САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ЧЕТВЪРТА, ОТ СМУТ И ОГЪН ИЗВАЯНА

 

 

 

       Пролог:  Лан, синът на Соул

   Беше краят на третото столетие от епохата на Четвъртото варварство. Може би последните години,които някой можеше да отброи,преди всеобщата забрава да изличи и най-малкия спомен от това, което означават съчетанията от звуци “година”, ”ден”, ”минута”, а и много други още, дори самото понятие “епоха” или “варварство”. Та нали варварството е безбрежно във времето, следователно, то самото няма познание за собствена история и вътрешна структура.

 Все пак, от трите предишни епохи човечеството се беше измъкнало, благодарение на доказаната си многобройност, разпръснатост и неедновременност на потапянето в хаоса на не-познанието. Първата епоха беше свършила за едни с началото на египетската, за други с началото на китайската, а може би и с цивилизацията на незнайните занаятчии от неолитните гробници на Балканите от преди десет хилядолетия.

   Втората епоха започна с краха на Рим и с великия безреден поход на запад и продължи до установяването на християнството като основна религия в Европа.

   А третата извести съдбоносния си триумф със сигнала на един крайцер през 1917 година, мина през лагерите на смъртта, камикадзе, атомния пъкъл, вледени половината свят с ужаса от нарушеното равновесие на оръжията и се срути с Берлинската стена. Някои се надяваха, завинаги.

   И много скоро започна четвъртото варварство, от което никой нямаше да излезе. Просто нямаше да преплува тъмнината , нито да се капсулира на сигурно място. Защото сега неочакван и много мощен съюзник ускори победния му ход...

  Не намирам за нужно тук да определям какво точно представлява варварството. Може би то е загубване на съзнанието, че си част от човечеството, че си следствие и причина за историята...

  Казахме, че залог за преодоляването му , за стъпване на светлия бряг , била многобройността на човечеството и различния етап на развитие на колониите. Но в ЕЧВ /епохата на четвъртото варварство/,  хората навлезли в един и същ етап на развитие , уеднаквени от свръхразума на средствата за осведомяване и агресията на една наднационална псевдокултура, която се оказа съвършена и приложима навсякъде. И в тия условия се появи и съдбоносната болест...

  Появила се кой знае кога, кой знае как /може би плод на генетични опити?/, осъзната и изучена в края на двадесети век, тя разредила човечеството без всякаква избирателност и като че ли самата била брънка от културата, в смисъл, че пред нея всички били равни. 

   Възможността да получиш всеки отговор от компютъра, преди още да си задал въпроса и дори не от него, а от екрана на телевизора или видео стената, унищожила способността на човека да пита,дори себе си, след като престанал да пита по-образованите или просто по-знаещите, а много преди това – и Бога. Защото, когато човек не задава въпроси,той няма нужда от Бог. Нещо повече, той не разбира смисъла на това понятие. Останали само идолите, от които се ужасявал.

  Видеостената не била Бог, а господар, който пазел всеки от всичко. Само не и от болестта , която намалила населението на земята до неповече от няколко милиона самотни,пръснати и враждебни един към друг индивиди.Враждебни по особен, неактивен начин, защото видеоекранът имал способност да притъпява тая враждебност, да не дава дори на засегнатите да я осъзнаят като средство за очовечаване... Някой трябвало да взриви всичко това, за да се научат отново оцелелите да живеят и да се борят заедно, да споделят опита си, преди болстта, наричана просто «Смъртта» да ги изличи от паметта на Вселената.

 Някога се опитвали да я лекуват или поне да помогнат на засегнатите, но се оказали безпомощни пред изменчивостта на вируса и глупостта на човечеството. Никой не си спомняше тия времена, никой не си спомняше нищо, освен собствения си живот извън десетте часа излъчване от видеостените всеки ден. Знаело се , или поне всеки ден се виждало, че най-късно до тридесетата година Смъртта поразява човека и рядко някой живеел и десет години след това. Приемали го като даденост, като филмите и рекламните клипове, които гледали на екрана. Не можели да излязат от това съществуване, както и не можели да влязат в екрана. Постепенно се изгубили почти всички знания и умения , натрупани през хилядолетията. Хората , които ги владеели или измрели, или се покрили на недостъпни места , за да предадат ритуалното и вече очевидно ненужно богатство на потомците си , които едва ли щели да създадат поколение.

