Старицата със саркастична усмивка каза: "Чакате ли някого?!"
Обърнах се. Гледаха ме две черни, пияни очи. Под тях имаше груб виолетов грим, който вече бе размазан и стигаше до двете ú скули. Бръчките под очите ú разсичаха грима, сякаш наблюдавах мънички вълни и следейки пътя им стигах отново до пияното черно небе - очите ú. Тя се усмихна и повтори въпроса, но така сякаш питаше себе си.
Чаках ли наистина някого?! Дали чаках мъжа с когото споделих първата си най-искрена любов, бащата на моите деца, или чаках този, който развълнува примрялата ми гръд. Нима бях жена на позор, нима децата, които бях скътала в утробата си, биха презрели тази, от която са вкусили майчино мляко?! Сама не разбирах и не можех да проумея как заровете на сърцето и ума бяха показали ръб, но не и отговор. Някъде между щастието и свободата обикнах и другиго. Това бе някаква ирационална, безумна, но...но толкова искрена и чиста любов, сякаш се влюбих за първи път. Обичах моя съпруг....но как е възможно да обичаш две т ...