Глава 1

Можех да почувствам болката му. Чувствах го, сякаш бяхме едно цяло. Затаила дъх, гледах как жадно се бори със смъртта. Цялата кръв по него, стичаща се от гърба, целият огън в това крехко тяло, изведнъж избухна. За един миг всичко замря. Той престана да се бори. Свикнала да губя хората, към които съм се привързвала, седнах до него и го гледах с часове. Уморено погледнах към часовника и осъзнах, че закъснявам за училище. Приготвих се набързо и излязох.
   Вървях по улиците, които бяха изпълнени с радост и любов. Наблюдавах как хората се разхождат и си говорят. Всички изглеждаха толкова щастливи, а аз се чувствах толкова празна отвътре, все едно бях единствена на този свят. Чувствах се толкова самотна и различна, въпреки че имах добри приятели.
   Без да се усетя, бях стигнала до училище. Когато влязох, побързах да се кача в стаята си, но чух, че някой ме вика.
    - Аби,чакай! – разпознах гласа. Беше най-добрата ми приятелка Кат.
   - Кат, побързай! Закъсняхме за час. - Дръпнах я за ръка и притичахме до класната ни стая. Влязохме в час, но за съжаление бяхме почнали. Застанахме до вратата и чакахме господина по математика да ни каже да седнем.
    - Катерина и Абриел, за пореден път закъснявате! Имате ли причина да закъснявате почти всеки час? – погледна ни с неговите смразяващи сини очи.
   - Хмм... – Кат започна да заеква притеснително.
   - Говорихме с госпожата по биология – Погледнах  Кат и се усмихнах.
    Той ни огледа с поглед, сякаш казваше „нали не очаквате да повярвам в това".
   - Хайде, сядайте по-бързо – каза  той.
   Отидохме до последния чин и седнахме. Аз извадих тетрадката, но дори не я отворих. В главата ми беше само това момче. Беше толкова мистериозно... Припомних си всичко отново, как го бях видяла лежащ неподвижен на улицата, кървящата му рана, как го закарах вкъщи... Дори не го познавах. Как можеше да постъпя така? Но той не изглеждаше... като другите... имаше нещо в него, което...
   - Хей, какво ти има? Цял ден си драскаш в тетрадката, даже и на бележките ми не отговаряш – веднага слязох на земята, когато Кат ме сръчка.
   - Ъмм... нищо просто... ми се спи - излъгах аз.
   - Да, но ти винаги си в настроение. Не знам... различна си днес.  Да не е станало нещо?
    - Ммм – чудех се дали да и кажа за момчето – не, нищо не е станало. Спокойно, добре съм... - усмихнах се и станах от чина.
    - Хей, довечера в Рон ще има купон, нали не си забравила?
    Напълно бях изключила, днес ли беше?
    - Не... не знам дали ще дойда, малко съм изморена и имам работа, но ти върви.
    - Офф, не искам без теб. Иии кое е по-важно от най-добрата ти приятелка, жадуваща за купони... - Кат ме погледна с нацупената си физиономия.
    - Ами... – погледнах към телефона, за да видя часа, опитвайки се да избегна погледа ù. Звънецът удари.
    Толкова се зарадвах, че часът свърши. С нетърпение изчаках да минат всички часове за деня.
     - Хей, Кат, аз имам малко работа и трябва да тръгвам, но ще ти се обадя по-късно, ОК?
    Не изчаках отговор и тръгнах, бягайки към вкъщи. Първо минах през кварталното магазинче, за да купя нещо за хапване.  След това тръгнах към дома.
    Едва си поех дъх, когато видях, че наближавам вратата. С последни сили пъхнах ключа в ключалката и го завъртях. Влязох у дома,  хвърлих си чантата на земята и се качих  в стаята си, но него го нямаше. Разстроих се.  Беше ли си тръгнал? Бях отчаяна. За секунда се почувствах тъжна, все едно бях изгубила някой важен за мен човек. Защо се чувствах така? Дори не го познавах. Несъзнателно очите ми се навлажниха, но чух стъпки зад мен. Обърнах се рязко и го видях. Стоеше пред мен. Изведнъж се почувствах по-добре само като го видях.  Очите ми се втренчиха в него, беше доста привлекателен. Тъмната му коса беше права, но леко разрошена, защото беше лежал доста време на леглото. Очите му бяха тъмни и бляскави, много тъмни, но излъчваха толкова красота и болка едновременно. Можеше да потънеш и да се изгубиш в тях. Той забеляза, че го гледам, беше се втренчил в мен. Направи една крачка към мен, приближи се достатъчно, за да усетя топлината, която излъчваше.