  Техниката, която достигнала върха на съвършенството и пълен автоматизъм, била впрегната в напълно завършен затворен цикъл и работела безотказно. Тя поддържала топлина, светлина и сигурност във все още годните за обитаване жилища в големите градове , които се считали за по-безопасни. Храна с подходящ калориен товар и необходими съставки се разпределяла на специални пунктове, а отпадъците се преработвали . И никой не се питал как става това.

  По десет часа на ден екраните излъчвали стари филми. Те не се повтаряли по цял човешки живот. Казахме , че той траел четиридесет години. На екраните странно облечени хора говорели, смеели се, любели се, придвижвали се с непознати машини или се избивали помежду си с оръжия , които никой не е виждал, ядяха неизвестни ястия, имаха непонятни цели. Никой не се питал какъв е този свят, какви са тия хора. Просто вярвали, че който умре, отива там и никога не се връща. Някои гледали с надежда да видят там познато лице, но повечето били безразлични към смъртта на близкия или съседа.

  Живеели във временни групи или семейства в някоя от големите сгради и често един или друг от тях просто си тръгвал. В съседния град или квартал, все едно. Никой повече не го виждал. Не си задавали въпроси защо е така , както не се питали и защо им е топло и светло. Късметлиите случайно попадали на стари складове със стъклени бутилки , пълни с приятно питие. Пиели всички, мъже,жени и деца и след това се отдавали на необуздани сексуални оргии. Смътно си спомняли , че така разпространяват болестта , че има някаква забрана да се постъпва така...Но ако всички щели да умрат, защо да я спазват?

   Намирали и други неща, но ги изоставяли, защото не знаели за какво служат. Рядко, съвсем случайно, не достигали до пунктовете за храна и тогава трябвало да си я доставят сами. Ловели животни със странен вкус в околностите на градовете или берели плодовете от дърветата. Те не приличали на това, което виждали по екрана, защото никой не се грижел за дърветата, а и нали на екрана бил друг свят, не техния! Животните убивали с тояги или камъни, а понякога ги ловели с примки.

Близо до градовете, в устията на реките или на морския бряг, още гниели останките на някогашните кораби. В единични случаи някой проявявал интерес към тях, но той бързо отминавал. Изглеждали много ненадеждни ,съвсем не като във филмите. Ако трябвало да се придвижат, използвали краката си или някое кротко животно, което после изоставяли.

  Наистина, видеостените показвали хора, които се трудят или създават изкуство, но на гледащите било неизвестно защо го правят. Сигурно защото са в друг свят, смятали. И това било всичко.

  Дълго преди тях хората живеели по същия начин, пред екрана. Прекарвали там все повече и повече време, докато нищо друго вече не ги вълнувало. Постепенно, в преходната епоха, отпаднала нуждата от грамотност, професия, от придвижване на други места. Всичко си доставяли от екрана и то било толкова истинско, колкото изобщо можело да бъде. Екраните били най-значителното Нещо, което времето не бивало да разруши...

   Именно това била задачата, която си поставил още в младостта си всестранният гений Теодор Атанасов, далечна и съвсем колеблива издънка на легендарния създател на компютъра. По време на нашия разказ той беше на деветдесет години. Роден в епруветка от многопосочно изследвани гамети на родителите си, живял абсолютно сам от двадесет годишната си възраст в подземния център за управление на земята, Атанасов беше проявил учудваща невъзприемчивост към СПИН, както родителите му наричаха Смъртта. Целта му беше да се запази и да продължава да управлява света и малкото хора, да им осигурява всичко нужно за елементарния живот, който водеха. Така разбираше мисията си.

   Подобренията, които направи в системата, я направиха почти вечна и тя щеше да работи много след смъртта му. Дори след смъртта на последния от човеците, събитие вече в съвсем обозримо бъдеще.

