САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

  ОТ СМУТ И ОГЪН ИЗВАЯНА

 

  Глава шеста ,Фаворитката от бялата кула

- Значи,беше в Карлово? Пъргаво момче си,вижда се.

- За ден и половина. За съжаление, всичко не може да се свърши наведнъж. Дори не се видях с всичките си роднини. Ще се наложи да ходя пак.

- Защо не остана повече  и не им погостува, на братовчедите си?

- Защото...-той се поколеба- тук имам нещо уговорено с Мая...а другата седмица и с Джини...Толкова са мили и двете, не мога да им откажа.

- Исках да ти кажа- Иван вдигна слушалката на единия от телефоните пред себе си- Тази вечер ще имам гостенка. Нали ти говорих за Нона? Мисля , че е добре да я видиш...

  Прибраха се заедно , защото имаше още много време до влака. За тяхна изненада в апартамента имаше някого.

-Вече съм тук. Не се обадих , защото не те открих на никой от телефоните.

  Светло лице, малко по- широки от обичайното скули, синьозелени очи, светла къдрава коса до раменете, невисока стройна фигура, облечена в черно поло и широка карирана пола. Тони отбеляза и три масивни златни пръстена на нежните малки ръце с розов маникюр и големи златни обеци, полускрити от косата. Лека руменина по страните, малки крака в кубинки. В погледа й имаше топло съучастие и изненада.

-Не знаех, че няма да си сам.

  Може би беше недоволна, щом толкова рядко се срещаха, но не го показа. Още откраднати часове, би си казала. Може и той просто да не забеляза недоволството й. Имаше приятен глас и хубава усмивка. От погледа на Тони не убягна как се поколеба дали да целуне Иван, но той я привлече към себе си с добре познатия на Тони жест на предвидима сърдечност и я целуна, без да се притеснява. Харесва ми да сме заедно и обичам да го показвам,казваше тази нежност или може би беше предупреждение към другия мъж да не навлиза в територията му. Тя се притисна към него и нещо познато , припомнено ,осени младежа. Къде го беше виждал? Всъщност, не беше ли излишен тук? Добре , че Мая го покани за другите два дни.

- Тони е от Канада..Всъщност,живял е известно време в Канада...А иначе е от Карлово...Тебе съм те представил предварително.

- Какво ли е да се върнеш?- попита Нона.

- Не знам- каза събеседникът й- Аз съм особен случай.

- Тони е загубил баща си скоро.

- Тук ли почина баща ви?

- Там. И майка ми също.

-Тогава...-тя се поколеба. Може би искаше да каже защо е тук, след като неговите мъртви са в другата половина на земното кълбо, но замълча.- Надявам се да намерите нещо хубаво тук и сега...

- Вече намерих. Но още не знам как да го нарека. Нещо, което вие не забелязвате. Когато съм съвсем готов, ще го покажа...за да не заминете всички!

- Тони иска да навакса това , което е пропуснал и да види всичко. Оставам с впечатление, че напредва бързо. Само дето нямам време да му помагам.

- Достатъчно ми помогна преди две години- каза Тони- Не знам дали ви е казал, че се срещнахме в Канада и тогава доста поговорихме. Вече дори си правя изводи, не само наблюдавам.

- Тук всички умуваме и правим изводи, усмихна се Нона. Тя изобщо често се усмихваше – така че- добре дошъл в компанията! .За мене е оправдано, такава ми е зодията . И освен това, съм удряна в главата.

    Определено му харесваше тя да се усмихва.

- Шегувам се, разбира се , вашите изводи ще са различни и това е добре...А може и да ни убедите, че не сме съвсем в дупката на забвението...Макар че, аз лично, не държа да се доказвам пред останалата част на света...

- Имам един въпрос- това беше Иван- къде предпочитате да вечеряме?

- Все ми е едно- каза Тони- Нямах време и не бях предупреден, иначе щях да приготвя нещо...

- Моите предпочитания ги знаеш- каза жената- да не е опушено и да не се налага да сменям кубинките с обувки , защото ми е студено на краката.

- Кубинките са общоприети обувки за всички танцьорки. И добро средство за придвижване. Пеша.

- Пълна скръб за снобите, нали? Тони- обърна се тя към младежа, не знам дали си забелязал колко много са снобите тук. Характерно за дълбоката провинция , която се прави на столица. И за София , която се прави на Сънсет булевард. Знаеш ли коя била най- голямата добродетел на един кандидат президент тук, според вестниците? Че говорел на съвършен английски изчерпателно за качествата на френските вина.

- Не се отнася за присъстващите- вметна Иван- тук няма познавачи на вина, особено френски.

- Нито кандидат- президенти, надявам се,- допълни Нона- Извинявай, Тони, но възрастта ти е неподходяща.

- И двойното гражданство, предполагам.

- Искате ли да не говорим за политика и общество?- предложи Нона.

- Тогава остава медицината- закачи я Иван.

- Тук вече не позна. Дума няма да изкопчиш от мене извън кабинета ми.

- Забрави да кажеш дали съм отслабнал или напълнял.

- Не мога да кажа. Купил си нов колан за заблуждение. Винаги така прави , когато наддаде някое кило. Е- вече се качваха в колата- би трябвало да умирам от страх, когато се качвам в тази кола, но не ми пука. Щях да проспя собствената си смърт.

- По- добре , отколкото да проспиш живота си- Иван я докосна по ръката- Или бъдещето си.

- Или миналото си- добави Тони- Някои и досега не знаят, че са го проспали . Или се събуждат в момента.

- Мисля, че не съм пропуснала никоя решаваща възможност в живота си. Друг е въпросът , че в него по начало не е имало много възможности.

- Може би само си мислиш така. Някои биха завидели на това, което си и на това, което имаш. Защото си заслужава човек да е като тебе...

- Мислиш ли, че някой би завиждал на скромното ми битие?

 Вместо отговор той отново я погали като задържа ръката си върху нейната.

- Тони- каза Нона- мислил ли си някога защо мъжете се боят от връзка с една съвсем независима жена, въпреки че не би ги застрашила или унизила...Просто се боят.

- Аз не се боя- Тони спокойно срещна погледа й в огледалото- Дори имам предвид една такава жена.

- Аз също имам предвид една...-каза Иван.

- Приемам го с резерви. Ти неосъзнато се мъчиш да ме поставиш в някаква зависимост...дори сега, когато се грижиш за сигурността ми...за топлото  или да кажем, когато платиш вечерята ми.

- Ако приемаш грижата като зависимост...

- Лошото е в това, че взе да ми харесва...

“Трябва да ти харесва, мислеше си Тони, това е твоята възможност...или и нея не смяташ? Не искаш да ти харесва това рядко присъствие, този страх от недоизказаното...този вечно зает мъж, тези кратки разговори...недочутото?”

- Разкажи ми за епохата на четвъртото варварство, изрече на глас младият мъж.

- Кой ти каза за това?

- Аз- това беше Иван- мислех, че не е тайна.

- Не е. Чудя се защо сте говорили за това. И дори за мене...Както и да е.

   Виж тоя град и тази нощ, Тони ! Ще дойде ден, когато никой в него, а и където и да е било по света, няма да може да чете и смята, никой няма да пита никого за нищо. Въпросите ще изчезнат, а следователно и отговорите...Видеокомпютърното  Божество ще създава уют, развлечения, елементарен бит. То ще ампутира любопитството, ще представя отговорите  , преди още някой да е задал въпросите. Всичко ще бъде даденост. Никой няма да знае какво всъщност е електричеството, космосът или самият компютър след като има светлина, топлина и храна...никой няма да работи , нито да общува с другия, освен по изключение...Всяко нещо, което все пак ще вършат хората, ще бъде зададено от рекламните клипове. Преди още да умеят да си мият зъбите, те ще го правят с “Колгейт”...Преди да осъзнаят, че трябва да ядат в съдове, ще го правят в “Тефал”...Преди да се любят, ще предпочитат Синди Крауфорд... Избирам имената произволно. Дори преди да пожелаят да умрат, ще бъдат в урна от известна фирма...

- Доколкото разбирам, това вече върви,нали?

- Епохата след Ортега-и-Гасет- допълни Иван- Бунтът на масите и неговото потушаване с изобилие. Всичко съществува,всичко е възможно. Затова край на играта на недоволство и напредък...

- Иска ми се твоят модел да се провали...

- Няма начин- каза Нона- Вече е създаден. Преди да го пожелаем. Ти идваш оттам.

- Не, сигурно има някаква грешка! Тя ще го срине,не може да е иначе!

- От началото на съществуването си хората са питали и са искали. Цялата цивилизация е система от въпроси, отговори и все нови изисквания от другите,от себе си, от Бог. Човек все пита. Може би другите, може би Бог. Но с всяко поколение питащите стават все по- малко. Вече са на изчезване. Смеем ли с чиста съвест да се причислим към тях? Сега просто казват: вземи го! Независимо какво. Преди да си го пожелал...Преди да си помислил дали е необходимо или справедливо...

