Още щом го видя да влиза в сградата от прозореца на кабинета си, отец Стайнов знаеше кой е. Сърцето му заби в накъсан, неравен ритъм. Никога не беше забравял тази висока, лесно запомняща се фигура, тъмния, като че ли от рождение безрадостен поглед. Познаваше го от преди четиринадесет години, когато беше потърсил да го срещне, без дори да си изяснява и за себе си защо. Вече беше решил да изведе Тони от страната и една такава среща нямаше никакво значение за никого от тях.
Всъщност, още преди осиновяването беше постави условие на Тинков. Искаше да познава родителите на детето, или поне да знае кои са.
- Мога да осигуря само майката, беше казал юристът, но не и бащата.
- Много е млада, каза свещеникък след като влезе в отделението, облечен с бяла престилка, сигурно е детска работа.
- Майка й е тук, продължи Тинков, мога да говоря с нея. Защо толкова настояваш, детето е здраво и хубаво. Не съм виждал по- хубаво бебе.
Вместо отговор Стайнов само изсумтя.
Тази лисица Тинков сигурно се досеща ...