  И сам не знаеше защо го прави. Не чувстваше нужда от човешко присъствие. Беше последният човек на земята, който можеше да чете и брои повече от сто, последният с точни познания за интервалите на времето...

   Беше стар и щеше да каже, че е уморен, ако имаше от кого да научи какво е това умора. Както не знаеше какво е това работа или мисия...

  Той също нямаше нужда от Бог, защото намираше отговорите в компютрите или, ако това не ставаше и не го задоволяваше, си отговаряше сам. Беше гений, но нямаше кой да го разбере. Искаше да бъде Бог, но още никой не беше го познал...Дори самият той.

  Това което знаеше ,беше , че това е неговият живот и той ще трае почти век. И тогава , а и след него, светът ще бъде абсолютно подреден и сигурен.

  И безлюден.

  В тая именно епоха се роди Лан, синът на Йоста и Соул. Роди се нежелан и от двамата си родители, по- точно, от четиринадесетгодишната си майка. Тя не се смяташе за длъжна да се грижи за него, нито можеше да разбере , че няма друг избор по всичките закони на Битието.

 А бащата, Соул,самият той осемнадесет годишен,беше си тръгнал с групата скитници скоро след зачеването му и никога не узна за сина си. Беше се забавлявал с Йоста, както и другите момчета, както и с другите момичета.

  Соул беше от малцината, които не смятаха екрана за прозорец към друг свят , към рая, иначе казано. Все го теглеше към непознатото. Затова тръгна, без да се сбогува и не очакваше да се върне точно тук или където и да е било на вече посетените места от земята. Всеки тръгваше и изчезваше.

  А този, който пристигаше , със сигурност никога по- рано не беше присъствал там. Никога не се срещаха повторно, никога не си спомняха, че са били заедно, затова не се сбогуваха.

 Човешкият живот беше твърде кратък за сбогувания и спомени...

 Соул имаше намерение да пресече гората и може би да открие собствен склад за питие. Влечеше го много към опиянението, което то доставя.

  Йоста роди сравнително лесно,но дълго вика и крещя. Съвсем случайно й помогна един съсед, почти изцяло съсипан от болестта. Родителите й я бяха напуснали дълго преди това.

- Бебето не е здраво, каза й той, виж му краката, имат белези, като че ли са били вързани...сигурно Смъртта ще го отнесе съвсем скоро.

- Да не е опасно за мене?- попита Йоста.

- Знам ли? Не съм виждал други с такива белези, може и да е заразно...

- Не ми трябва това бебе!

- Но ти трябва да го храниш!

 Може и наистина да трябваше, но на следващата нощ , вече малко повъзстановена след раждането, Йоста събра малкото си вещи и избяга от сина си. Остави го на съседа си, който скоро щеше да умре...

 Тръгна да си търси жилище. Това не беше трудно. На земята имаше повече от милиард жилища , а хората бяха едва няколко милиона.

 Ако беше останала, щеше да бъде много учудена, че съседът й, когото всички считаха за смъртно болен, се беше оправил и доста успешно се грижеше за бебето като при това не спираше да мърмори и кори Йоста. Гледаше го къде от съжаление, къде от нежелание да остане сам. Понякога намираше отзивчиви жени, които го хранеха или имаше късмет да улучи бебешка храна на пункта.

  Мъжът никога не разповиваше детето пред други хора. Боеше се да не го убият, когато видят краката му. Хората бяха много подозрителни. За него беше ясно , че Лан е здрав. Растеше и се развиваше като всички деца, не се разболяваше при честите смени на жилища...Вярваше, че малкият му храненик се е разминал с болестта, тъй както беше станало с него.

  Прехранваха се лесно. Бяха свикнали да го правят и сами, защото мъжът имаше предпочитания към горите и пещерите и често спяха на открито, незащитени от нищо. Липсваха им само екраните, но това като че ли не вълнуваше нито единия, нито другия...Понякога намираха момичета или жени и се любеха с тях поотделно или заедно. Лан се научи да задоволява сексуалните си желания много отрано и в най- свободни и дори разюздани форми. Никой не го смяташе за нещо лошо , нито знаеше какво е това лошо. Все още съществуваха някакви остатъци от брака  като форма на съжителство, но никой не ги вземаше на сериозно. Високата смъртност и единичните раждания не ги насърчаваха към трайни форми на междуполово съжителство.