   Бяха вече в ресторанта.

- Не- каза Тони- Нагоните. Те не могат да бъдат спрени, дори от това изпреварващо задоволяване. Те са неуправляеми, следователно , нуждите им са непредвидими...

- Някога може би да. Но сега всичко е в компютъра. С него можеш всичко. Най- тъмните извращения, най- жестоките убийства, най-бляскавите завоевания...всичко, което сънят или действителността са създали.

- Не ми се вярва! Все има нещо, което можеш да пожелаеш сам, без да го е имал никой.

- Например?- синьозелените очи на Нона го гледаха прямо и открито- Можеш ли да зададеш въпрос,  който никой не е задавал?

“ Мога, каза си в себе си Тони, мога! Никой не те е питал искаш ли да го направиш щастлив, нали? Сигурно иска да те попита, но смята, че  прекалено и няма право на това! А ти можеш...ти можеш да го сториш , и то много лесно! Само се усмихвай така! Откъде познавам тази жена? Само да мога да се сетя...къде съм я виждал и кога...”

- Видеокомпютърното Божество може всичко. Или поне така изглежда. То дава , преди да си поискал...

- Да. То дава, преди да си поискал. А тук най- напред искаш, молиш се, бориш се и може би получаваш...-това беше Иван- Нона, съгласи се, че този свят наистина изглежда привлекателен! Какво ще поръчаме?

- Някакви зеленчуци...или кашкавал пане. А ти ,Тони?

- Същото ,което и вие...Не съм оригинален,нали?

- Странна находка за келнера. Трима вегетарианци и въздържатели неведнъж...

- Той е като Видеокомпютърното Божество-  опроверга я Кондов- разработил е всички варианти на човешките желания. Ти нямаш ли отговори на всички въпроси , които ти задават пациентите ти? Преди още да са ги задали..

- Аз съм един обикновен лекар и често не зная какво да кажа.

- Лекарят никога не може да бъде обикновен- забеляза Тони.

- Благодаря. Но я ми кажи един политик, който  мълчи ,ако го попиташ нещо?

- Примерът ти не е сполучлив. Политикът не отговаря на въпросите никога, макар че така казва. Той излага собственото си виждане. Не изпълнява желания, провежда линия. Поема обещания, но изпълнява мисия...

- Не съм очаквала от тебе такава ирония към собственото ти съсловие...

- Защо ирония, това е кухнята на занаята!

- Остава да разберем- намеси се Тони- защо все пак политиците ги издигат множество съвсем конкретни хора с конкретни желания.

- Има много причини. Например, ако аз ти изясня защо гласувах за нашия кмет...

- Вашият кмет е достойна личност, така че...

- Нека да се доизкажа! И през ум не ми е минавало какъв кмет ще е. Но той е моят тип мъж, моят тип политик- елегантен, стегнат, спортен тип, умен и хубав...Проблемите на града са известни, всеки ги вижда...но достатъчно беше , преди да гласувам, да си спомня че съм жена. И изборът стана лесен..

- Остава да разберем мотивите и на мъжете.

- За тях не отговарям. Злите езици говорят , че за нашия професор гласували всичките му студенти за да не ги къса повече на изпитите , което изобщо не ми се вярва...Ако си минал на патоанатомията , например, какво те интересува кой ще изпитва нещастниците след тебе?

- Е, нали жените са винаги петдесет процента плюс едни...

- Някои жени са по- мъже от мъжете!

- Тони, ти виждал ли си жена, по- враждебно настроена  към собствения си пол?

- Това е дело на еманципацията. Направи ни всичките състезателки , вместо да си останем награден фонд. И нищо чудно , че си подливаме вода една на друга или нещо по- лошо...

- Кора от банан, например!

- Или гвоздей под предните гуми!

   Нона изведнъж започна да се смее.

- Представям си нещо...Например, какъв награден фонд бих си пожелала...

- Нона много обича да бяга- Иван също се смееше.

- На дълги разстояния- допълни тя- Като ви гледам, Тони най- подхожда.

- Моля?

- Помислих си ,че бих бягала с удоволствие за такъв като тебе. И тежко й на някоя, ако се опита да ме изпревари! Само си представи- продължи след малко след нов взрив от смях-няколко  от познатите ти жени като мои съперници. На пистата,имам предвид,в анцузи и маратонки!

- Значи,на първи коридор...

- Попгригорова-Колежка на Кондов, хубава суетна дама, много кокетна , много горда с интелигентността си и с голям мерак за по- близки отношения с него

- Прието. Допуска се. Покрила е критериите.

- Втори коридор: колежката Йорданова.

- Хубавица и много сериозна, прекалено заета с кариера и деца...Но не е с капаци на очите!

- Вариант: Беназир Бхуто- допълни Иван.

- И двете ще се борят много упорито. На трети можем да поставим Мадона.

- Вкарваш си автогол- предупреди я Иван- тя е много по-тренирана от тебе и в други неща...

- Добре, тогава нека я заменим със санитаря Мими, макар че ми е приятел...

  Димитър или Мими, санитар в патоанатомията ,приятел на Нона и признат обожател на кислородния техник Дамян, не криеше бисексуалните си предпочитания.

- Ваньо, признай , че си малко обиден че не си в играта.

- Аз съм съвсем друг тип залог. Пък съм и по- стар.

- Точно така. Тебе човек те получава неочаквано и тайно, когато мисли, че никога няма да стане, нали? Иначе можеш да се скапеш от усилия без всякакъв резултат...Ти, тайна радост на очите, нечакан и неискан...Изобщо, ти си подкуп, не награда! Не вярваш ли? Човек те получава и е готов на всичко , нали си с него, все му е едно!

  Това беше съвсем сериозно казано и Тони се почувства не на място дори и само защото го беше  чул.

- Ти си склонна към игра с думите...

- По- добре с думите, отколкото с истините...

- Съжаляваш ли...че не си била неподкупна?

- Не. Вземам това , което мога, нали?

- А може би: ”Искам това,което мога да имам”? Забрави ли?

  Тя прехапа устни.

- Искам някакви плодове.

- Значи така- продължи Кондов- Няма да бягаш за мене.

- Никога.

- Ябълка и банан, нали?- това беше за пред келнера.

- Боя се , че трябва да ви оставя- каза Тони- обещах на един приятел да се обадя...

- Не спомена по- рано- забеляза Кондов.

- Мислих, че ще свършим по-рано. Може би ще се наложи да му се обадя...Сега ще телефонирам.

“ Обади се, Мая, мислеше докато набираше номера, обади се! Нямам работа с тях точно тази вечер...”

- Мая, аз съм. Можеш ли да ме приютиш до сутринта?

- Разбира се. Идвай веднага, защото точно сега правя баница ! Няма да я критикуваш, нали? Защото е с купени кори...

- Имам още малко време- Като че ли се оправдаваше. Какво толкова, за първи път ли му се случваше да бъде третия! Защо сега това го дразнеше?- Ще остана у тях за през нощта, далече е...-това беше за пред Нона и Иван.

- Както искаш- Въпреки, че не го признаваше, Кондов изпита облекчение. Разбира се , че не му се искаше да се съобразява с някого в собственото си жилище и то когато Нона беше там. Тя беше отишла в тоалетната- Какво ще кажеш за нея?

- Напомня ми на някого- това беше самата истина- но не мога да се сетя...Няма значение. Тя е наистина много специална.

- Някога ще ти разкажа повече за нея...

 “Няма нужда,искаше да каже, то се вижда. А каквото не се вижда, ще го науча от нея...”

  Беше неочаквано. Защо беше решил, че пак ще се срещне с Нона?

   Спомни си какво му каза Джини. Нона се приближи. Беше сложила очилата си и изглеждаше още по- млада и странно малка и изгубена в тези светлини. Тогава той разбра на кого приличаше. На младата библиотекарка от неговото детство в Карлово. Беше я забелязал скоро след като намери епикризата на майка си. Искаше да прочете повече за болестта й. Но не смееше да я помоли.

- Търсиш ли нещо?- тя вдигна поглед от книгата която четеше. Бяха “Какавидите “на Уиндъм. Тони не посмя да каже.

- Може ли да ми дадете тази,  която четете?

- Да, има още един екземпляр...

  Той приближи до бюрото и видя цветна снимка, на която младата жена се беше притиснала до светлокос младеж в спортен екип.

- Това приятелят ли ви е?

- Много искаш да знаеш!

- Извинявайте. Мисля , че го познавам от някъде...

-  Разбира се, че го познаваш! Беше шампион по гребане от олимпиадата в Москва. Дитер Райнхард, спомняш ли си?

- И вие го познавате?

- Запознахме се на морето. Той живее в Дрезден. А сега ми кажи какво наистина търсиш...