    - Коя си ти? И защо съм тук?
    Трепереща, думичка не можех да обеля. Бях вцепенена. Сякаш не бях в тялото си. Всичко това беше ли реално? Или просто поредният странен сън?
    - Хей!  – той дойде, хвана ме за раменете и ме разтресе.
   Ръцете му бяха топли, а начинът, по който ми говореше, беше неописуем.
    - Аз... аз съм Абриел - прошепнах.
    - Не ме интересува как се казваш! Защо съм тук?
    - Ти ме попита коя съм!
   - А  защо съм тук? Какво правя тук, по дяволите?
   - Намерих те кървящ на пътя и реших, че трябва да ти помогна.
   Той прокара ръка през косата си.
    - Не трябваше! - Гласът му беше твърд.
    - Престъпник ли си?
    - Не! Да не си луда.
   Имах чувството, че трябваше да стоя далеч от него, но не можех. Ръцете му все още бяха на раменете ми. Отстъпих назад. Внезапно си спомних, че трябваше да звънна на Kaт. Започнах да търся телефона в джобовете на дрехите си. Спомних си, че докато бързах, го бях сложила в чантата. Изпъшках и тръгнах към кухнята.
   - Къде, по дяволите, отиваш? –чух зад гърба си.
    Въздъхнах. Беше толкова груб и ядосан, дори не ми благодари за това, че му помогнах. Обърнах се към него.
    - Кой си ти?
    - Какво?
    - Кой си ти?
    - Не те засяга, Абриел!
    - Защо лежеше на тревата? Какво в станало с теб?
    - Не е твоя работа! Винаги ли си толкова любопитна?
    - Значи аз те прибирам и ти помагам, а ти се държиш като пълен идиот, така ли?
   - Не трябваше да се забъркваш с мен - прошепна той.
   - Защо?
   Той наведе главата си настрани и ме изгледа с поглед „ПРЕСТАНИ!”. Усетих се, че задавам прекалено много въпроси, но имаше толкова неща, които не знаех за него, а исках да науча. Беше непознат, а аз го държах вкъщи. Това беше пълна лудост.
   - Ъмм... Аби?
   Погледнах го
   - Какво има?
   - Ъмм... имаш ли някакви дрехи? - попита той срамежливо.                   
    Погледнах разкъсаната му кървава, приличаща на парцал тениска.
   - Да, имам. Почакай тук!
   Отидох в стаята на брат ми и изрових старите му дрехи.  Намерих дънки и една черна тениска. Върнах се в стаята.
   -Дано да ти станат. Но първо смятам, че би било хубаво да влезеш в банята. – усмихнах се.
   Останах там и гледах как той сваля блузата си, пред очите ми се откри едно красиво и стегнато тяло. Защо трябваше да бъде толкова привлекателен, по дяволите! Той усети, че го гледам и леко се усмихна. Прибърза да прикрие раните си.
   - Ъъм... трябва да си събуя и дънките.
   Разбрах, че това е намек да изляза от стаята, все пак нямаше да стоя и да го гледам как се съблича.
   - Извинявай – измърморих, излизайки от стаята.
   Oтново се досетих, че Кат искаше да ù звънна. Взех си телефона, но тогава се звънна на вратата. Отидох да отворя и Кат застана пред мен.
   - Какво правиш тук? - извиках изненадано.
   - Дааа... и аз се радвам да те видя - засмя се. - Как какво правя? Идвам да спася приятелката си от тази спешна работа, каквато и да е тя.
   Точно през това време момчето излизаше от стаята ми, закопчавайки дънките.
   - Ооо... значи това е била важната ти „работа" - каза Кат подигравателно.
   - Не е това, за което си мислиш! - казах леко засрамена.
  Момчето погледна към Кат леко нервно.
   - Еее, няма ли да ме запознаеш с новото си “приятелче"?
   - Да, това е...
   - Пийт - каза момчето. Значи така се казваше, или поне така твърдеше.
   - Да, това е Пийт, той е просто... новият ми съсед.
   - Ммм... не знаех, че съседите ти са такива сладури – каза Кат, оглеждайки го. Не знам защо, но ме подразни, като каза това, но най-вече ме раздразни когато го огледа.
   - Ее, хайде да тръгваме.
   - Къде? - попитах аз.
   - Къде? Къде? Не ми казвай, че си забравила! На купона естествено!
   - Ноо... - Обърнах се към Пийт.
   - Спокойно, и той може да дойде - Каза Кат, намигвайки му. 
    Защо се държеше така? Явно го харесваше...
   - Хайде, Аби!
