Част 1
Празна, студена, мрачна е стаята, в която свита в тъмен ъгъл, чакам... чакам да мине и този ден. Единствено светлината от полуотворената врата пронизва тъмнината. Тихо е! Само далечният, глух, монотонен шум на заспиващ град е това, което пречи на тишината да господства в пространството. Усеща се леко полъха на нощния вятър, който като крадец се вмъква през отворения прозорец със злокобно скърцащи панти. Скърцането като вик на отчаяние, това влудяващо скърцане от ръждивите панти се появи съвсем внезапно, с вятъра, за да прогони тишината и да добави нотка злокобност в и без това тягостната атмосфера. Малкото вещи, намиращи се между тези четири сиво-бели стени, хвърлят изкривените си тъмни сенки върху дървения под, благодарение на оскъдната светлина, идваща от коридора като нахален неканен гост. В блудкавата тъмнина виждам само силуетите на стари, ощърбени мебели. Чувам едва доловимото туптене на това, което все още мога да нарека сърце - сърце уморено, изхабено от емоции, чужди емоции. Но то, още живо, напомня за себе си чрез пулса, единствения шум, достигащ до съзнанието ми, което умело изолира рева на скърцащия прозорец, клаксони, минаващи коли и гласове на хора. Треперя, но не от студ, навън топлата есен плахо прави първите си стъпки, треперя, въпреки че съм завита с грубо, старо, вълнено одеало. Търся защита в него, завита цялата, само двете ми стъклени очи не са покрити от този своеобразен щит. Шит, който ще ме опази ли от стрелите на апатията, агонията, депресията... и от какво се пазя? Илюзия! Сигурността, която намирам в одеалото е само илюзия - не я намирам никъде другаде,тази така нужна, необходима сигурност не откривам никъде, в никой, освен в това грозно одеало!
Изжеднъж нещо прекъсна монотонността, появи се нов елемент в добре познатата обсановка, която не сменя често облика си. Усетих нечие присъствие, там, зад вратата - силует на спасител или враг? Почувствах дъха му, биенето на сърцето му, топлината излъчвана от тялото му. Гост, който очаквах, затова дори не трепнах, нито се изненадах, защото се сетих, знаех кой си, очаквах те. Ти носиш само нещастие, тъга и мъка - ти си най-големият страх на самотника. Твоето име е самота! И влезе в прашната ми стая с тихи, устремени стъпки и ме погълна. Потънах в студената ти прегръдка, като в безбрежен океан и нямам спасителна лодка. Появи се най-накрая, очаквана и нажелана Самота! Приех те, защото нямах друг избор - ти си орис, съдба и прокоба! И светлината в коридора изгасна...
Абсолютна щеше да е тъмнината, ако уличните лампи не хвърляха булото си от мъгливо-жълти снопове светлина. Не виждам нищо в тъмното, вече не чувам нито скърцането на прозореца, нито шума на външния свят, дори ударите на сърцето замлъкнаха - дали е още живо или и то се предаде? Но най-лошото е, че не чувствам, не усещам нищо, само празнота. Душата ми е празна като стаята, само стари, никому ненужни, изхабени от ползване мебели, потънали в забрава, това е всичко, което остана. Очите ми са като двата прозореца - гледащи, но не виждащи, там, в тъмното, с изглед към задния двор, където никога, нищо не се случва отдавна. А светлината, идваща от вратата бе последната надежда, надеждата, която присъства дори в душите на нащастниците. Но силуетът на Самотата унищожи и нея, изгасна и последния сигнал, знак, че в мен може би е останала и капка желание за живот, за пълноценен живот! Всичко свърши, всичко бе погълнато от тъмнината, тишината и студа. Аз се стопих, там под одеалото, свита и трепереща в ъгъла, изоставена от самата себе си...
Част 2
Утринните лъчи пробиха и унищожиха черната завеса на нощта. Поредната нощ на един самотник, по нищо различаваща се от всяка друга, отмина бевно и тягостно, за да предотстави реда си на новия ден - нов, но добре познат, защото по нищо не се различава от всеки друг. И така се редуват ден и нощ закономерно, монотонно, като сива броеница в ръката на старец. Времвто неизменно, непоклатимо върви напред и ако има нещо сигурно, непроменимо и безпогрешно на този свят, то това е ходът на времето и ако въобще някъде съществува абсолютизъм, то можем да го окрием само в съвършенството на смяната от тъмнина към светлина.
Но на моята празна стая и е все едно, сякаш е извън закономерността на времевия поток. Защото, ако времето носи промяна, то между моите четири стени всичко, всеки детайл е застинал в пространството и се е срастнал с еднаквостта, встрани от всякаква промяна. И там, под измислен щит (едно одеало) в притъмнения ъгъл, върху който счупен гардероб хвърля кривата си сянка, се събудих аз, за да посрещна един нов ден, но добре познат, като всеки друг и единственото му значение е, че ще отмине, за да даде път на нощта. И така, аз и неканената ми гостенка Самотата, пием сутрешното горчиво кафе, там, в една стая извън реалността, извън времето, далеч от събуждащия се свят с прозорци, гледащи към грозната гледка на задния двор, там - в нищото.
Предадох се, предала съм се отдавна, защото не търся изход, а изход от празната стая има... само трябва да премина прага на полуотворената врата. Развила съм фобия, непоносимост към промяната и тук - в нищото, сякаш съм се скрила от нея, но все пак времето тече, то не ме подминава и е илюзия това, че съм встрани от него, защото неизменният му ход, с всеки изминал ден, с всяка отминала нощ, отнема частица от живота ми. И питам се кога ли ще ми го отнеме целия? Кога ще свърши моето (не)съществуване и има ли край нещо, което е загубило смисъла си? Животът ми отдавна свърши - какъв край очаквам тогава?
Отговорът е без значение...
© Пламена Кличева Todos los derechos reservados
Човек е жив докато си задава въпроси,смисълът на съществуването(според мен) е в търсенето на отговорите,в самия процес до достигането им,не в самите такива.И що се отнася за тъждеството лирически герой-автор:Авторът тепърва започва да търси отговорите.