- Нещо на медицинска тема- Не знаеше защо й призна – майката на един приятел е болна и той се интересува дали е сериозно. Оперираха я, той мисли , че крият от него защото го смятат за малък...

- Защо не попита лекарите?

- Не са поискали да му обяснят. Нали ви казах, смятат го за малък...

- Той какво ти каза, каква е операцията?

- Преписал е епикризата. Какво е това”хистеректомия”?

  Тя изведнъж стана сериозна.

- Трябва да проверя в един речник- и извади дебела книга с латинско заглавие- Ето, прочети и сам. Отстраняване на матката. Не е фатално, така се спасяват много жени . Тя сигурно ще се оправи.

- А може ли да има деца?

- Деца? Не си ли учил анатомия? Може би не си и чел нищо за това...

- Чел съм, но не съм сигурен...

- Твоят приятел не бива да се притеснява. Няма да има деца. Но тя сигурно е на възраст, когато жените обикновено не раждат...Така че, това не е от значение.

  Той мълчаливо прибра книгата на Уиндъм и кимна в знак на съгласие.

-Я ми кажи- продължи младата жена- това за приятеля си го измисли, нали? Отнася се за тебе? -Той я погледна изплашено и за малко да се просълзи- Моля те, не плачи! Та ти си голямо момче, вече си на тринадесет години! Важното е, че майка ти ще се оправи. Защото, ако не бяха я оперирали...Трябва много да внимаваш и да я слушаш, разбра ли?- Говореше му като на дете- И да не й позволяваш да вдига тежко! Знаеш ли колко много жени са оперирани за миома? Ето ти още една книга на Уиндъм, ”Денят на трифидите”, чел ли си я?

  Не беше я чел.Взе книгите и бързо си тръгна.В къщи извади епикризата на майка си от чантата и я сложи обратно на мястото й. Не можеше да си обясни защо библиотекарката беше разбрала всичко. Всъщност, не всичко. Тя мислеше, че майка му е оперирана сега. И не можеше да предположи какво означаваше за него фактът, че това се е случило преди петнадесет години...

   Беше забравил за тази случка и за снимката на младия германец , когато се случи непоправимото. В градчето се разнесе слух,  че момичето тръгнало за Турция с малка стара моторница заедно с приятеля си, шампиона. Преценили , че по-лесно ще прекосят морето, отколкото да прескочат Стената. Открили ги. Вероятно от коработе на бреговата охрана са ги застреляли , защото не ги намерили- нито тях, нито лодката...Някак си нямаше с кого да говори за тая смърт. Много малко от връстниците му ходеха в библиотеката и не я познаваха. Хората съжаляваха за нея, беше млада и никой не я смяташе за престъпница, нито за безразсъдна. Колко жалко, казваха някои,можеше да си живее, дори да отиде в Германия...Но коя Германия?

-Имаше една библиотекарка в Карлово някога..- каза Тони на Нона- Приличаш много на нея. Дори мисля, че сте връстници...

  Как можеше да й каже какво се беше случило с Бистра! Никъде не разлепиха некролози за нея. Родителите й бяха свити хорица. Рядко ги виждаха из градинките да разхождат децата на брат й. Момиченцето поразително напомняше леля си. Същите руси къдри и светло лице...

  Странно какви подробности помнеше от това далечно време...Беше малко преди да напусне страната. Може би затова баща му не беше му казал къде всъщност отиват. Навярно не беше сигурен , че всичко ще е благополучно.

-Тогава беше на моята възраст сега...

  Не си спомняше добре,  но по всяка вероятност библиотекарката беше първият човек, който изчезна от живота му просто така,без причина. Беше станало там далеч,в морето и в тъмнината...Струваше му се, че може пак да разговаря с нея като че ли не е в света на мъртвите...

 “Това е изпитание, каза тя, знаеш какво е изпитание, нали? Като трифидите...Какво си мислеше, докато четеше книгата?”

 “Не си спомням...Май че колко е страшно да не знаеш какво ще излезе от това, което си посял...така човек може да се откаже да сее...”

 “Знам истината за тебе и за майка ти. Ти вече премина достойно изпитанието. Всичко е наред.”

 “Защо е изпитанието? Какво трябва да изкупя с него?”

 “Не се изкупва нищо. Показваш, че си достоен. За Наградата.”

 “И за вас ли е така? И каква е Наградата?”

 “Не знаеш ли? Любов. Свобода.”

 “Смъртта ли е вашето изпитание? Но за какво ви е Наградата,  щом сте мъртва?”

 “При мене нямаше друг начин. Но ти си жив!”

 “Изпитанието носи любов, така ли? Тогава искам го, искам го!”

  Но тя нито отричаше, нито потвърждаваше този негов страстен изблик. Не си спомняше да си я е представял, да я е виждал отново. Думите просто идваха в съзнанието му със скоростта на мисълта и това не беше разговор с някого или със себе си, а общуване на съзнания от по-висша степен. Но тази вечер в ресторанта сякаш откри за него неизвестен ъгъл от голяма сцена, някъде между кулисите и забравен декор. Там, зад обикновено олющено бюро, стоеше невисока млада жена , стройна, с руса къдрава коса , пусната свободно до раменете и тъмни очила, облечена в тъмночервен костюм от трико и черно поло. Ръката с дълъг маникюр, оцветен в сребристо, стискаше дебел химикал, а на бузите си имаше трапчинки.

  И точно тя, с тия трапчинки, беше тръгнала в есенното море с младия немец за да направят любовта си наистина свободна...

  Изведнъж в съзнанието му всичко се завъртя. Вече не виждаше светлините , които пробягваха край таксито, а високите разпенени вълни, от които се боеше като дете. Водата облизваше някакви бели предмети, смесваше ги с мъглата, издигаше нависоко отблясъци от прожектори и протегнати ръце с дълъг маникюр, блъскаше ги в борда на голям брониран кораб, а от там стреляха...сигнални ракети или на месо?

  Таксито рязко намали и картината като че ли се стръска надолу, в миналото. Блесна светлина от много кристални полилеи и под тях малка фигурка в карирана дълга пола и черно поло самотно вървеше край масите...Изпитанието...нейното беше свършило. Тя беше получила Наградата...

    Апаратът сочеше сто тридесет и един лева. Още преди да слезе от асансьора усети миризмата на топла баница.

-Иди си вземи нещата, посъветва го Мая, още утре! Не е удобно да си там, когато са двамата...

   Като че ли не го знаеше!

   На другата сутрин отключи, според него, достатъчно шумно, за да го чуят и влезе в хола да си събере багажа. Нямаше никого, само някакви женски дрехи. Помисли , че може би още спят.

   В този миг вратата се отвори и откъм банята влезе Нона, съвсем гола, с кърпа на главата.

- О! Извинявай, не мислех, че има някой! Иван излезе и аз реших да...

- Дойдох за багажа...сега свършвам- Но изведнъж спря да прибира тениската си и се обърна към нея. Беше неочаквано съблазнителна, с тънка талия и стегнат ханш, а гърдите й не изглеждаха толкова малки както когато беше облечена. Изглежда нямаше други дрехи, освен тези в хола и трябваше да се облече пред него.

   Той се приближи към нея и, без да каже нито дума, я прегърна.

-Това...шега ли е?- опита се да го отстрани тя, но той я стисна още по- здраво и потърси устните й. Хавлията падна от главата й и тя се опита да се покрие с нея- Тони, моля те...

   Ръцете му галеха гърба й, извит на дъга от напрежението, а устните му разтваряха нейните. Тя,без да иска , се поддаде , но в следващия миг се окопити  и като опря ръце на раменете му, се опита да се освободи.

- Тони, това е абсурд, моля те!

- Защо?

- Не може, просто не може!

- Не е вярно, ти го искаш...също искаш да...

- Не искам!

- Искаш, виждам го...

- Не,аз...това е невъзможно, абсурд! Тони, аз не обичам руси мъже!Те...те просто не ме възбуждат!

- Лъжеш...зърната ти са настръхнали.

- Това е вегетативна реакция, студено ми е! Тони, не можеш да искаш от мене това! Тони!

  Той я вдигна и отнесе към леглото. Беше се стегнала и се бореше упорито. Пъхна крака си между нейните и изведнъж усети, че тя го стиска силно.

-Не, не...искам, моля те!

  Галеше я толкова нежно, колкото можеше. Намираше чувствителните точки на тялото й...беше най- великият любовник...Докато усети, че тя го съблича!

- Какво правя, по дяволите!- нов опит за борба и бързо отказване.

- Направи го, Нона, моля те, направи го!

- Но аз не мога да...- прошепна тя , но той затвори устата й с целувка.

  Нона разбра, че беше пропуснала момента, в който можеше да се откаже от желанието. Бързо разкопча колана му /красив колан, чудесна ръчна изработка!/  и много скоро след това усети голото съприкосновение на тялото му. като че ли нещо познато проблесна по лицето му,в жеста, с който я постави върху себе си...После всичко потъна в истеричния хаос на оргазъма....