  Когато Лан беше на двадесет години, пътищата им се разделиха. Дерек не искаше да напуска горското си убежище, но Лан вече не го харесваше.

  Тръгна сам. Беше висок, силен , с дълга руса коса, тънък и мускулест едновременно. Носеше облеклото на всички земни жители- широк панталон и дълга дебела риза, а на краката груби обувки с дебели подметки и грайфери. Това се намираше на пунктовете и никой не търсеше друго.

  Пристигна в среден по големина град със сравнително запазени жилища на три и четири етажа. Ако можеше да чете или работи с компютър, щеше да разбере че се казва Тива. Но живеещите там го наричаха просто Мястото.

- Здравей- не беше разбрал кога в жилището му се беше промъкнала жената, която срещна на влизане .Беше по- възрастна от него, но не много, със светла къдрава коса. Попита го откъде идва и той се опита да обясни доколкото може. Спомена, че градът му харесва дори и с това , че има жени.Тя се засмя и потвърди, че във всеки случай е за предпочитане пред гората.

Попита я дали живее с някого.

- Да, така е по-удобно. Той също е отскоро тук. Има много бутилки с питие, скоро открил склад...

- Другите знаят ли?

- Не, разбира се! Да не е луд! Може да пийнем довечера, ако искаш...

-Колко му е...

 Тя го погледна и той внезапно се почувства напрегнат сексуално. Помисли си дали ще може да намери някое момиче за довечера или ще трябва да се люби с нея...Тя не бързаше да си ходи. Смееше се, мимоходом докосна косата му, веднъж се пресегна през него да затвори прозореца и го докосна с гърдите си, настръхнали под роклята. Не носеше бельо, както всички мъже и жени на земята. Не беше и съвсем чистоплътна, но това не правеше впечатление.

 От нея лъхаше на жена и Лан си помисли, че едва ли ще може да дочака вечерта...Тя все още затваряше прозореца , когато той посегна да погали гърба й. Не реагира и той си помисли, че няма да му излезе късметът. Но внезапно тя се обърна и прекара ръка по корема му.

- О!- каза кратко- Та ти си  бил готов...

 Тогава Лан я сграбчи и вдигна полата й. Тя изпъшка. Той я вдигна и постави на коленете си. Трепереше цялата, толкова възбудена жена скоро не беше виждал. Много бързо стигна до оргазъм, който го изплаши със силата си. Не вярваше, че ще издържи. Но когато той се повтори сред стенания и викове, вече му беше ясно, че си има работа с обсебена жена.

 Беше наистина така. Прекараха часове в чукане и той вече сериозно си мислеше как да се отърве от нея.

- Трябва да си почина, каза й- Иначе няма да мога да дойда довечера...

 Тя си тръгна с нежелание. За младия мъж беше ясно , че няма да се прибере, а ще търси друг. Беше чувал от Дерек за такива жени. Говореше с насмешка, но като че ли и със страх. Дано намери момиче за довечера...

 Но вечерта бяха само тримата. Мъжът беше около четиридесет годишен и почти през цялото време пиеше, без да говори. Разбра само, че се казва Соул.

Беше забравил да попита новата си позната за името й, но тя не му и даде възможност за това. Спретна му такава оргия, каквато изобщо не беше предполагал , че е възможна. През цялото време Соул пиеше направо от бутилката, а от видеостената се носеха писъци на хора , които се любеха или убиваха...От време на време мъжът се включваше, за да свърши с пъшкане и сякаш отвръщение.

- Голяма кучка е, нали?-беше я хванал за косата и я гледаше право в очите докато Лан я чукаше отзад. Никой не му отговори и той я пусна за да отвори следващата бутилка.

 Лан се чудеше какво ли ги е събрало да живеят заедно. Беше очевидно , че на него не му пука, дори когато тя се люби с друг пред очите му. Алкохолът все повече овладяваше съзнанието му, а въздействаше и върху младежа. Първоначалната възбуда се замести от замаяност и сънливост, думите на жената трудно стигаха до него.

