Думите изстиват в такт с пулса ми.
Когато говоря, не разбирам какво казвам, не напълно разбирам Себе Си.

Убили някого, казват.
Харесало им, казват.
Сетне отнякъде се чу трети глас, било напълно естествено да говорят така, каза.

Вече е трудно да разбера кое е напълно естествено за мен:
Твърде трудно е да се събудя рано сутрин и да бъда с пълното съзнание, че принадлежа на този свят, не, не мога...
Бавно настъпва есента на мълчанието...
Думите изстиват в такт с пулса ми, докосни ги, докато са все още топли...
Разроши ги, погали ги, докато не са се свили отново зад пианото...
Но пианото вече е кухо, като мен е кухо...
Няма кой да свири на него... Какво е едно пиано без пианист? А пианист без пиано? Скачени съдове, вероятно...

Хората изстиват в такт с пулса си.
Когато не говоря, думите се трупат под езика ми и чакат да бъдат призовани.
Те живеят в собствената си Вселена, разцъфват постепенно...

... И искат да заминат нанякъде, надалеч от мен...
... Прекалено много ги карах да танцуват на въже...
... Те искат да летят...

Нямат търпение да видят света, който толкова много описваха, разказваха, заклеймяваха, отричаха, пресъздаваха...
Нямат никакво търпение...
Не мога да ги възпра...

Убили някого, казват.
Харесало им, казват.
Сетне отнякъде се чу трети глас, напълно естествено е да се самоубивам със собствените си думи, да, така казах.