- Толкова много ли ме желаеше- попита го после- или беше просто, защото ме видя гола?

- Не знам...Нона, само исках да ме направиш щастлив...

   Не знаеше защо го каза.

- Милото момче! Едно преживяване като това не е щастие...

 -Щастие е.

- Ти си странен. Аз съм много по- голяма от тебе.

- Не си. Виж колко си малка !Ръцете ти...устните...да не говорим за краката!

- Освен това...- продължи тя- звучи грубо, но тази нощ аз бях с друг мъж. И довечера пак ще бъда с него.

- Затова ли не искаше?

   Тя замълча.

- Нона, отговори ми! Ти ме желаеше! Затова ли се възпротиви?

- Сексуалната вярност не е най- важното,  което си дължим с Иван.

- Дори изобщо не си я дължите, нали? Той особено, съвсем не се чувства длъжник.

- Прав си.

- Тогава защо?

- Имам чувството,  че не е редно.

- Защо? Защото съм негов син ли?

  Тя трепна.

- Чий син? Не познавам баща ти.

- Напротив.

  Изведнъж Нона скочи от леглото,хвана го за раменете и го разтърси със сила , която не предполагаше, че притежава.

- Какво искаш да кажеш? Кого трябва да познавам?

- Не знаеш ли? Мислех , че знаеш, че ти е казал вече...

- О, Боже! Какво трябва да зная?

- Иван наистина ли не ти каза?

- Какво да ми каже? И какво общо има той с твоето родословие?

- Аз съм негов син.

- О , не! Това не е дори шега, нали?

- Не е.

 Тя седна пак при него.

- Затова ми изглеждаше някак познат. Не ми казвай коя е майка ти, защото знам!

- Да. Ти знаеш много за него.

- Знаех си, знаех си , че има нещо недовършено в цялата история, че липсва финал...Но не мислех, че може да го крие толкова време...

   След като чу цялата история,каза:

- Знаеш ли , че си облизваш устните също като него? О, Тони!- и тя избяга в банята. Когато той отиде при нея, плачеше под душа.

- Плачеш ли?- попита  Тони и я прегърна- И аз плачех под душа...когато се сетех за мама...

- Тони...-тя се обърна към него- Не знаеш защо плача..

- Кажи ми тогава.

- Мислих си, че можеш да бъдеш мой син! Можех да имам син като тебе, разбираш ли? Най-после знам какъв щеше да е синът ми , ако имах такъв...

- Била си много малка, когато съм се родил...

- Няма значение.

- Добре, не плачи.- той я зави с хавлията и избърса косата й- И какво от това?

- Беше като кръвосмешение.

  Усмивката му бавно изчезна.

- Ние нямаме никаква връзка помежду си.

- Така е. Няма да се повтори,нали?

- Щом така искаш...

- Излишно е да ти напомням , че Иван никога не трябва да научи. Дори ако много се намразите, дори ако станете смъртни врагове...Никога.

- Наистина беше излишно да ми напомняш.

  Тя бързо се облече.

- Ще направя кафе.

- По-добре аз- Тони отиде в кухнята.

   Телефонът иззвъня. Беше Иван.

- Нона, трябва да поговорим. Снощи не успях...много бързах за другите неща...Трябва да ти кажа нещо...Трудно е, но трябва. Отнася се за Тони.

- Трябва да науча, че е твой син,нали?

- Вече знаеш, значи...

- Той ми каза. Мислеше, че знам.- звучеше като упрек.

-Аз наистина трябваше да ти кажа, но...

- Няма значение. Всичко е наред.

- Той там ли е?

- Прави кафе в кухнята. Да го повикам ли?

- Не .Вече всичко е ясно. До довечера.

- До довечера!

 Тони влезе с каничката и чашите.

- Той ли беше?

- Да. Казах му , че знам.

- Поне с тебе го отмених...Трябвало е да осведоми много хора за мене.

- Срещна ли се с майка си?

- Не.

- Още не?

- Обадих й се. Тая сутрин, от Мая. Отказа да ме види. Много твърдо.

- Отказа?

- Нормално за нея. Последователно. Отказала се е още преди двадесет и осем години. Защо да ме приема сега? Беше много категорична.

- Но ти ще отидеш, нали?

- Нона...много е сложно.

- Какво му е сложното?

- Как си го представяш? След това , което ми каза?

- Ами ще отидеш, ще позвъниш...Тя ще отвори. Ако поиска да затвори веднага, ще сложиш крак  между вратата и рамката. И ще влезеш.

- После?

- После ти си на ход.

- Това е доста грубо.

- Позволено е на един син, ако му отказват разговор.

- Съмнявам се , че ще съумея да бъда груб!

- А аз не я разбирам.

- Какво има за неразбиране, всичко е ясно!

- Ако аз имах такъв син, може би щях да бъда смешна с предаността и любовта си.

- Сериозно?

- Делото на жената е завършено, когато роди син, подобен на мъжа, когото обича, но предан преди всичко на нея...От там нататък може само да му се любува тайно и да си повтаря , че не е само неин, че не бива да прекалява...Дори когато го държи на ръце, дори когато го кърми, не е част от нея. Не знам дали го разбираш. Жената трудно свиква с това.

- Ти имаш дъщеря.

- Не е същото.

- Защо тя се казва Антония? Случайно ли сме съименници?

-Не знам. Случайно ли е, че ние с Иван имаме една и съща фамилия? Всъщност, звучеше добре. Три пъти “А”. Антония Александрова Алексиева.

- Значи трябва да отида. Но тя ще се съпротивлява. Това е глупаво!

- Тя е изплашена.

- Не е вярно! По телефона чух една смела и уверена в себе си жена.

- Тя има вина и се страхува да не я признае пред тебе.

- Тя няма вина. Аз не я обвинявам.

- Тя не знае дали я осъждаш. Не знае дали я мразиш. И не знае дали изпитва вина. Съзнателно няма такова усещане. Още не. Ти трябва да й помогнеш.да го усети.

- Не искам. Казах ти, аз не мисля че тя е виновна...

- Ти си го повтаряш, може и да го мислиш...Трябва да я убедиш , че ти дължи много неща.

- Няма да успея. Не знам как.

- Ще успееш, Тони! Аз ти вярвам.

- Защо ми вярваш?

- Защото научих много за тебе. Ти си успявал винаги. И в Канада. И тук. Ти си от победителите. Ще успееш и с Диана.

- Защо да съм от победителите?  Защото бях с тебе ли?

- Не. В този случай беше наградата. И досега не ми е ясно как те спечелих...

  Той се засмя.

- Ту съм победител,ту награда...Кое от двете?

- Което си избереш.

- Нона, защо си с Иван? Толкова дълго време?

- Ние си приличаме.

-Това не е отговор.

- Харесва ми.

-  И това не е.

- Имам нужда от него...

  В отговор Тони само завъртя глава отрицателно.

- Може би искаш да ти кажа, че съм влюбена в него...

- Не е нужно защото знам че си.

- И това ли не е причина?

- Много хора са влюбени , но не се срещат.

- Ако ти кажа нещо, ще го приемеш ли като обяснение?

- Ако е вероятно от моя гледна точка...

- Добре. Ние с него сме едно и също съзнание, разбираш ли? Няма значение къде сме и с кого сме. Ние сме една аура и в нея две аморфни съществувания. Едното условно мъжко, другото условно женско...Това е. Все едно дали има други около нас...

- Например аз. Или някоя дама. Може би има.

- Може би.

- Не ти ли е казвал?

- Не. Но предполагам. Някоя колежка или сътрудничка. Той е от мъжете , които не харесват жени без стойност. Дори се досещам за някои...

- А ти?

- Не говорим за мене. Ако искаш да ти призная дали има други мъже в живота ми, няма да стане...

- Той нарича Джини, Мая и Мария “принцесите”...

- Защото ти си принцът.

- А той кралят, нали?

- Не. Може би кардиналът.

- А ти?

- Аз? Една от фаворитките. Фаворитката от Бялата кула. Така наричам блока , където живея. Тринадесет етажа, над сто апартамента. Аз съм на десетия етаж, на малка тераса с изглед към планината.

    Фаворитката от Бялата кула...

- Това не те ли унижава?

- Че защо? Приличам ли ти на кралица? Всеки да си знае мястото!

- То може да не ти харесва.

- Може.

- Искам това , което мога да имам,така ли?

- Да прекратим този разговор.

- Добре.

- Лесно се съгласи!

- Нямам избор. Какво ще правя, ако млъкнеш?

- Каза, че приличам на някоя...

- Тя е мъртва- Каза й го,все пак...-Трябваше да е мъртва.

- Защо?

- За да премине Изпитанието.

- И ти искаш вече да си го преминал,нали?

- Кой не иска!