«Трябва да я питам как се казва, мина му през ума преди да заспи, струва си да зная...утре ще тръгна...кучка...повече никога няма ...»

 Заспа сред празните бутилки и последния му спомен беше от хъркането на Соул, предал се на съня преди него.

 Събуди се на ниския диван. Лежеше по корем и пред очите му червенееше. Може би бяха разляли питие. Някой го друсаше силно за раменете.

- Събуди се! Събуди се , по дяволите!

Беше жената, на която все още не знаеше името.

- Остави ме...легни някъде другаде ,с друг...

- Не те будя за това. Стани да го преместим. Тежък е, не мога сама!

- Да го преместим? Какво да преместим?

- Не какво, а кого!- и тя изля кофа с вода на главата му.

Той скочи и странното червено петно отново привлече погледа му.

-Какво е станало?

На пода, с нож, забит в гърлото, лежеше Соул. От него, като от фонтан, беше текла кръв и тя именно беше образувала червеното петно.

- Убит ли е?- попита младежът, въпреки очевидността на случилото се.

Вместо отговор, жената му посочи ножа.

И тогава той съвсем изтрезня.

- Моята кама! Какво прави там? Да не искаш да кажеш, че аз...

- А кой друг? Да не би аз да съм? Та той е два пъти колкото мене!

- Не може да бъде, не си спомням...

- Разбира се , че не си спомняш, бяхте пияни и двамата. Мъртво пияни...

- Но аз заспах...а и той също...

- Заспа след това!

- Той хъркаше, когато заспивах!

- Защото умираше!

 Жената почти шепнеше и Лан беше обхванат от леден ужас. Беше убил човек и тя го беше видяла. Наистина, в оная епоха нямаше кой да преследва престъпниците, но над убийствата тегнеше странно табу, което много стриктно спазваха. Може би с някакви последни остатъци и спомени за защитни инстинкти по тоя начин оредялото човечество си даваше отсрочка на неминуемата гибел.

- Той искаше да те удуши- продължаваше тя- и щеше да го стори, много е силен! Ти не можеше да се пребориш...още си млад, нямаш опит. Тогава напипа ножа...Беше точен, не можах да те спра...нито него...

- Не може да бъде, не може да бъде...-шепнеше Лан.

 Но истината все повече се набиваше в съзнанието му, истината за престъплението, което никой не знаеше, че е престъпление. Само че...

- Трябва да го махнем, преди да е разбрал някой.

- Можем да го заровим. Но чак довечера...

- Не.

 Мъжът лежеше все така бездиханен, грозната рана беше черна от съсирената кръв. Жената махна ножа, изми го и му го подаде.

- Ще ти потрябва.

 Той механично го пое.

- Какво ще правим?- беше готов да направи всичко, което поиска , само да го няма тоя труп- Какво ще правим, не може да остане тук!

- Няма да остане. Ще го занесем в мазето. Без друго, там никой не слиза! Има много боклуци, ще го затрупаме! Или не...ще го оставим така, довечера плъховете ще го оглозгат...После ще заровим костите...Ще кажем, че е заминал.Той си беше скитник, всички го знаеха...Ти си бил много жесток, не очаквах това от тебе...

 Той наведе глава. Пъхнаха трупа в голям чувал от груба тъкан и внимателно го понесоха към мазето. Никой не ги забеляза, видеостените работеха отново.

- Я виж ти!- каза жената ,след като разрови отпадъците за да му направят място- Ето къде било питието!

- По дяволите питието!- избухна Лан- Дай да свършваме по-бързо!

Беше още замаян и му се спеше.

- Не, жалко е да се остави така...

И той трябваше да й помогне да пренесе бутилките в жилището.

- Тръгвам си- каза след това Лан.

- Така ли? И защо?

- Ако някой научи...По- добре и ти ела с мене!-това беше само от учтивост , не я искаше.

- Глупости, никой няма да научи, нали ти казах! Ако тръгнем сега, може и да се усъмнят...Някой от приятелите му по чашка,например.