   - Добре. – казах с лека усмивка, която прикриваше притеснението и несигурността ми. – Само да отида да се приготвя!
   Издърпах Пийт в стаята си, понеже Кат щеше да го изяде с поглед.
   - Пийт...
   - Да? – каза той, докато разглеждаше снимките на рафта.
   - Извинявай за Кат. Тя е просто много любопитен и дразнещ човек, но ако я опознаеш, ще видиш, че е много добър приятел.
   - И защо ми го казваш?
   - Не знам... Просто не знам...
   - Какво е станало с теб? – попита Пийт.
   Погледнах го. Той държеше снимка от миналите времена. Бях облечена с къса, бледо лилава рокля с много високи токове.
   - Промених се...
   - Но защо? Погледни се. Тук си красива. Защо сега се обличаш с тези торбести дрехи?
   - Не знам. Просто започнах да се обличам така, както се чувствам отвътре.
   - Къде са родителите ти?
  Не отговорих. Замълчах си. Може би трябваше да му кажа? Наблюдавах Пийт, който се ровеше навсякъде. Зачудих се, дали не трябваше още да е на легло, заради раните си. Но реших да не си отварям голямата уста.
    - Не, не пипай там! – извиках.
   Той извади една от роклите, които носех преди. Бяла рокля с червени големи точки. Той ме изгледа стреснато. Явно не очакваше да реагирам така.
   - Облечи това... – погледна ме с мили очички.
   - Защо? И така съм си добре...
   - Искам да видя твоето предишно „аз”.
   Не знаех защо, но исках да ме види такава, каквато бях на снимките... Щастлива, усмихната. И в този миг се реших.
- Офф, добре... Ще ми смъкнеш ли онова куфарче?
   Пийт ми подхвърли роклята, усмихна се и остави куфарчето на леглото. Отворих го и извадих гримовете си.
   - Ще излезеш ли? – погледнах го.
   - А ти излезе ли, докато се преобличам? – започна да се смее.
   - Пийт, излез! – креснах.
    Проследих го със сериозен поглед, който никога не се появяваше по лицето ми, докато той излизаше от стаята ми. Съблякох торбестите дрехи и облякох елегантната рокля. Бях забравила колко хубаво ми стояха рокли. Изпънах силно назад косата си в конска опашка. Сложих наситено червено червило и сиви сенки, които подчертаваха тъмно зелените ми очи. Обух червените си токове. Сложих сребърните си обеци и гривна. Слизах бавно по стъпалата надолу, понеже бях забравила какво е да вървиш на токове.
   Вървяхме по пътя към къщата на Рон. Кат задаваше всякакви въпроси на момчето, и то се опитваше да отговори на всички, без да показва колко го изнервяше това. Но пък така можех и аз да науча нещо за него. Беше толкова потаен.
   Когато стигнахме, се чуваха песни, които не харесвах. Рон нямаше никакъв вкус за музика. Звъннахме и братът на Рон - Майк, отвори вратата.
   - Мислех, че няма да дойдете! – каза той – Кой е новият ви приятел?
   „На колко чашки ли е?” помислих си. Много мразех пиянски истории.
   - Това е Пийт – отвърна Кат.
   - Добре. Влизайте!
   Беше много претъпкано. Пийт ми хвърляше погледи, сякаш ме питаше „Къде ме доведе?”.
   - Отивам да взема нещо за пиене, искате ли? – попита ни Кат.
   - Засега не, мерси.
   - Аз ще си взема – каза Пийт.
   Гледах го как се отдалечава, докато не се изгуби в тълпата.
   Исках да се махна от тук бързо. Но къде отиваше той? Не можех да го избия от главата си. Не знам защо, но го проследих с очи и тръгнах след него. Той се качи на втория етаж и спря пред вратата, която водеше до терасата, огледа се и излезе. Там беше малко по-тихо и нямаше никого. Въздухът беше чист и духаше студен вятър. Нуждаех се точно от това.
   - Продължаваш да ме следиш, а? – провикна се Пийт.
   - Имам нужда от отговори, искам да знам кой си.
   - Казах ти да не се забъркваш с мен.
   - Аз решавам с кого да се забърквам! Не ти! И имам право да знам кой си, след като ти помогнах.
   Той се усмихна.
   - Сега пък какво ти е толкова смешно? – попитах раздразнено.
   - Винаги ли си толкова емоционална?
   Погледнах го въпросително и той отново се засмя.
   - А ти винаги ли си такъв кретен?
   - Не съм кретен, не ме познаваш.
   - Точно това се опитвам да направя, но ти не ме допускаш до себе си!