- Тони, защо ме пожела? Не защото приличам на тази библиотекарка ,нали?

- Просто те харесвам...

- Не е така просто. Аз не съм от жените, които подлудяват мъжете от един поглед. Знам го много добре!

- Не си.

- Тогава?

- Когато говорих с Диана , се почувствах много кофти...Все едно ,че ме бяха сритали, разбираш ли?

- Тя не беше ли любезна?

- Дори много. Ледено любезна.

- Продължавай.

- Тя ме отряза. Не чувах какво ми говори Мая. Мая е мила, добра. Тя много се грижи за мене...Реших, че съм приключил. Реших да се оттегля. Бях...

-...скапан.

- Ужасно. Беше несправедливо. Реших, че това е Изпитанието.

- И ти си го преминал...като си се отказал от нея.

- Да, надявах се, но нещо го отричаше.

- Очакваше Наградата.

- Не знам. Май не очаквах нищо, когато дойдох тук.

- Наградата е любов.

    Той трепна.

- Ти ми каза нещо- продължи тя- Каза:”Направи ме щастлив!”Защо?

- Мисля, че това трябваше да ти кажа.

- Това ли се казва на жените? Това ли им казваш в подобни случаи?

- Не знам.

- Казвал ли си го на някоя?

- Не си спомням. Не, със сигурност ,не.

- Защо го каза на мене?

- Защото мислех , че можеш. Гледах ви снощи с Иван. Той беше щастлив с тебе. Значи можеш.

- Не мога, Тони.

- Нона...извинявай.

- Не казвай , че съжаляваш.

- Не съжалявам.  И ти, нали? Ти си толкова различна. Ти можеш да обичаш! Просто МОЖЕШ, Нона! Ти си създадена да обичаш.

- Жените изобщо...

- Не жените изобщо. Ти. А тя е непостижима...

- Затова избра мене.

- А ти ме пращаш при нея...

- Защото го искаш.

- Искам го.

- Тогава го вземи!

- Добре- той стана- Ще го взема.

- Чакай- тя отиде до касетофона и пусна една касета- Това е песен за тебе.

-“Менуар”?

- “Пръстенът и короната”...

- Благодаря. А ти, Нона? Кога ще вземеш това което искаш?

  В отговор тя само вдигна рамене.

  И вълните я отнесоха. А от един голям брониран кораб някой стреляше по нея.

   Самият Тони.

    Стресна се. Приближи се и я прегърна. Искаше да я гушне и да я приспи. Не можеше да си обясни защо я чувстваше толкова близка....

- Няма да се видим. Засега. Довиждане.

- Довиждане. Накарай я да те обича, Тони! Отмъсти й така!

- Не обичам отмъщенията.

- Синовете имат право. Понякога. Майките никога.

 Той я хвана за брадичката и я целуна леко по бузата. Усети устните й върху своята. Колко щеше да обича тази жена, ако я беше срещнал при други обстоятелства!

-Господи, колко щастлива е тя...

  И след малко:

- Забрави си якето. Ако ще ходиш на ски...

- Благодаря.

- Тортата беше много вкусна.

- Ще ти направя още една, когато дойдеш пак. Дъщеря ти прилича на тебе, нали?

- Не. Тя е красива. Като тебе.

- И прави хората щастливи...

- Ставаш алчен. Тя е различна.

- Господи, защо?

- Тя ще те обича...знаеш коя.

- Ще ме обича. Засега дано поне приеме да говори с мене. Нона, ами ако повика полиция?

- Завържи я за стола и запуши устата й. Докато кандиса. След това й обясни всичко и я развържи.

- Жестока си.

- Синовете имат право. Не забравяй.

- Довиждане! И някога ми помахай с ръка...от Бялата кула....

- Добре. Дори ще спусна стълба. От копринени шалове...

  Излезе бързо и натисна копчето на асансьора. Тя се скри вътре. След малко се позвъни. Беше се върнал.

.-Забравих да те питам...само по това ли приличам на Иван?- и той облиза устните си-Добре, не ми отговаряй,  щом не искаш!

  И тръгна пак, вече наистина.

   Когато влезе в спалнята, Нона видя ,че беше оправил леглото , а мокрите кърпи бяха сложени да съхнат на радиатора.

“ Какво момче, заличило е следите...Мисли , че е извършил пакост...Но всичко е наред, нищо не се е случило. Нищо, което да наруши мира в този дом...”

   Лъжеше се. Може би така беше за нея, може би така искаше да бъде...Нещо проблесна пред очите й. Малко сребърно кръстче на сребърна верижка. Беше се скъсала и той не беше я забелязал. Металът беше още топъл. Взе го и се опита да скачи двата края. Успя. Занесе го в банята и го остави на мивката. Къпал се е и го е забравил. Ни за миг не изпита угризение. Не можеше да допусне Иван да го почувства като съперник, дори и чрез нейните мисли. Никога .Какво толкова се беше случило? Нищо по-значимо от връзката помежду им.

“ Все пак, нека помисля, каза си жената, защо толкова лесно отстъпих...Дори ако знаех...трябва да си изясня дали щеше да е така, ако знаех...Важно е, много е важно!”

    Беше лесно да проумее. Отговорът беше недвусмислен. Разбира се , че щеше да отстъпи. Пак щеше да се случи това ,което се случи.

  Това изобщо не я изненада. Беше свикнала да приема нещата каквито са. Защо беше изпитала желание към този мъж, макар ни за миг да не си помисли да пренебрегне другия? Имаше едно единствено обяснение. Някъде в подсъзнанието й двата образа се размесваха и наслагваха един върху друг. Някакви странни връзки ги обединяваха в едно , преди още да знае истината за отношенията им. Интуиция? Тя се помъчи да почувства отново докосванията, целувките, влудяващото опиянение на сексуалния акт...Беше безпомощна.

  Нямаше разлика. Нейното тяло, нейното либидо не правеше разлика между двамата. Но външно те бяха много различни! Светлата дълга коса на Тони и късата черна къдрава на Иван...Но докосването до тях беше с един и същ заряд..., сините очи на единия и тъмния поглед на другия и в тях еднаквата тръпка...фините пръсти на младежа , бялата гладка кожа на лицето му и мургавите рамене на приятеля й носеха едно и също послание, вътрешна сила, животворна настойчивост, увличаща нападателност и нетърпяща възражения нежност...И защо я попита дали прилича на баща си? Точно нея? Кой би могъл да каже? Щеше да бъде добре за него да научи по какво точно прилича на Иван. Той, младият бог, дошъл от една щастлива страна! Какво общо имаше с елегантния и привлекателен политик с невесел поглед и точни премерени думи и движения, който като че ли постоянно носеше невидими везни в джоба си, невидим индикатор на обществена полезност...Не беше за вярване.

   Трябваше да го осъзнае бързо, докато Иван го нямаше. Да анализира, за да ги разграничи...да ги отдели един от друг, а може би обратното. Да ги обича по различен начин...Ако това не е възможно, да приеме приключението с Тони като случка от съвместния им живот с Иван! И стоп кадър!Дотук. Другото е като да махнеш с ръка от Бялата кула на странника-рицар долу....Другото е суета и грях...

   Тя дояждаше може би петата ябълка , когато приятелят й се прибра. Вече знаеше какво ще й каже и как ще й го каже. Но го чакаше. Сега ще влезе, ще се усмихне, ще седне до нея на дивана , ще я целуне и ще каже...

- Не ми се сърдиш, нали? Ти изобщо не можеш!

- Напротив, отговори тя, виж колко огризки от ябълки има пред мене...

- Каква връзка имат огризките от ябълки със сърденето?

- Обичам да ям ябълки, когато мисля. А Тони ми разказа играта.

- Има ли друга гледна точка, която да желаеш да чуеш?

- Каква гледна точка, ставаше въпрос за факти! Но ти имаш какво да добавиш,нали?

- Трябваше да ти кажа по- рано..

- Остави това! Да не мислиш, че аз ти казвам всичко?

- Изобщо не се надявам. Ти си толкова потайна...

- Вярно е.

- Не е добродетел.

- Не деля качествата си на добродетели и пороци.

- Значи , пак нов модел на свят и морал...

- Четвъртото варварство...Зависи от гледната точка. Приемам връзките между хората така, както ги е създала природата. И тия, които Бог е вдъхновил...

- Като нашата.

- Като нашата.

- Каква е разликата? Няма ли да ме почерпиш с нещо за ядене?

- Нямам предвид разлики, а прилики...Тони спомена за някакви сандвичи...

-Върховна домакиня си!

- Хайде да не се обиждаме! Аз съм ти на гости и също съм гладна. Тоест, така или иначе ще измисля нещо. Можеш ли да отгатнеш какво?

- Сандвичи със сирене.

- Позна.

- Прекрасен е , нали?

- Сандвичът ли? Направо съм щастлива!

- Не. Имах предвид Тони. Сандвичът е посредствен.