- Така ли мислиш?

Съпротивата му ставаше все по-вяла. Спеше му се. Никъде нямаше да отиде.

- Забравих да те питам как се казаваш...

 

 Тя тихо се засмя.

- Йоста. Трябва да скрия и вещите му.

 Тя излезе с торбата на Соул. Лан се тръшна на дивана и мигом заспа.

 А в това време Йоста ровеше във вещите на Соул. Изведнъж нещо хладно докосна ръката й. Беше причудлив предмет от стъкло с пясък вътре. Пясъкът изтичаше между двете части  на съда през тънък отвор. Човек от наше време би познал в него пясъчен часовник. Но за нея имаше друго значение. Какво ли й напомняше той? Беше го срещала вече...кога ли? Нима и по-рано е срещала Соул?

 И тогава си спомни.

«Откъде го имаш?»

«От родителите си, а те от своите...Не го пипай, не мога да ти го дам!?

 Соул беше бащата на нейното изоставено дете!

 Кой знае защо, тя се качи горе с малкото стъкло и го пъхна във вещите на спящия мъж. Опита се да разтреби и измие кръвта. Събра бутилките и ги хвърли във сметопровода. Работеше леко и похватно с двете ръце, повече с лявата.

 Така започна  животът на Лан с Йоста. Не беше лоша жена и никой не научи за оная нощ. Двамата пиеха от питието на Соул, любеха се и спяха дълго след това. Повече Лан , защото Йоста не се отказа да се чука и с други и често изчезваше за да търси забавления.

- Ще имама дете,каза му един ден- Не е много хубаво, не знам какво ще правя. Макар че и ти трябва да се погрижиш. Твое е, сигурна съм!

- Имала ли си други деца?- запита той.

- Имах, но умря веднага след раждането. Може и това да умре...Децата лесно умират.

Лан изведнъж настръхна. Той самият се беше родил нежелан. Дължеше живота си на непознати родители, случайно събрани в неслучайните си пътища. Дължеше го и на един по чудо милостив мъж, получил отсрочка от смъртта, може би само за да го отгледа...какво ли щеше да е неговото дете? Можеше ли да разчита на Йоста? Можеше ли да го вземе от нея и отгледа , както беше направил Дерек...

«Сигурно е болна, мислеше си младият мъж, много скита, може и мене да е заразила...А може и аз да съм причината...»

Спомни си краката си. Не беше се събувал пред никого, така го беше посъветвал Дерек. Но дори и да беше болен, беше много млад и му беше рано да умре. А тя не беше много млада...Казваше, че е на тридесет и четири-пет години, но кой можеше да е сигурен...Детето можеше да ускори нещата...за нея. Тогава...Кой можеше да каже какво ще е това дете? Можеше наистина да се роди болно или мъртво...или да умре после. Но може и да е здраво. Все ще се оправи някак си.

  Лан замислено дъвчеше къс неопределено вещество с хранителна стойност. Не се питаше дали е вкусно или не. Никой вече не знаеше дали яденето може да бъде удоволствие и как става това. Автоматите не се грижеха за нищо повече от  най-елементарните нужди, но хората се задоволяваха с това.

Заспа, без да дочака Йоста.

 Тя влезе тихо,като крепеше порасналия си корем. Май скоро щеше да ражда. Не й харесваше това раждане. Дали Лан щеше да е при нея тогава? Ако не беше, можеше да каже, че се е родило мъртво. Дали да го изпрати някъде?

 Не искаше да се лишава от него. Беше толкова млад и красив! Беше толкова хубаво да са заедно...Но той като че ли се радваше на това дете! Глупакът, искаше да бъде баща!

«Горещо е, каза жената, да му събуя чорапите...»

Тя дръпна и двата чорапа едновременно.

И едва не извика.

 Нещо сякаш се заби в гърлото й, а после я стисна с невидима примка.

 Беше видяла белезите.

 Беше ги видяла и тогава, един ужасен спомен от далечни времена, осъден на забрава...Детето, което беше изоставила, детето, за което съседът й каза, че било болно и щяло да умре...той самият...той щеше да умре!

