пълни гърди. Но тези мигове са твърде бързи и докато усети вече е станало време да тръгва за работа. Тя не е самотна. Но понякога е страшно сама.
В онази пиеса самотата беше дългокрака. Тя бе избрала себе си. И по този начин помагаше на другите. Самотата беше спокойна и блага като майчина прегръдка. Беше мъдра. Страх я беше само, че видя своето отражение сред публиката – седеше през място от приятелите си, защото те бяха двойка, а тя – сама. И когато падаше завесата, само в нейните очи имаше влага. Сигурно е от осветлението (или ѝ е влязло нещо в окото). Възхитих ѝ се, че се поклони с достойнство, макар че на кого е нужна подобна жертвоготовна храброст.
Ако се обърнем назад и правим по една крачка всеки ден, за 365 дни ще срещнем много призраци по пътя си. Някои от тях ще се опитат да ни убедят, че принадлежим към света на миналото. Други ще ни припомнят най-слабите мигове. Но те не трябва да ни плашат – те са там, за да ни покажат колко път сме извървели. За добро или за лошо 365 крачки напред във времето нищо няма да е същото.
© Мадлен Аспарухова Todos los derechos reservados