Самотата е част от живота ни. Тя е като наша по-голяма сестра,която е отдавна задомена далеч от нас. Знаем, че съществува. Мислим си за нея, когато сме огорчени от случки, събития и хора. Каним я да ни дойде на гости. И с нетърпение чакаме този момент, в който ще останем само с нея.
Самотата идва бавно в домовете ни. Пътят й е дълъг. Вижда пътните знаци, които са компромисите в живота ни. И когато е вече непоносимо за живеене, тя вече е пред прага. Отваряме вратата с нетърпение. Прегръщаме тази толкова липсваща с годините ни сестра. Каним я вътре и я посрещаме с чаша пълна с горещи въздишки. Надяваме се, че самотата ще остане повече дни и спокойствието обзема телата и душите ни. Водим дълги разговори. Говорим за тъгата. Спомени минават като на филм пред очите ни. И неусетно изтича една седмица. Самотата ни държи за ръце, сковава краката ни, а ние си мислим, че това е спокойствието в живота. Не ни се прави нищо. Храним се с миналото. Обвиняваме другите хора за нашите неуспехи. Постепенно влизаме в ролята на неудачници. Вярваме, че сме прави, а всички останали не вършат нещата както трябва. Споделяме с по-голямата сестра, как се чувстваме наранени. А не осъзнаваме, че хората си имат достатъчно грижи, за да се занимават с нас. И че всъщност това нараняване е следствие на несбъднати очаквания от даден човек. Потъваме в тъга. И както всяко гостуване, така и това посещение на самотата след известно време започва да омръзва. Вече няма за какво да говорим с нея. Споделяли сме си дни наред и сега в стаята, мълчанието е оплело своите паяжини. Толкова се виждат, колкото и нашето минало е пред очите ни.
Започваме да се будим сутрин недоспали. С нежелание отпиваме от кафето. Хвърляме, чупим и трошим. Бяс е покорил сърцата ни. А на самотата й е хубаво в нашите домове. Често не се сеща да си тръгне. И когато най-накрая я изпратим, затваряме вратата и се надяваме, скоро да не идва при нас.
Отново имаме желание за живот. За промяна. За нещо, което да ни разтърси като емоция. Но, чувстваме празнота. Сякаш ни липсва някой, с когото да споделяме. Излизаме навън, за да се поразсеем. Вървим, разхождаме се, но ни е тъжно. Сякаш ни е вродено да имаме нужда от тъга, дори и без никаква причина. И след разходките, ние осъзнаваме, че и където да идем, носим проблемите в сърцата си. просто не можем да избягаме от тях. Прибираме се и виждаме отново онези паяжини, изплетени от сестра ни. Сякаш ни е оставила в наследство това мълчание. Неприятна гледка. Най е страшна самотата, когато има някой до нас. Знаем, че живеем заедно, но е тихо. Не се поглеждаме в очите, не се наричаме по име, дори не ни се прибира, при мисълта за човека до нас. И колкото е по-тихо, толкова е по-гъста плетката на паяжините. Тишината трие нотите на радостта от петолинието на живота и в стаята се чува шшума от раздразнението и неудовлетворени от дните си, отново се затваряме в себе си.
И тогава, отново се сещаме, че имаме по-голяма сестра, която да поканим на гости. Да си поплачем на рамото й, да знаем, че някой ще ни изслуша и ще запази в тайна нашите несбъднати мигове,
Дали да дойде самотата, е въпрос на избор. Всеки решава, има ли нужда от нея, или не. И когато я приемем, не бива да роптаем, че животът е сив и скучен. Това е, защото искаме да живеем така.
Самотата е болка, когато е за дълго време при нас.
Самотата е спасение, ако ни гостува толкова, колкото да вземем решение занапред.
Самотата е начин на живот.

Явор Перфанов
11.02.2020 г.
Г.Оряховица