 Но не е умрял. Жив е. Жив заедно с престъплението.. .   

 Казахме, че никой не знаеше какво е престъпление. Но не беше позволено да се любиш със сина си и да раждаш дете от него.

 Обзе я необятен страх от разкритието. Опита се да си спомни всичко за оная нощ. Покритото с кръв телце, сплъстените руси коси, пъпната връв...

 Гадната пъпна връв, която я свързваше с детето! Нима беше завинаги и не можеше да я прекъсне? И да забрави всичко...Кървавите секреции дни след това, набъбналите и болезнени гърди...студа и страха на бягството...

 Спомни си безсилието си след раждането, безразличието към всичко. Чу като в просъница плача на новороденото...и собствените си стъпки в нощта.

 Лан беше виновен за всичко! Защо беше жив? Защо дойде тук? Защо остана?

 Ново прозрение я разтърси. Соул.

 Лан беше неин син. Лан уби Соул. Соул беше негов баща.

 Нямаше съмнение, беше виновен.

 В тази епоха никой не знаеше какво е да си виновен.

 Лан не беше виновен. Беше пречка.

 Пречка всичко да бъде както Йоста го искаше.

Опомни се и видя , че стиска нож в лявата си ръка и се е надвесила над спящия. Можеше да го убие. И да скрие всичко. Него, а след това и детето.

  Беше ясно и безспорно. Лан щеше да умре. А с него и пречката.

  Трябваше да го стори сама, трябваше да успее!

  Да се приготви...не може да замине сама ден или два след раждането.

  Събра набързо багажа си и тръгна към една стара къща в гората. Можеше да го скрие там и после неусетно да изчезне. След като ги погребе...

Първо Лан, после детето. Там, при Соул. Отначало на плъховете, после заравя костите...Има много място. Никой нищо няма да научи. Никога.

Беше вече в хижата, когато я сряза ужасна болка. Познаваше тази болка. Не искаше да я има точно сега. Може би след ден,два...Но болката се повтаряше.

  Щеше да ражда, нямаше съмнение. Хапеше устни да сподави виковете, които напираха в нея като при някой от нечовешките й оргазми. Накрая разбра, че не е необходимо. Нямаше жив човек на километри...никой нямаше да я види безпомощна.

  Вика много, защото разбра , че изпитва удоволствие от раждането. Сякаш огромен мъжки орган разпъваше утробата й в дяволски акт, изкарваше я сама от себе си, обръщаше я наопаки и я издигаше над собственото й удоволствие. Роди бързо, изчерпана като след небивала оргия.

  В първия миг не осъзна, че е родила. Какво беше това,което мърдаше между краката й? Бебе? Момче? Не, тя вече имаше син. Само един. Не можеше да има друг...какво е това, което се точеше между него и утробата й?

  Чудовище ...с пъпна връв! Не, не е дете...Само мъжко семе, нищо повече!

  Тя стисна шията на детето и продължи да събира пръстите си, докато усети, че няма сили да ги разтвори.

«В потока...трябва да се измия...той ще отнесе всичко...всичко, с което ме изпълват мъжете...един мъж...Лан...»

 Валеше силен дъжд, гърмеше и светкавиците следваха една след друга. Когато не святкаше, беше тъмно като в рог.

 А в това време Лан я търсеше.

- Не видяхте ли Йоста? Къде е Йоста? Някой да е срещал Йоста?- и сякаш на себе си: Йоста е бременна...

 Бягаше бос под дъжда, обезумял от тревога. Нещо го караше да я търси, да търси детето, което носеше и което може би раждаше някъде сама...Бродеше из тъмните улици и питаше.

...А Йоста бавно идваше на себе си. Значи, ще живее. Поне засега. Не можеше да се върне. Трябваше да замине още сега...След като се измие.

 Бавно стана като крепеше с една ръка трупчето с неотрязаната пъпна връв и плацентата. Отвори вратата и застана на прага.

 И тресна гръм! Лумна огнен стълб и прие формата на жената с мъртвото бебе. Всичко потъна в огъня и дори дъждът не успя да го угаси...

 Миришеше на изгоряла кръв, пепел и руини...на електричество и мухъл.