- Той е повече от синът, който си очаквал. Приеми го като подарък.

- Приемам го като подарък.

- Разбирате се, нали?

- Да. Той си има характер.

- С тебе това не пречи, нали?

- Дори напротив. Опитвам се да избягвам противоречията, когато се появят.

- Няма да се появят. Няма причини, няма пукнатини, няма тесни места, нито дънни ями...Нищо, което да наруши спокойното пълноводие...

- Тогава какво стана с нас?

- Ти си щастлив. С него. И изобщо. Не знам с какво си заслужил такива деца...

- Не съм ги заслужил. Завиждаш ли ми?

- Не на тебе, на майка му.

-“Ако имах такъв син”! Чувал съм го. Трябва да спреш с това. Заради дъщеря си.

- Никога не съм го казвала.

- Казвала си го. И сега ще го кажеш. Защото си несправедлива.

- Така е.

- Отиде при Мая, нали? Те много добре се разбират. По- точно, тя не го оставя на мира. Сигурно и приятелка му е намерила...Макар че тя повече има нужда от него! Нищо, че има две деца и мъж.

- Може да е просто от любезност.

- Не е. Тя няма брат. Не беше на себе си от радост, когато научи за Тони. Изобщо не беше наясно дали ще го види и дали той ще я хареса...Той направи доста за нея.

- Защото тя е един от пътищата.

- Какви пътища?

- Към майка му. Ти си бил другият. Но той се е оказал изчерпан и запуснат...Вината не е твоя. Тя едва ли би те приела като посредник.

- Съвършено вярно.

- Знаеш ли, че е отказала да се срещне с него?

- Кога е говорил с нея?

- Днес сутринта. Когато дойде тук, почти се беше примирил.

- Как може да прекалява толкова! Поне е направил , каквото е можал. Тя е голям инат. Затъва, но не признава. Дави се, но не приема ничия ръка...Навярно трябва някой да я измъкне за косите...

- Кой, според тебе? Може би ти?

- Има деца...Може би мъже, които я ценят като жена...Приятели.

- Мисля , че Тони ще успее.

- Съмнявам се. Ти не я познаваш, той също. Затова е самоуверен.

- Имам предчувствие.

-...което в случая те лъже.

- Ти също стигна до края.

- С мене беше друго. На него му е по- трудно.

- Но при него пречката е само една.

- А при мене много, така ли?

- Не. При тебе пречката беше самият ти и представата ти за себе си.

- И той има представа за себе си.

- Той приема като пречка само външни неща. И затова ще успее.

- Откъде си сигурна?

- Знам по себе си. Външните пречки никога не са ме спирали. Не са ме отчайвали, никога!

- Нона, ти го хареса, нали?

- Разбира се- беше съвсем спокойна, защото говореше истината- Кой не би го харесал! Виж как стана с момичетата!

- Да, с тях добре се получи. Знаеш ли, че ми се обади Мими ? Заповяда ми да се грижа за него и да не го оставям сам. Звучеше почти наставнически.

- Младите хора бързо се сприятеляват.

- И разделят.

- Могат да се срещнат отново.

- Ти винаги доизмисляш добрия край.

- Няма причини за лош. Дори и с Кралицата.

- Какво за Кралицата?

- Ще видим какво ще стане с нея. Така я наричаш, нали?

- Никога не съм ти го казвал!

- Значи, съм го научила от друг. Или съм го измислила.

- Може би защото си я виждала само на сцената...Тя не е...царствена.

- Няма значение. Талантлива жена.

- И ти си талантлива.

- Не като готвачка, предполагам.

- Не- той извади малко томче- Защо не ми каза? Да, не повтаряй, досетих се.”Хора от Мъглявата планина”. Автор Нона Кондова. Можех и да не я открия, ако нямам приятели на площад “Славейков”. Попитаха ме дали сме роднини. И аз ти отмъстих като казах, че сме братовчеди. Защо не ми каза, че пишеш?

- Вече попита за това. Беше само хоби.

- Дължиш ми автограф.  Започвам да си меря думите пред тебе.

- Защо?

- Можеш да опишеш всичко в някоя друга книга, знам ли?

- Може. Ти си интересен образ. Но вече не си в центъра, а малко настрани...

- А кой е в центъра?

- Не знам. Когато стане , ще ти кажа.

- Чудя се защо не се сетих, че пишеш още като те срещнах за първи път...Беше очевидно. Сигурно имаш обяснение.

- Имам.

- Има ли нещо, което не можеш да обясниш?

- Вече си ми задавал този въпрос.

- Спомням си. Спомням си и отговора.

- Попитах те защо си с мене...Днес Тони посочи една причина.

- Тони?

- Той мисли, че те правя щастлив.

- Прав е.

- Питаш се защо не си забелязал , че пиша. Много просто, защото ти самият имаш такава склонност. Приел си го като нещо нормално,щом сме заедно и си приличаме. Едни и същи потребности и начини на самообяснение...

- Моето писане е друго.

- Някога ще напишеш мемоари.

- Не вярвам.

- Както и да е. Пак ще говорим. Знаеш ли, че трябва да си вървя?

- Това е най-тъпото нещо, което си казвала досега!

- Не се обиждам, защото не е вярно.

- Веднага си предай ключа!

- Защо? Ще ме задържиш ли?- той кимна- Не вярвам. Ти цениш чуждата независимост.

- Точно сега не.

- Защо ти трябвам?

- Не задаваш ли твърде често този въпрос? Ами ако ти кажа , че не е за да приготвяш сандвичи?

- Трябва да бъдеш повече време с него. Дъщеря ти е права.

- Мая и без това няма да го пусне до понеделник...

  Разбира се, тя знаеше защо трябва да остане. Той трябваше да говори с някого за сина си докато го чака. Трябваше някой да му казва колко добре е постъпил преди две години и сега...Прочете го в това отчаяно ”Мая няма да го пусне до понеделник” и разбра, че точно сега Иван предпочиташе да е с Тони, а не с нея, по- добре с двамата...А идеално ще е да е с Мими и Джини...Той имаше голяма нужда от тях, но те отсъстваха...Дори и тя искаше да си тръгне!

   Беше минала по този път и го разбираше. Доскоро и тя не спираше да говори за дъщеря си , за красивото русо създание, което й причиняваше толкова много вълнения с нежеланието си да прилича на нея...Трудно беше да намери общ език с дъщеря си и Иван беше човекът, който слушаше за всичко това. Беше необходимо да бъде откровена с дъщеря си, както беше изобщо...

   Да, Нона завиждаше на приятеля си , много му завиждаше и това беше истината. Смяташе, че незаслужено лесно общува с децата си , необичайно успешно доказва любовта си към тях, умее да проявява загриженост или укор ,когато е необходимо. Изобщо, не беше честно, че е толкова близко до тях и получава голямата им любов.

   Как го правеше, по дяволите?

  “Жените смятат , че пъпната връв продължава да съществува през целия живот и трябва да водят децата на нея като кученца...”

    Това беше казала самата тя като нов израз на жестока ирония към собствения й пол.

   “Мъжете са по- силни и по- умни. Те приемат децата като нещо отделно. Друг е въпросът какво следва от това. Може би желание да ги завладеят , да ги подчинят, да ги унищожат или просто обичат? Като нещо извън себе си...На жените им пречи утробното мислене.”

  “А на мъжете?”

  “Надменността на Бога- отец.”

  Велико! Как точно беше казано! Нона се улавяше в самовъзхищение  и с особена наслада се смееше на себе си. Но май не беше много искрена в присмеха.

- Значи искаш да остана?

- Не обсъждам въпроса.

- Тоест?

- Тоест, изключено е да те пусна.

- Тогава оставам. Но не мисли, че ти се подчинявам.

- Не, не ! В никакъв случай!

- Тогава защо го правя?

- Знам, но няма да ти кажа.

- Така ли?

  Вместо отговор той я целуна.

- Наистина ли си щастлив с мене?

- Щом и другите го виждат...

- Тези други може и да не са достатъчно опитни...Може да са манипулирани.

- В случая не е така.

  Обичаше го. Не знаеше дали с един поглед може да му покаже колко го обича , но се опитваше. Беше странно колко много обич чувстваше след изневярата...макар че нямаше чувство за изневяра. Всъщност, тя беше от жените,които никога нямат чувство за изневяра. Вярваше , че винаги може да обича всеки , до когото се докосне без значение има ли друг или други...

   Това което се случи, можеше само да увеличи любовта й. Той знаеше какво изпитва, защото само на нея можеше да разкаже как е вървял по улиците на Карлово, сам между надеждата и отчаянието, как дори не се е спирал пред нищо, което може да е било близко до сина му, как се е боял от спомена за чуждия му живот, за живота му без него...Как се е боял да не направи фетиш от къщата, където е живял,от училището , където може би е учил...как е отминавал с погледа си младите мъже и жени наоколо от страх , че може би са били заедно с него преди години,в детството му...

