Вера беше девойка за чудо и приказ. Косите ù дълги, гарваново черни. Очите теменужени. Кожата- мека и гладка. Висока, с тънка талия и дълги бедра. Стройна като бреза. Ходеше Вера все изправена, усмихваше се и поздравяваше. Като минеше по улицата и младо и старо все подир нея гледаше. Ергените подтичваха подире й, подхвърляха закачки, канеха я на срещи. Заради Вера и другоселци често обикаляха улицата покрай къщата им. Но тя сякаш не ги забелязваше. Ходеше гордо изправена, шеташе из къщи, вършеше си работата. Из селото нямаше хули за нея, нямаше подмятания. Всички я сочеха за пример.
Вера завърши средното си образование в града. Прибра се на село, в бащината къща и започна работа в шивашкия цех. Времето минаваше, но Вера оставаше сама. Майка й започна да я подпитва- няма ли момче, което да й е по сърце. Тя отмяташе коса, усмихваше се благо, благо и все викаше:
- Мале ма, как да са ми по сърце? Виж ги само, ходят като наперени петли, а работа за пет стотинки не могат да свършат. Не такъв ...