- Не си ли видяла Йоста?- Лан беше вече изгубил надежда, бяха минали два дни.

- Здравей!- беше младо момиче, малко по-младо от него- Не, не съм я виждала. Сигурно е заминала.

- Не вярвам, тя е бременна. Как ще върви с тоя корем...

- Убила е бебето и си е отишла.

- Какво говориш, коя си ти?

- Аз съм Лана.

- Не може да говориш така...Тя никого не може да убие!

- Тя уби баща ми. Не вярваш ли? Искала е да убие и мене , когато ме е раждала. Не знаеше, че ми е майка, нали? Баща ми ме отгледа. Пазеше ме от нея. После тя го издебна и го уби. Но аз вече можех да се защитавам.

-  Откъде знаеш ,че тя го е убила?

- Беше с него вечерта. Тя е болна...Не, не е Смъртта, но...беше ме страх от нея. Каквото и да й се е случило, заслужила си го е!

- Как беше убит баща ти?

- С нож в гърлото. Ето,тук- и тя показа мястото, където пулсираше дясната й сънна артерия- Беше ножа на новия й любовник, а той избяга и го набедиха...  Имаше много кръв, цяла локва.

  Внезапно нещо проблесна в съзнанието на Лан. Соул, проснат на пода с рана на същото място, кръвта по пода, но нито капка по него и дрехите му, дори и пръски нямаше. Как така беше чист? Йоста се беше преоблякла...защо ще се преоблича точно тогава? Знаеше, че не го прави често. Никога не видя оная рокля...Йоста работи с лявата  ръка...а той с дясната, нищо не може да върщи с другата...За да го наръга така, трябва да го е издебнал отзад или да е държал ножа с лявата ако е бил срещу него и Соул го е душал, както каза жената...Не, той не може нищо да среже с лявата...Значи ,не беше той убиецът!

 Беше Йоста. Накара го да повярва, че е той. Колко беше убедителна, колко съобразителна, как изчисти всичко, как скри следите...

 Лана беше права. Йоста беше болна.

- Разбрахте ли, в гората е паднал гръм. Изгорил старата хижа. Има труп, навярно някой скитник е бил там...

- Може и да е Йоста- каза Лана- намерила е смъртта си там, докато е мислила какво да прави с тебе...А може и ти да си я убил...

- Ти не си добре!

- Е, нищо де! И така да е, трябвало е да го направиш. И да не е тя в хижата, трябва да си нащрек. Ако се върне, трябва да свършиш с нея.

 Той потръпна от последното изречение.Речта на момичето беше равна, спокойна. Беше хубаво тъмнокосо момиче с големи гърди и дълги бедра.

- Ако не го направиш, тя ще те премахне. Хайде, хайде, знаеш, че е невъзможно...Не се плаши, нали никой никога не се връща!

След малко каза:

- Защо не дойдеш да живееш с мене?

- Не вярвам на нищо от това, което каза.Ти я мразиш, защото те е оставила...Не ти вярвам, друг сигурно е заклал баща ти...Тя не беше такава...Изобщо не беше лоша.

 Момичето вдигна рамене.

- Искаш ли да имаш дете?- попита я внезапно Лан.

- Разбира се, каза Лана- Дори не едно, а повече...И аз не знам защо, но искам.

- Тогава идвам с тебе- каза младият мъж. Почакай да си взема багажа.

..................

В това време близо до тях,но дълбоко под земята,в огромния център за управление на планетата , умираше Теодор Атанасов.

 Умираше сам, уморен и обезсърчен. Беше се промъкнал тайно до един от градовете и беше разбрал какви са хората, на които осигуряваше живот. Беше ужасен и сега умираше, убеден, че е последният човек на планетата. Искаше да дръпне шалтера и да приключи с всичко. Дори посегна да го стори.

  Не му достигна точно една десета от секундата или друга, по-малка частица от безкрайно делимата време.

 И повече никой не мереше нищо в безкрайната епоха на четвъртото варварство...

 МАКАР ЧЕ ВСИЧКИ ЧАСОВНИЦИ РАБОТЕХА....