    Защо се е боял да научи за него в отсъствието му, защо не си е измислял случки и вероятни събития...Не знаеше дали самият Тони е харесвал този живот, дали е мразил нещо или някого...дали не се е страхувал от каменните зидове нощем, дали не е плакал, когато е падал на паветата...Може би в някоя от пукнатините на плочника се беше притаила следа от разкървавен нос или сълза...

   Не знаеше , че може да изпада в такива подробности, да ги изважда от някаква своя неистинска памет , която всъщност е проява на въображение...близък свидетел на дните на сина му...Може би Нона трябваше да го попита защо се страхува да мисли за това, да запълва белите петна дори в паметта на младия мъж...Казваше си, че няма да разпитва за детството му. Знаеше нещо от от отец Стайнов.

 Но не удържа. Знаеше , че това ровене не е най- подходящото, което трябва да създаде диалог помежду им. Наистина трябваше да се задоволи с разказаното от човека ,който отгледа Антон заради него. Но то беше като отражение на огледало с едва забележими пукнатини...изпъкналости...Така , както всеки си представя другия...

   Имаше една единствена снимка на Тони като дете. Не знаеше какъв е бил като бебе или юноша.

- Можеш случайно да “забравиш”детския си албум тук, той ще се радва да го намери-беше предложила Нона на Тони- Или не го носиш?

- Нося го. Но мислех да го”забравя”на друго място...

  Тя знаеше къде е това друго място .Всеки знаеше. Защо му беше на Тони да предизвиква чувствителността на този , който го беше издирил и открил? Може би си беше казал, че не са нужни повече обяснения, повече завръщания в стари събития и завои. С Кондов решението за съвместен живот беше окончателно и затова можеше да го изостави.

    Беше прав. Защо му е да живее с миналото, когато имаха толкова дни занапред и може би Бог беше решил да ги прекарат като близки хора! Тяхното сегашно приятелство тръгна преди две години, необременено от понякога тягостната примка на задължителната любов и признателност. И двамата имаха възможност за избор и го направиха.

- Можеше да избереш да забравиш- каза Нона.

- Формално да- беше доста сухо казано. Сега не искаше да чува тази истина.

- Можеше да унищожиш писмото на баща си , предположи тя пред Тони- да останеш там и да не мислиш дори за България...

- Човек винаги има избор- каза той- Аз направих своя.

   Не можеше да разбере какво очакваха от всичко това. Можеше да ги попита.

- Не знам- отговори Иван- ти знаеш ли какво очакваш от Тони? Можеш ли да отгатнеш? И изобщо, каквото и да е, можеш ли да отстъпиш някъде?

- Беше глупаво да задавам този въпрос

- Наистина,съгласи се той.

  Никога не беше казвал , че е глупава. Навярно и сега не беше вникнал в изречението ,а просто се беше съгласил.

- Кръстчето не е твое, нали?- попита я след като се избръсна в банята.

- Не . Предполагам , че е на Тони. Къпа се, когато дойде за багажа си. Искаше да се преоблече.

- Забравил си е и приборите за бръснене...

- Щеше да си забрави и якето. Разсеян ли е?

- Не знам.

  Да. Дори и това не знаеше. Нещо, което може би беше известно на нахалния пубертет Кристофър. Стана му неприятно.

- Познавам бащи, които живеят постоянно със синовете си, без да ги познават.

- Присъстващите се изключват, нали?

- Определено.

- Нямам нужда от утешения.

- Това не е утешение.

- Обикновено би се приело така.

- Ставаш заядлив.

- Съжалявам. Защо отиде при Мая? Не е твоя идея, нали?

- Не е. Мисля, че му е неудобно.

- Какво неудобно има, можехме да поговорим и тримата. Както снощи.

- Съмнявам се. Трябваше аз да си отида. Тогава щеше да остане.

- Що за триъгълници съчиняваш? Смяташ , че трябва да ме делите помежду си,така ли?

- Може би ревнувам.

- Но той е мъж!

- Не ревнувам от жени, както може би си забелязал.

- Не съм забелязал.

- Тогава забележи!

- Намекваш ли нещо?

- Не. Защо, имаш нещо да ми кажеш ли?

- Абсолютно нищо. Очаквам да ми кажеш защо ревнуваш от мъже.

- Защото са част от голямата игра.

- И кое наричаш “Голямата игра”?

- Това, с което се занимаваш.

- Тони не е политик и дори не мисли да става.

- Все едно.

- Смяташ , че се провалям,нали?

- Да.

- В какъв смисъл?

- Нямаш власт да промениш нищо. Не си и морален коректив. Тук никой не е. Ти си в застой. Не го ли виждаш?

- Последните избори показаха раздвижване...Не мисля, че трябва да упражнявам власт. Ролята на политическата сила е да бъде  доведена на власт, а не чрез нея да настаня себе с във властта...Това разбираш ли го?

- Да. Но кога ще стане?

- Не ми ли вярваш? Толкова хора казват , че ми вярват...

- Вярвам ти. Дори когато се самозаблуждаваш...Но играта те увлича. Играеш я заради тръпката.

- Знаеш , че не обичам да рискувам. Играя я заради успеха.

- Партийна игра на преговори,  дебнене, обещания, изобличения...

- Само това ли виждаш? Жалко, ако е така.

- Аз съм твоето друго “Аз” и имам право на черни мисли...

- Затова се заблуждаваш.

- Дано е заблуждение, че живеем в блато...

- Забрави хората от Мъглявата планина. Те доставят чудните кристали на съдбата...без да имат собствена...Отчаяна си, Нона! Затова пишеш така.

- Не знам какво ми е.

- Нона, дори да спечелим следващите избори...аз няма да имам свой кристал.

- Това е сигурно.

- Какво мислиш , че трябва да направя? Животът не е права линия напред и нагоре...

- Особено за тебе...Фаталната зодия “Козирог”...Винаги губещи накрая...

- Хайде, стегни се!- Той я прегърна и целуна очите й, после устните-Аз съм щастлив, както Тони правилно забеляза. И ми е обидно, че си скапана в мое присъствие.

  Тя го гледаше , без да каже дума.

- Защо ме гледаш така?

- Обичам те.

- И аз те обичам, моето момиче! Забрави ли го?

- Представих си нещо. Колко героично щеше да е да те обичам , ако беше просто един безработен бивш преподавател. Щях да те спасявам всеки ден...

- Щеше да е много героично и ако ти имаше мъж- пияница или инвалид , когото не можеш да напуснеш...И аз щях да те спасявам всеки ден...от него.

- Значи...сега не се обичаме героично? Чакай, забравих катастрофата!

- И че си удряна по главата? Тук ли беше?-той целуна тила й.

- Представи си , че си бях изгубила паметта, дори за минали любови...

- Щях да се опитам да те завладея отново...Цялото ти свободно пространство.

- Как?

- Нямаше да подбирам средства.

- Не ме карай да сядам върху чинията, моля те!

- Не, ще те накарам да легнеш отгоре й! Нона, що за навик да оставяш съдове по диваните?

- Чудя се защо мълчи телефонът...

- Защото го изключих.

- Ставаш жесток.

- Да. И правя това , което прави всеки мъж за да задържи една жена...

- Искам да се любя с тебе...защо все аз го казвам? Или няма значение?

- Все едно кой...

  Ако някой попиташе Кондов какво иска най- много, сигурно нямаше да получи отговор. Защото точно тогава той искаше най- много и най- различни неща.

   Искаше да ускори времето и да стигне по-бързо до акта на сливането.

   Искаше да задържи времето в този болезнен свръхмиг на удоволствие.

   Искаше да е на върха, за да покаже на Нона , че усилията му са се увенчали с успех.

   Искаше да е на дъното , за да може тя да го извиси...

   Искаше да е студено, за да я покрие цялата със себе си и да я защити.

   Искаше да е горещо, за да я гледа свободна от дрехи и ограничения.

   Искаше да са двамата, само двамата, винаги двамата на самотен остров за да не знае никой колко много я желае.

    Искаше да са в центъра на многолюден град, за да видят всички колко взаимни са ласките им...

    Искаше да я види укротена и отпаднала от удовлетворяването.

    Искаше да чувства силните и уверени движения на пъргавото й тяло. Искаше да зърне пълната й с триумф усмивка  от притежанието.

   Но искаше също така и сълзите й от раздялата...

   Искаше да я познава изцяло, да я притежава изцяло, но го изкушаваше и борбата да се домогне до някоя от тайните й...Искаше да прекара живота си само с нея...

    И в същото време смяташе, че може да се освободи от приятелката си дори и само като се люби с някоя друга...

   Нона беше права. Той наистина имаше и други жени и то не само една. Не можеше да се каже , че не им отдава значение, те бяха приятно и много близко до него присъствие. Не виждаше нищо нередно. Едната беше негова колежка от парламента. Говореше все за работа, понякога беше уморена, но винаги търпелива. Не се възхищаваше от него. Беше акуратна и любезна, но не и спонтанна.