   Гледахме се, без да си кажем и думичка. Обърнах се и направих крачка, за да вляза вътре. Пийт ме последва и ме дръпна.
   - Искаш ли да се махнем от тук?
   Какво пък беше това? Държеше се раздразнено и ме избягваше, а сега искаше да се махнем? Почувствах се несигурна, но приех. Може би това беше единственият шанс, който имах, за да го опозная.
   - Добре, но скоро ще се стъмни. Нямаш къде да останеш, нали?
   - Ще си намеря някоя стая в мотела.
   - Хей! - погледнах го в очите – Можеш  да останеш при мен тази вечер.
   Той наведе главата си. Кимна в знак на несъгласие и каза:
   - Не, не мога.
   - Защо не можеш? На мен не ми пречи, имам достатъчно свободни стаи, все пак живея сама.
   - Защо?
   - Трудно е... да кажем просто, че родителите ми и брат ми избраха малко по-различен живот в други градове, но аз настоявах да остана да уча в родния си град при всичките си приятели. Не исках да зарежа живота си, който бях изградила тук...
   - Не... нямах предвид това. Исках да кажа, защо правиш това?  Защо се държиш мило с мен, като ме смяташ за кретен?
   - Не знам - казах аз. Беше си така. Наистина не знаех защо го правя. Понякога усещах нещо силно в мен, когато го погледна.
   Караше ме да се  чувствам несигурна в себе си. Но имаше нещо мистериозно и непознато в него, което привличаше моето любопитство.
   - Хайде да се прибираме - усмихнах му се.
   - Май нямам избор - въздъхна той.
   По пътя към вкъщи и двамата мълчахме. Аз бях потънала в мисли. А той явно също обмисляше нещо, но не знаех какво. Искаше ми се да вляза в главата му. Исках да разбера всичко за него.
   Пристигнахме вкъщи и се запътих към стаята на брат ми. Трябваше да оправя леглото, на което щеше да спи Пийт.
   - Ще спя тук, нали?
   - Да, къде другаде иначе - засмях се. – Искаш ли... пижама или нещо друго?
   - Не искам пижама, мерси.
Той тръгна да сваля блузата си, но се сети, че аз отново го гледам.
   - Тук ли ще стоиш, или...?
   - Ъмм... не... тръгвам си - казах аз, излизайки от стаята. Обърнах се да го погледна за последно и той пак беше с тази глупава усмивка. Какво ли си мислеше? Въздъхнах.
     - Защо не искаше да останеш на купона? – попитах най-нахално.
     - Беше скучно и ти го знаеш.
-    Но ние не стояхме и един час...
-    Пука ли ти?
-    Да! Как няма да ми пука? Те са най-добрите ми приятели.
-    Стига, Аби. Ти не искаше да отидеш. Ти беше забравила за купона! – каза с насмешка.
-    Не бях! Боже... Защо споря с теб? Аз дори не те познавам.
-    Искаш ли да ме опознаеш? – усмихна се.
   Завъртях очи и отидох в стаята си. Облякох си нощничката и легнах. Не знам колко време съм стояла на леглото, лежейки по гръб и мислейки си за него. Май се случваше това, от което най-много се боях. Влюбвах се. „По дяволите! Много си глупава, Аби!” казах на себе си. Познавах това момче едва от ден. Защо се чувствах така, когато бях около него? Изнервих се. Станах от леглото и почнах да обикалям стаята. Беше ми много топло. Отворих вратата и излязох в коридора.
   Неусетно се спрях пред стаята на брат ми. Вратата беше леко отворена. Знаех си, че не трябва да го правя. Главата ми крещеше „върни се обратно в стаята си”.
Но краката и сърцето ми не слушаха. Пристъпих бавно и се приближих към леглото. Той беше заспал. Беше легнал по корем и гърбът му се виждаше. Исках да видя отново онези рани, които той не ми беше позволил да видя. Беше ми много любопитно и се чудех защо ги крие. Протегнах ръка към завивката и съвсем бавно и нежно започнах да я придърпвам надолу, докато не го отвих. Той нямаше блуза. Явно затова не искаше да му дам пижама. Докато го отвивах, той настръхна при допирането на ръката ми до кожата му, но продължи да спи. Погалих гърба му. Приближих се до него, но не откривах раните. Изплаших се. Какво беше станало с големите кървящи рани? Вече ги нямаше!
   Физически невъзможно беше толкова дълбока рана да зарасне за по-малко от ден. Плъзнах ръка по гърба му отново, опитвайки се да напипам раната, но нея я нямаше. Усетих, че Пийт се обръща, леко отвори очите си и каза заспало:
   - Какво правиш тук?