То стои далеч от другите. На пръв поглед е неугледно. Клоните му растат на всички страни. Не са докосвани от човешка ръка. Не е имало кой да ги подреже, докато са били млади. Плодовете му са опадали на земята. Листата също. То е самотното дърво. Не разчита на никого. Няма на кого да опре клоните си при буря. Не чака да му дойдат на гости. Нито пък някой се е засилил да го посети. И все пак има сили да продължава да расте. Радва се на пролетта. На разлистването си. През лятото раздава своята сянка, макар и ненужна. В есента се радва на плодовете си и спокойно очаква студените зимни дни. Ивайло обичаше това дърво. Той се отбиваше до мястото, където никой не ходеше. Сядаше на земята и се облягаше на дънера. Не усещаше студ. Те се топлеха взаимно. Младият мъж също странеше от хората. Много бяха нанесените от тях удари и ден след ден, той се отдалечаваше от всичко, което можеше да го нарани.
- Само човек като мен може да те разбере - каза той. - Ако някой сега ме види да говоря с теб ще ми ...