    И толкова. Никога не я сравняваше с Нона. И през ум не му минаваше , че рожденият ден на едната беше на именния на другата...Говореше с мъжа й съвсем свободно и добронамерено. А към Алексиев изпитваше неоправдана раздразнение още преди да го познава. Не се стараеше да крие връзките си с една или друга, но не ги и разказваше. Нона беше представена на всичките му приятели.

   Изведнъж му мина през ума , че не е много редно Тони да се къпе в банята , докато Нона е тук. Можел е да го стори там, където е прекарал нощта. Мина му през ум , че синът му е зрял мъж, свикнал да общува с по- големи от него жени. А Нона...дали би отстъпила , ако я беше пожелал? Не, не беше възможно!

    Ако тя не е знаела, той е бил наясно с положението. Не биваше да си представя такива нелепици...Дали да я попита? Изглеждаше толкова щастлива след като се бяха любили.

   Дали изобщо имаше и други мъже? Поемаше по тая следа неволно и въпреки желанието си защото наистина не искаше да мисли за това. Може би трябваше да попита Тони ...

- Може би трябва да попиташ Тони дали аз те правя щастлива...

- Това той не може да знае. Нито ти. Не ме изнудвай, моля те...

- Изнудване ли е да те попитам щастлива ли си с мене? Признавам, че е старомодно както всички хубави неща...

- Не мога да ти отговоря...И щом не мога, значи съм на върха..Там не може да има отговор. Нито пък път нагоре. Нито желание.

- Кажи ми нещо хубаво.

- Искам да танцувам с тебе. В някое полутъмно, съмнително заведение с уморени музиканти и замислени пияници по масите...в наркотичен дим. Да бъдем само ние на дансинга и да се целуваме...

- И аз да съблека блузата ти...или поне да я разкопчея отпред...

- Да се притискам към тебе...не както сега, а с всеки такт от музиката...Светлината да прави пътечки в косата ти, пътечки от блясък...

- А през твоята да проблясват обеците ти...

- Коя мелодия си пожелаваш?

- Не знам. Някоя безкрайна. А ти?

-“Нощи в бял атлаз”. Не ме питай защо! Сигурно съм я слушала, когато разбрах, че те обичам и не мога да се откажа от мечтата за тебе...

- Помислих , че ще кажеш “Аранкуес”.

- Тя е за когато сме сами.

- Видях една твоя снимка като студентка. Била си на някаква сватба , с гривни тук- той посочи ръката й малко под мишницата- Като източно танцьорка...

- Бяха дрънкулки...Танцьорките носят гривни и на глезените...скъпи верижки...Те звънят, звънят...

- Сигурно си била съблазнителна.

- Толкова, че никой не ме пожела! Може би не са се осмелили. Повечето мъже бяха вече женени и бяха дошли с жените си. Нямаше кой да се възхищава от мене.

- Аз бих се опитал да ти направя впечатление.

- На масите имаше прекалено много ядене и пиене...

- Да, това е убедителна конкуренция! Ти не беше ли с някого?

- Май че бях. Но той си знаеше мястото.

- Просто разводач?

- Доколкото си спомням...Всички смятаха за свой дълг да ми осигурят кавалер.

- Нямаше ли приятел?

- Може би месец преди това. Но точно тогава не. Просто съвпадение. Това не се планира.

- И какво стана с него?

- Обясни ми, че не ставам за негова съпруга и се ожени за една медицинска сестра след двуседмично запознанство.

- Изглежда,здравата се е напатил с тебе.

- Нищо подобно. Бил пиян, когато се оженил...

- Значи, удавил мъката си в алкохол...И потърсил друга, а тя поставила условия...

- Аз наистина не ставах за негова съпруга.

- А за чия?

- Неуместен въпрос. Ако искаш да знаеш истината, дори и да се бяхме срещнали тогава, нищо нямаше да се получи.

- Защо?

- Не ставам и за твоя съпруга и ти го знаеш, нали?

- Знам го. Съдбата ми е да обичам жени , които не стават за мои съпруги.

- Ако се бяхме срещнали тогава , сега щяхме да се мразим.Както с..

- Аз не я мразя. Нона, това е само хипотеза!

- Не, не си искрен! Така стана с Диана, нали?

- Това е друго. Тебе не бих обидил по такъв начин и изобщо е различно!

- Тогава си  имал очи само за нея...Какъв друг начин на двадесет години?З наеш ли, този дансинг може да се пренесе и тук...

- Няма ги пияниците...

- Тъмно е и не се виждат.

- Няма я и мъглата...

- Вдишали сме я.

- Музиката?

- Момент- тя включи касетофона.

- Не сме облечени...

- Поправимо е. Трябва да има какво да сваляме...

- Дори и чорапи ли?

- И чорапи, и обувки...Ами ако случайно те настъпя с тия кубинки?

    Толкова обичаше да го вижда да се смее така и да се ласкае , че само тя може да го разсмее когато си иска...

- Това е “Сигнал”!

- Известно ми е- той затананика тихо.

“Сбогом, дано си щастлива...”

- Това беше другото, което си пожелах. Да ми пееш на ухото...

- Може да глътна обецата ти...

- Внимавай, много е голяма,ще получиш илеус!

- Виждаш ли светлината?

- Не, не искам да я виждам...само да докосвам...

- Целуни ме...като че ли е тайна...И ми кажи нещо също тайно..

- Мили...

“Късно е...няма обратен път назад”. Това беше пак “Сигнал”.

- Никога не съм правил така...

- Не си ли целувал жена, докато танцуваш?

- Това да. Но не съм бил толкова влюбен...бях забравил...

- Не си ли танцувал с Диана?

- Не, никога. Тя не обичаше да танцува. Само на сцената.

- Може би се е изчерпвала.

- Намери нещо също толкова хубаво.

- Надявам се съседите ти да не спят...

- Долу не живее никой.Не знаех , че Джини е оставила толкова много касети.

- Донесла ги е на Тони. Това ще ти хареса.

- Още ли съжаляваш , че той не е тук?

- Какво ли биха си помислили децата ни, ако ни видят?

- Има ли значение? Всеки със своите любови...

- Искаш той да остане тук, нали?

- Не е важна какво аз искам. А какво той смята за добро за себе си.

- Защо все пак не си признаеш желанието ? Може би за него е важно да го знае. Дали го искате...

- Не е редно точно аз да му влияя.

- Ти просто не знаеш какво е редно да изискваш от един син! Той няма други близки хора и очаква от тебе някакви претенции...

- Нямам претенции.

- Всеки родител има. Родител означава “Създател”, ”началосъздаващ”...

- Но не съм го отгледал. Нали каза, че надменността на Бога- отец пречи?

- Това не е надменност, а желание да приближиш до себе си децата.

- Ако е възможно това изобщо...

- Мисля, че е време да си зададеш един въпрос.Ако не се сещаш, ще ти помогна. Може да звучи старомодно, както всички хубави неща...ти обичаш ли го?

    Той видимо се обърка.

- Знам, че в днешно време е много трудно да се признае едно толкова често срещано чувство...Не,за мене е наистина трудно да го разбера...

- Едва ли...Няма защо да се притесняваш, може и да е още рано.

- Защо ме попита?

- Мислех, че може да ти помогне.

- Трябва да разсъждавам...

- Да, сигурно.

- От друга страна, никога не съм разсъждавал дали обичам Мими и Джини...Приемането, опознаването...пътят е дълъг. И какво чувства той, това има определящо значение! Защото той ми каза, че никога няма да мисли за мене като за свой баща...

- Очакваше ли обратното?

- Не, разбира се! Можеше и да е по- лошо.Младите са категорични, а той прилича на майка си...Пропуснахме хубавата песен...Защо не я върнеш?

- Пътечките...- тя докосна косата му.

- Продължавай- помоли я той- тръгни по тях,моля те!

  Блузата й полетя във въздуха и падна на фотьойла, после неговата риза, полата...дрехите се смесваха и купчината ставаше все по-голяма...касетата свършваше, а те оставаха безпомощни пред настръхналата възбуда, сменила предишния разговор. Тя сякаш ги парализираше докато нарасна толкова , че да ги тласне нетърпеливо към изоставеното преди час- два легло.

     Той отново забрави всичко и пожела всичко.

     Всичко , което имаше и нямаше. Всичко, което можеше и не можеше.

     Нона. Нона. Нона. Нона. И така нататък, все същото име....

      Нямаше обратен път назад и никога нямаше да има. Никой не се сещаше, че само след двадесет часа фаворитката от Бялата кула пак щеше да седи на терасата и разсеяно да търси хора от Мъглявата планина....

    А на раклата кротко проблясваше отдавна спрелият пясъчен часовник...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-